Клариса се взираше замислено в образа си в огледалото. Отсреща я гледаше една млада жена, която не се интересуваше от нищо друго, освен от себе си и от собственото си оцеляване (изкачване нагоре по стълбичката).

Отново изпита нужда да ползва тоалетната. (А дори още не беше излязла от банята.) „Проклета бременност, помисли си. Само ядеш и пикаеш, ядеш и пикаеш!“

Докато сядаше на тоалетната чиния, забеляза малко ръждиво петънце на бикините си. Вгледа се по-отблизо.

Беше кръв. Нямаше никакво съмнение в това.

„О, боже — прошепна. — Що за шегичка е това?“

На тоалетната хартия също се беше появило червеникаво петънце. Клариса прехапа устни.

„Няма нищо — каза си, като се опитваше да се самоуспокои. — Това е само една малка, съвсем мъничка капчица… О, боже! Кръвта ми изтича!“

Дори да извикаше за помощ, Саймън едва ли би могъл да я чуе — уредбата отново гърмеше. Напъха в бикините си достатъчно тоалетна хартия, за да спре бента на язовир, и си пожела час по-скоро да попадне в ръцете на доктор, и то истински доктор (не посивялото старче с вид на бухал, с приглушен глас и студени като лед ръце, който се грижеше за здравето й още откак беше десетгодишна). Това не беше лека настинка, за която да й изпишат хапчета, не беше някакво обикновено неразположение — имаше нужда от млад, компетентен специалист, запознат със съвременните методи. Някой, в чиито ръце щеше да се чувства сигурна (и нямаше да я побиват тръпки), някой с топъл глас, който щеше да я увери, че всичко е наред.

И да спаси живота на бебето й.

— Слушай, кукло — закани се тя на стреснатото момиче в огледалото. — Ще се измъкна от тази каша и ще запазя бебето дори ако трябва да си навра някъде коркова тапа!

Тя изхвърча от банята и откри Саймън изтегнат на дивана да пуши трева, с блажено затворени очи и слушалки на ушите. Главата му се поклащаше в такт с ритъма.

Викът на Клариса наруши тази идилия.

— Саймън!

Тя го разтърси за раменете.

— Саймън. Трябва да отида в болницата! Веднага!

Той я погледна уплашено.

— Бледа си!

Скочи от дивана, като съвсем забрави за слушалките и политна назад като закачен на ластик. Гледката би била много забавна. При други обстоятелства.

— Моля те, побързай! — Клариса грабна чантичката си. — Губя кръв… Ти ще ме закараш!



Отделението за спешни случаи в болницата „Сидърс Синай“ беше претъпкано, но нямаше нито един наръган с нож гангстер или жена, чийто съпруг я беше посинил от бой — тук не приемаха неосигурени. Клариса връчи здравната си карта, издадена от фирмата на баща й, като се молеше да е валидна.

След което трябваше да почакат. Клариса се паникьосваше все повече с всяка изминала секунда, въпреки че петънцето върху салфетката, която проверяваше през две минути в дамската тоалетна, почти не се беше увеличило. И все пак беше достатъчно голямо, за да я разтревожи не на шега. Достатъчно голямо, за да я накара да осъзнае, че иска това бебе повече от всичко друго на света.

Саймън задряма на един от столовете в чакалнята. Клариса беше трогната от загрижеността му, изпълнена с благодарност.

След час и половина лекарят я прие. Беше лекарка. Млада жена, смущаващо красива.

— От кога сте бременна?

— От два месеца.

— И забелязахте капчици кръв?

Клариса кимна.

— Вие… лекар ли сте?

— Специализант.

Лекарката съсредоточено попълваше болничния лист. Наистина беше много по-млада от Клариса.

— Да… забелязах малки ръждиви петънца.

— Добре, нека да погледна… Вероятно не е нещо обезпокоително.

Клариса вдигна крака на стола.

Жената затопли някакъв метален инструмент и го пъхна във вагината й.

— Кой е вашият гинеколог?

— Нямам такъв…

— И не сте ходила на предварителен преглед?

— Кога? Преди да забременея?

— Да. На профилактичен преглед.

Засрамена от некомпетентността си, Клариса се чувстваше като пълен идиот.

Ето че още преди да роди се беше оказала небрежна, безотговорна майка. Нейната собствена майка поне я беше изчакала да навърши три.

— Можете ли да ми препоръчате някой… добър специалист?

Жената я погледна.

— Доктор Кац. Той е много внимателен.

— Женен ли е? — изплъзна се от устата на Клариса.

Добре, че жената не я чу, заета да наднича някъде във вътрешностите й. Клариса имаше чувството, че търси вътре изгубен ключ. Или златен пръстен.

Най-после прегледът приключи.

— Всичко е наред. Шийката ви е затворена. Няма никакви признаци за отлепяне на плацентата или начало на спонтанен аборт.

Клариса избърса очите си.

— Бебето е добре. Но ви е необходимо спокойствие. И, моля ви, свържете се с доктор Кац при първа възможност.

— Непременно.

— И не се безпокойте. Всичко ще бъде наред.

— Добре — обеща Клариса, но знаеше, че лъже. Навлизаше в свят на тревоги и безпокойства и отсега нататък едва ли щеше да бъде възможно да запази хладнокръвие.

— Благодаря ви от сърце. — Клариса стисна ръката на лекарката. — Ако имам дъщеря, много бих искала да прилича на вас. Впрочем как се казвате?

— Елсбет.

— Не, по-скоро бих предпочела друго име.

Доктор Елсбет сви рамене и излезе от стаята за прегледи.

Клариса остана сама. Не бързаше да си тръгне. Седеше и мислеше за младата лекарка, с която току-що беше разговаряла. Какво ли беше накарало едно толкова привлекателно момиче да седи с години над книгите и да си вади очите, след като спокойно би могла да си хване някой стабилен съпруг и да си уреди живота? Би било толкова по-просто.

Изведнъж й просветна.

А може би пътеката, която Клариса беше избрала, не беше по-лесната? Въпреки че тя се беше насочила към нея някак съвсем естествено, като че ли всичко беше предварително предначертано.

Как беше започнало всичко?

1. Клариса се беше родила красива. Снимките го доказваха.

2. Видеофилмче документираше първите й стъпки, а в същото време баща й пееше: „Ето я, идва… бъдещата мис Америка.“

3. На петгодишна възраст беше принудена да пази първата си диета. Оттогава мразеше сирене.

4. В прогимназията майка й я убеди, че няма смисъл да се явява на трудния изпит по математика (въпреки че Клариса успяваше да се справи със задачите).

5. На тринайсетгодишна възраст баща й я предупреди, че ако продължава да играе футбол, няма шанс един ден да се появи на корицата на „Плейбой“.

6. На четиринайсет години и половина майка й я заведе в една от агенциите за модели и Клариса трябваше отново да се подложи на серия от убийствени диети.

7. Беше на осемнайсет, когато баща й й намекна, че никога няма да е в състояние да се грижи сама за себе си, затова би трябвало да си намери богат съпруг. Оттогава го търсеше. Дванайсет дълги години. Повече време, отколкото се изискваше, за да станеш лекар. И докъде го беше докарала?



Ето как в малката болнична стая, която миришеше на лекарства, Клариса се закле пред себе си и пред нероденото си бебе, че ще се погрижи и за двамата, че ще спре да се лута без цел и посока и ще направи нещо смислено с живота си (нещо, от което щеше да си докарва максимално високи доходи). Но, разбира се, първото, което й предстоеше да направи още щом се прибереше, беше да почисти веждите си, преди съвсем да е заприличала на Фрида Кало. Което й напомни най-важното — все още нямаше никаква идея къде ще отиде.

Можеше да помоли Саймън да поостане при него, но прецени, че щеше да бъде тъпо. Аарон щеше да разбере и да я лиши от издръжка при развода. Освен това идеята да трупа целулит пред очите на Саймън не й се стори никак добра.

Може би трябваше да се обади на Аарон, но още му беше много ядосана. Освен това си имаше гордост.

Оставаше още само една възможност.

В шкафчето с медикаменти имаше отворена бутилка изопропил. Клариса отпи една глътка за кураж и набра телефонния номер на майка си.

— Мамо?

— К’во? — майка й звучеше сънено. Клариса погледна часовника си — нищо чудно, наближаваше полунощ. — Mija, да не се е случило нещо с Аарон? — Тя изведнъж се разсъни.

— Не, мамо.

— Слава Богу…

— Мамо!

— Сигурна ли си, че наистина е добре?

— Божичко… Аз имам проблем, мамо! Аз! Аз!

— К’во си направила? — въздъхна майка й.

— Какво съм направила?! — Клариса не вярваше на ушите си. — Хванах самолета и отидох да се срещна със Синамън и Джо Трети, а Аарон ме е търсил няколко пъти през това време и когато се прибрах, беше като обезумял, после ми призна, че родителите му не са се отказали от него, тогава пък аз откачих, после той каза нещо, което не биваше да казва, и аз си събрах нещата, но преди това му казах, че бебето не е негово, после отидох при Саймън (той беше толкова мил), но едва не загубих бебето. Сега съм в болницата и искам да се прибера у дома. При теб. Мамо? Чуваш ли ме?