— Добре ли е бебето?

— Да, мамо. Бебето е добре.

— А къде е Аарон?

— Мамо! Не ме ли слушаше? Вече не съм с него и не ме интересува къде е!

— Той ти е съпруг. Трябва да поговориш с него. Трябваше той да е с теб сега, а не оня Саймън.

— Какво му е на Саймън?

Един мъж с неестествено извита ръка и изкривено от болка лице се опитваше да влезе в манипулационната. Клариса му направи знак да изчака и затвори вратата.

— Ти никога не си харесвала Саймън, мамо.

— Аз не го познавам.

— Ами да беше се опитала да го опознаеш!

— Не ми говори с такъв тон.

— Мамо, Саймън ме докара в болницата. Можеше да не го прави.

— К’во? И да те остави кръвта ти да изтече на дивана му?

— Мамо, мога ли да си дойда у дома или не?

— Ела, но още на сутринта искам да поговориш с Аарон. Така не може да продължава.

— Отсега нататък ще говоря с него само в присъствието на адвокат.

— А къде ми е кредитната карта впрочем?

Клариса гледаше ноктите си. Трябваше спешно да си направи маникюр. Дано в „Ле Домейн“ да не беше затворено.

Прекъсна връзката — явно двете нямаха какво повече да си кажат, и излезе от манипулационната с такъв замах, че едва не помете мъжа, който примираше от болка отвън.

18

Съветите на келнера Лари

Клариса седеше на същия неудобен стол пред бара, на който бе седяла и в новогодишната вечер и чакаше своя сервитьор. Беше един сутринта и й предстоеше вземането на важни решения. Беше помолила Саймън да се прибере вкъщи — имаше нужда да остане сама, за да си състави план за действие.

— Искам да остана малко насаме със себе си.

— Напълно те разбирам — беше отвърнал той и това, кой знае защо, я подразни.

— Не ми казвай… — чу зад гърба си гласа на сервитьора Лари, който се приближи с поднос, отрупан с джин и тоник, и взе от бара няколко салфетки.

— Имам спешна нужна от съвет.

— Никаква текила две години, редовно миене на зъбите и се обади на майка си — издекламира той. — Чакай да оставя това на онази маса и веднага ще се върна. Като херпес.

Клариса щеше да поръча нещо червено и силно, унищожаващо мозъчните клетки, но си спомни за бебето и остана на сода и сок от боровинки.

Затвори очи. Имаше нужда да поспи. Дори този бар, който винаги беше намирала за уютно местенце, сега й се струваше прекалено шумен, прекалено задимен, с една дума — потискащ.

Беше бременна и вече не се чувстваше тук в свои води. Беше готова да стане и да си тръгне, но келнерът Лари се завърна, по-разговорлив отвсякога.

— Е, казвай. Какво правиш в последно време? Имам предвид, освен мастурбацията.

— Не го наричам „мастурбация“, а „изследователска дейност“.

— Е, в такъв случай аз съм направо Жак Кусто.

— Омъжих се.

— Ами да. Виждам Гибралтарската скала. — Той сложи ръка над очите си като моряк и се взря в сватбения й пръстен от „Тифани“.

— И кой е щастливецът?

— Аарон Мейсън.

— Браво. Ти си била схватлива ученичка.

— Тази вечер се разделихме.

— Наистина действаш… бързо.

— Освен това съм бременна.

— Мога само да те поздравя!

— Казах му, че бебето не е негово.

— Ай, ай, ай, ай, ай!

— Но то всъщност е.

— А ти му каза така, защото…

— Ме излъга.

— И?

— Това е. Излъга ме.

— И какво още?

— Какво друго? Излъга ме.

— Значи… имаш две възможности. Първи вариант — връщаш се при него. Втори вариант — не се връщаш при него. Това беше, госпожо. Консултацията ще ви струва четирийсет долара.

Клариса съзерцаваше замислено чашата си. Май наистина беше време да осъзнае, че животът й не е филм в стил „Холивуд“, и да престане да се държи като наивно момиче от масовката. Налагаше се да вземе нещата в свои ръце.

— Слушай, Лари, ти какво най-много обичаш да правиш?

— Да давам съвети.

— Сериозно те питам. Имаш ли някаква… страст?

— Миличка, ние, гейовете, сме известни със силните си страсти.

— Важно е. Отговори ми, моля те. Какво си обичал да правиш като дете? За какво си мечтал?

— Чакай да си спомня… Във всеки случай не беше да стана машинист… въпреки че имам слабост към униформите.

— Лари, изобщо не ми помагаш. В момента се решава съдбата ми.

— Добре, добре… Мислех си, че от мен може да излезе актьор, но за съжаление съм абсолютно бездарен. Затова пък обичам да съм на сцената и да имам публика. Може би затова съм в този бар — той разпери драматично ръце в стил „Лорънс Оливие“. — Един вид компенсация… Нали не си си поръчала алкохол?

— Не помня…

— Опитай с петдесет милиграма женшен. Подобрява паметта.

— Не, исках да кажа, че вече не си спомням за какво съм мечтала като малка. Най-вероятно не е било нищо конкретно, иначе все щях да имам някакъв спомен, не мислиш ли? Може би, както ти си лишен от талант, аз пък съм лишена от амбиции. Живата реклама на човек, който се носи по течението и не знае какво да прави с живота си.

Лари се замисли.

— Добре де, все трябва да обичаш да правиш нещо. Опитай се да се сетиш за нещо, което на драго сърце би вършила, дори ако затова не ти плащат нито цент.

— Бих обикаляла по магазините.

— Хмм… това все пак е нещо. Защо не пробваш да работиш в някой магазин? Имаш достатъчно остър език…

— О, не. Не се обиждай, но не съм сервилен тип. Изобщо не ставам за това.

Лари сви рамене.

— Зависи как гледаш на нещата. Моите клиенти трябва да се съобразяват с мен. Както виждаш, те са тези, които седят и чакат… да им обърна внимание.

Клариса се огледа. Трябваше да признае, че Лари имаше известно право.

— Не, Лари. Дай някаква друга идея. Тази се отхвърля.

Тя дори не знаеше истинското му име. И, честно казано, то не я интересуваше особено. Затова пък можеше да си представи полуобзаведената му ергенска квартира някъде на „Феърфакс“ и „Сънсет“.

— И по-бързичко, моля те, защото питието ми свършва, а не мисля, че бих могла да си позволя още едно.

— А какво ще кажеш за работа в някое модно списание? Така и не разбрах какво пиеш.

— Сода и боровинков сок. Какво бих могла да работя в списание? Нямам никаква представа.

Говореше самата истина. Досега никога не си беше задавала въпроса как се създава едно списание. Никой от познатите й не се занимаваше с нещо такова. За нея списанията просто си съществуваха — с лъскави корици и снимки на красиви, модно облечени хора.

— Хайде де, не се занасяй. Само отвори „Харпърс“, „Вог“ или „Ел“ или някое друго списание и ще видиш дълъг списък на хората, които го правят.

— Възможно е… Никога не съм се замисляла за това. Може би наистина бих могла да работя като редактор. Те… какво точно правят?

— Чакай, нямах предвид редактор, а сътрудник, дописник.

— И каква е разликата?

— На редакторите им се плаща малко, всички са кожа и кости, пушат като комини и най-важното, бебчо, бачкат, и то здраво. На сътрудниците пък изобщо не им се плаща (или съвсем малко), не пушат (защото имат деца) и не вършат кой знае какво, затова пък разправят за това наляво и надясно. Същото е като да имаш почетна степен или аристократична титла в някоя малка славянска държавица. Не е нещо, с което да си вадиш хляба, затова пък е нещо, с което можеш да се гордееш. Тъкмо като за теб, а? Какво ще кажеш? Ох… защо не си взех сабото? Не си чувствам краката в тези обувки…

Главата на Клариса още малко и щеше да запуши. Мисълта да види името си, напечатано черно на бяло върху нещо, различно от просрочени сметки, беше направо зашеметяваща. Буквите затанцуваха в чашата й: „Клариса Алпърт Мейсън“, „К. А. Мейсън, К. Алпърт-Мейсън“.

— Винаги съм си мечтала пред името ми да стои някаква титла — призна тя. — Ти си истински гений, Лари. Никога не съм се съмнявала в теб.

Тя го прегърна, обзета от въодушевление.

— Ах, как ще натрия носа на Аарон! Къде трябва да отида, за да започна?

— Чакай малко. Не го прави, защото искаш да впечатлиш някого, дори това да е бившият ти съпруг. А колкото до това, къде трябва да отидеш, ти си тази, която е преспала с всички важни клечки в Ел Ей, захарче. Ти най-добре знаеш на чия врата трябва да почукаш. Аз бях дотук. Оттук нататък всичко е в твои ръце. А аз трябва да се поразмърдам, преди шефът да е довтасал.

Клариса се смъкна (с известно усилие) от крайно неудобния стол, излезе от бара и седна в автомобила си. Преди да потегли, извади нещо от багажника и го запрати надалеч в нощта. Това беше розовият „сватбен“ тефтер.