Джиджи Леванжи-Грейзър - Мъжеядката

— Материалът ти е страхотен! — каза Морган, като размахваше незапалената си цигара. — Остроумен, забавен, има само един недостатък — не става за публикуване…

Тя крачеше възбудено из кабинета си и държеше в едната си ръка материала на Клариса, който отразяваше купона у Еджи Флебидиън.

— Как така… не става?

Морган се вгледа в Клариса, като че ли за първи път я виждаше.

— Ти си един… антихрист, знаеш ли? Ти си… анти-Кристи.

— Анти-Кристи?! — подскочи Клариса. Да я сравняват с Джордж Кристи, легендарния водещ рубрика в „Холивудски репортер“, за нея беше огромна чест. По гърба й полазиха тръпки.

Единствената разлика между нея и Джордж (за която намекваше Морган) беше, че той не би си позволил да каже непочтителна дума за някой с шестцифрени доходи и личен пластичен хирург:

Морган въздъхна.

— Ще имам късмет, ако не ида в затвора за това, което си написала тук. Направо ще ме разпънат на кръста. Иначе… материалът е превъзходен. Би пожънал страхотен успех. Както и очилата ти, между другото.

— Благодаря. — Клариса ги намести за стотен път. Имаше нужда да подгъне крак, глезените й бяха отекли и още не можеше да си поеме дъх след изкачването. Но Морган беше забравила да я покани да седне.

Е, по дяволите доброто възпитание.

— Морган — изпъшка тя, — ако не седна веднага, ще родя насред кабинета ти.

— О, седни, седни, съжалявам. Нещо за пиене?

— Не, благодаря. И без това през две минути ходя до тоалетната.

— Как ти хрумна всичко това? Сама ли го написа? — Моргън звучеше почти укорително.

— Да, какво толкова — сви рамене Клариса. — Ние с приятелките ми все така си говорим. Редовно обсъждаме едно или друго светско събитие. Станали сме почти професионални хроникьори.

— Брр — потръпна Морган. — Дано не те ядосам с нещо. Лошо ми се пише…

Клариса се замисли за купона у Еджи миналата събота. Беше голяма издънка — още от самото начало. Неразборията на паркинга, „евротехно“ музиката — пълен боклук, липсата на лед за напитките… Добре, че полицията дойде към един и половина, разпръсна купона и сложи край на мъките. Клариса (поради недостатъчно опит) беше описала всичко едно към едно (старчоците с килнати перуки и техните дами, които можеха да им бъдат внучки; недостатъчно ядене и излишък от пиене), като не беше спестила критиките и остроумните коментари. В резултат — материалът й нямаше да види бял свят.

— Наистина ли не можеш да използваш поне част от него?

— Мога. Три думи: Еджи. Флебидиън. Купон.

— По дяволите… — Клариса съвсем беше забравила добрите обноски, но Морган не се впечатли особено.

— Иначе… стилът ти е уникален. Същинска Дороти Паркър — на градус.

Дороти Паркър? „Коя, по дяволите, беше Дороти Паркър?“, чудеше се Клариса на излизане от редакцията.

Стилът на Клариса и подходът й към писането не се промени особено през следващите няколко седмици. Тя посещаваше едно или друго парти, филмови премиери и благотворителни представления, които после трябваше да отрази за „Климат“. Какво друго, ако не ирония на съдбата беше това, че тя, която си беше пробивала със зъби и нокти път към „отбраното“ общество на Ел Ей, сега, когато най-после беше допусната в кръга на избраниците, намираше забавленията им за ужасно блудкави и досадни. Всяка благотворителна вечер беше копие на предишната — същият хотел (най-често „Бевърли Хилтън“), същите хора, дори певците си приличаха като две капки вода. И лицата най-често имаха същото леко озадачено изражение. („Какво, по дяволите, търся тук, след като дори не знам какво е бъбречномиелитно-мускулно-дегеративна недостатъчност? Още утре ще уволня агента си.“) Клариса неизменно сядаше като гост на нечия маса — „Климат“ не можеше да си позволи да запази цяла маса. (Една маса побираше между осем и десет човека — удоволствието излизаше между десет и двайсет и пет хиляди долара.) Отначало й се струваше доста забавно да се присъедини към нечия компания — особено в качеството си на репортер на списание „Климат“, което се ползваше с много добро име сред елита (в него всеки можеше да открие за себе си нещо ласкаво и гъделичкащо самочувствието). Посрещаха я с отворени обятия и се радваше на особено внимание — как иначе? Шарън Стоун й разказа за най-катастрофалното си посещение при фризьора, Силвестър Сталоун се опита да я убеди в съществуването на НЛО… изобщо всеки беше готов да сподели с нея най-съкровените си тайни, а един водещ на телевизионно шоу дори се опита да я свали (без да се притеснява от напредналата й бременност). Клариса не знаеше дали да се чувства поласкана или отвратена.

Най-после Клариса се убеди в нещо (което открай време беше подозирала) — повечето звезди бяха напълно откачени и в същото време — отчайващо скучни. Не след дълго само мисълта, че ще прекара вечерта в тяхното обкръжение, предизвикваше у нея прозявка. А трябваше да се преструва на възторжена почитателка и очарована събеседничка (което изчерпваше и малкото останала й енергия). Но най-ужасното беше, че колкото и съвестно и правдоподобно да описваше преживяванията си на тези светски събития, Морган не допускаше нито един от материалите й да бъде отпечатан в първоначалния си вид. Нещо, което звучеше така: „Звездата от комедийни сериали със задник, плосък като Канзас и тоалет на Донатела Версаче (от миналогодишната колекция), който не може да прикрие нескопосано свършената работа на пластичния хирург, беше вбесена от избора на ястие, направен от младичкия й съпруг.

А какво точно беше прегрешението на хлапака? Поръча си шатобриан вместо лазаня. Звездата, освен че е вегетарианка, е лишена от каквото и да било чувство за хумор (в противовес на симпатичната си героиня) и има обезпокояващо нездрав вид (като Бет от «Малки жени» малко преди края на филма)“, в крайна сметка се оказваше орязано и редактирано до следното: „Лейни Гибънс, страстна природозащитничка, упрекна с усмивка съпруга си Гиби Гибънс за това, че си е поръчал пържола.“

— Ще го публикуваш ли поне веднъж във вида, в който съм го написала? — попита Клариса, докато лежеше на пода в кабинета на Морган с вдигнати на дивана крака.

— Едва ли.

Клариса се замисли. Мина й през ум, че май си губи времето. Но истината беше, че самото писане беше започнало да й доставя удоволствие. Може материалите никога да не стигаха до читателите, но в офиса те предизвикваха фурор. Клариса се превръщаше в легенда — за нея се говореше по етажите на редакцията. Хора, далеч по-млади (и готини) от нея, си служеха с нейни цитати.

— Защо?

— Знаеш защо. Изпратиха ли ти програмата за тази седмица?

— Нека да отгатна. Три благотворителни представления в „Хилтън“?

— Едното със сигурност ще бъде голям купон. Тази вечер е. — Морган подхвърли на Клариса поканата, оформена като духов инструмент. Много оригинална идея.

— Започва с търг — добави тя.

— Мразя търговете. Продават невинни, беззащитни кученца на ужасни, разглезени хлапета, които на всичко отгоре са с истинските носове на бащите си. Знам го от собствен опит.

— Значи не искаш да ходиш?

— Не, не искам.

— Подочух, че този път чантата с рекламни подаръци си я бивало — подхвърли Морган и Клариса се оживи като малко момиченце, на което са показали захарна пръчка.

Чантите с рекламни подаръци, които се раздаваха на тези благотворителни вечери, бяха единствената слабост на Клариса.

Тези огромни чанти криеха какви ли не изненади — един куп рекламни книжлета и брошурки, шампоанчета за еднократна употреба, червила, мостри на парфюми, всевъзможни дреболийки (част от които Клариса великодушно подаряваше на майка си). Последния път майка й се сдоби с порцеланова фигурка — конче на въртележка (пълен кич, но майка й изпадна в умиление). Клариса беше виждала солидни, зрели хора (при това червиви от пари) да се сборичкват като малки деца за подобна чанта. Голям смях. И пълна загадка. На последното подобно събиране една почтена старица, отрупана с диаманти, едва не събори Клариса, докато се опитваше да се добере до една от рекламните чанти. Изводът: никой не може да устои на подаръците.