През последните две седмици ежедневието й протичаше доста еднообразно. Седеше на дивана и набираше един през друг телефони. Щеше да прозвъни всичките си познати, но щеше да си намери работа в някое списание, дори да беше „Американски риболовец“, все едно. Наумеше ли си нещо, винаги го постигаше.

Упорито продължаваше да не отговаря на обажданията на Аарон, въпреки че майка й хукваше при всяко позвъняване, още малко и краката си щеше да счупи. Слушаше я как му се оплаква от неблагодарната си дъщеря, голяма инатчийка, loca en la cabeza.

Клариса не само че не униваше, но дори все повече се затвърждаваше убеждението й, че рано или късно онова, което трябва да стане, ще стане. Писано беше да стане. (Щом самият Лари сервитьорът й го беше казал.) Чувстваше се спокойна като Ной насред Потопа.

Единствено съжителството с майка й се оказа по-голямо изпитание, отколкото си го беше представяла. Двете непрекъснато си лазеха по нервите и отношенията им се обтягаха с всеки изминал ден. Влизаха в пререкания средно на всеки 5,3 секунди, и то заради всевъзможни дреболии (например, че Клариса пак е изяла всичко в хладилника и дори всичко, скрито по шкафовете, включително и дълбоките резерви). Оправданието на Клариса беше, че не може да си губи времето да ходи до магазина, след като всяка минута й беше ценна. Освен това беше свикнала да пазарува само неща от първа необходимост — бельо, дрехи, обувки.

Като капак на всичко, майка й усилено репетираше за ежегодния благотворителен бал на „Ангелите“ (самодейна трупа, съставена от бивши кралици на красотата и застаряващи звезди от сапунени сериали, почти напълно лишени от певчески талант и танцувални умения). Тъй като упорито отказваха да се разделят със сцената, те си бяха поставили благородната цел да събират пари за деца с недъзи. Тазгодишното представление носеше гръмкото име „Стълба към звездите“ — коронният номер на „момичетата“ щеше да бъде танц степ, изпълнен под звуците на „Стълба към небето“ (горките „Лед Цепелин“, само ако знаеха на какво посегателство бяха станали жертва!).

И така, всяка вечер майка й (сияеща като Пепеляшка в нощта на бала) се намъкваше в черен клин и обувки за степ и с още няколко приятелки (целите в искрящи пайети, като коледни елхи) отиваха да репетират. Танцуваха до изнемога (докато някоя от тях не вдигнеше кръвното или не си разместеше ребро). Клариса ги изпращаше с едва прикрита неприязън (примесена с мъничко завист), след което отваряше хладилника и почваше да се тъпче.

Но най-кошмарното беше, ако някоя от бабичките почнеше да превъзнася отдавна погребания си съпруг. Клариса не можеше да слуша как жени, отдавна минали четирийсетте, си говорят за мъже. Струваше й се противоестествено.



— Добре де, защо просто не се изнесеш от там? — попита я Теди. Беше пуснат под гаранция срещу 50 000 долара (тъй като все пак не беше изнасилвач или сериен убиец, с други думи — обществено опасен тип) и двамата с Клариса закусваха в „Нейт и Ал“ една съботна сутрин (подобно на много други бащи и дъщери). Мила семейна картинка, която би могла да символизира безоблачното щастие, ако Теди не трябваше пак да се върне в затвора преди Коледа, а Клариса не беше бременна и разделена от съпруга си (с когото беше живяла едва три седмици).

— И къде ще отида, ако смея да попитам?

— Приемам гнева ти, разбирам гнева ти, мога да го почувствам. Но не мога да поема отговорност за него.

— Какво пак си чел?

— Какво имаш предвид?

— Много добре знаеш какво. Пак си се ровил в онези терапевтични книги. Защо си пълниш главата с глупости?

— Не смятам, че е глупост да се опитваш да надникнеш в собствената си душевност — смръщи вежди Теди.

— Особено ако си се издънил като родител и си търсиш оправдание.

Но Теди не обърна внимание на забележката й — беше прекалено зает да се усмихва на сервитьорката, която му донесе поръчката — риба с лук и яйца. Клариса сбърчи нос — повдигаше й се от определени миризми (особено в съчетание с присъствието на близък родственик).

Теди се нахвърли върху яденето — приличаше на изгладнялата горила, която Клариса беше видяла в един филм. Унищожаваше храната със същото настървение.

— Е, ще ми кажеш ли какво се е случило? — по едно време вдигна глава от чинията си той.

— Откъде да започна?

— Между другото, казах ли ти, че Аарон дойде да ме види?

— Не — подскочи Клариса.

— Ами да, намина да види как съм…

— За кого се мисли?! — настръхна Клариса.

— Той ми е зет — напомни Теди. — Да си призная, много ме трогна този жест на внимание.

— Това е само защото се чувства гузен.

— От къде на къде ще се чувства гузен?

— Заради нещо, което ми каза.

— Онова за бебето ли? Забрави. Нали си спомняш как си говорехме с майка ти?

— Крещяхте си, не си говорехте. А той каза ли ти как ме преметна?

— Да — ухили се Теди. — Много хитро измислено.

— Няма що. — Клариса го изгледа подозрително. — Ти да не си на негова страна?

— Клариса, не съм на ничия страна. Но не можеш да отречеш, че този момък е истинско злато.

Клариса преглътна. Не вярваше на ушите си.

— Татко, ти не го познаваш, колкото го познавам аз, нали?

Баща й окончателно приключи с яденето. Беше омел чинията.

— Клариса — изкашля се той. — Колко смяташ, че съм платил на адвоката си?

— Хайде стига, татко. Ти имаш пари…

— Банковите ми сметки са замразени. До една. Ако си спомняш, имах само петстотин долара в брой.

— Ако поискаш от мама, сигурна съм, че няма да ти откаже. Щом още ти глади ризите.

— О, не. Достатъчно неприятности съм й причинил, та сега и това. Освен това майка ти няма пари.

Клариса го погледна втренчено.

— Искаш да кажеш, че…

— Аарон — кимна баща й.

— Аарон? Помолил си Аарон да плати на адвоката ти?! — Никога през живота си не беше изпитвала такова неудобство. Божичко.

— Не беше точно така — оправда се баща й. — Той видя служебния адвокат — кръгла нула, и сам настоя… Опитах се да откажа, но той не искаше и да чуе. Естествено, ще му върна парите — веднага щом се измъкна от тази каша. Ще… ядеш ли това яйце?

Клариса поклати глава. Стомахът й се беше свил на топка. За пръв път от доста време насам нямаше никакъв апетит.

— Но защо ще го прави?

Вместо да почувства благодарност, още повече я доядя на Аарон. Все трябваше да се прави на добряк, на голям спасител.

— Е, убеди ли се какъв благороден човек е съпругът ти? Казах ти, че си извадила късмет с него.

Той натъпка яйцето в устата си и се облиза, вместо да използва салфетката.

— Само… гледай да не разбере, че знаеш, Захарче. Обещах му да не ти казвам.

— А ти държиш на обещанията си, както всички знаем.

— Приемам гнева ти, разбирам гнева ти, но не поемам отговорност за него — повтори Теди. — Благодаря ти за яйцето, много беше вкусно.

20

Срещата

Аарон се беше обадил на Джен от „ъгловия си“ офис (който представляваше ъгълче в офиса на режисьора на продукцията). Досега не беше успял да говори лично с Клариса, затова пък беше научил много за детството на майка й в Южна Америка. И въпреки че следващата му стъпка беше отчаяна, той нямаше друг избор. Защото наистина беше отчаян.

С Джен се срещнаха за обяд в ресторанта на киностудиото. Тук беше пълно с пъпчиви младоци, чиито погледи жадно се впиваха във всеки, облечен от „Прада“ и „Хюго Бос“, и го изпращаха с копнеж чак докато хлътнеше във VIP салона, където всичко — храната, водата, дори въздухът — беше от по-високо качество, достъпно само за „богоизбрани“. Като говорим за отчаяние, тук Аарон беше попаднал съвсем на мястото си.

— Ароматерапията може буквално да промени живота ти — увери го Джен. — Вече съм го изпитала, затова ти го препоръчвам. На теб например малко ванилия би ти се отразила добре. Изглеждаш ми напрегнат.

— Защо изобщо не иска да разговаря с мен? Какво си е наумила? — Той набоде късче риба на вилицата с такова ожесточение, като че ли извършваше жертвоприношение. После отмести чинията. Повече от всичко му се искаше да си запали цигара. Което, естествено, беше немислимо.

— Клариса е наранена — обясни Джени. — Тя е нормално, чувствително човешко същество.

— Тя ли е наранената? — вдигна вежди Аарон… Защо си мислех, че би трябвало да съм аз? Чувствам се… употребен. Това е точната дума.

— Клариса Алпърт е най-старата ми приятелка — тържествено заяви Джен. — Тя може да хитрува и да лъже… по малко, но не използва хората. Няма този навик.

Аарон се вгледа в нея. Огромните кафяви очи го гледаха, без да трепнат, но съществуваше сериозна опасност Джен всеки момент да се разплаче.

— Добре, съжалявам — бързо каза той. — Връщам си думите назад.

— Знаеш ли, тя е много заета напоследък. Търси си работа.

— Аз пък си мислех, че „работа“ и „Клариса“ са две взаимно изключващи се понятия.