* * *

Няколко часа след срещата с Морган Клариса стоеше гола-голеничка в дрешника на майка си. Приличаше на рубенсов модел с френски педикюр. И беше в пълна безизходица.

Нямаше какво да облече.

В прекия смисъл на думата. Това не беше някоя превземка от рода на: „О, боже! Трябва да се появя с този тоалет за втори път този месец!“ Не. Това беше самата жестока истина. Тялото й я беше предало, беше наедряло буквално за часове и дори роклите, ушити по поръчка от специална еластична материя, вече не можеха да поберат огромния й задник. Това беше факт и Клариса трябваше да го приеме. Не беше от онези щастливки, които носеха бременността си като някакъв аксесоар (едно изпъкнало коремче без почти никакви странични деформации). Не, нейната бременност се разпростираше в задника, в ръцете, в глезените, в пръстите на краката…

Зърната на гърдите й бяха станали огромни като сателитни чинии, като онези неидентифицирани летящи обекти, за които й беше говорил Сталоун. Нямаше да се учуди, ако видеше отвън да кръжат черни хеликоптери.

Обади се на Грейви.

— Дебела съм, гола съм, закъснявам!

— Чакай малко. Давай едно по едно. Да, дебела си. И какво?

— Освен това съм гола…

— Добре, не държа да се уверя. Приемам го на доверие.

— И закъснявам.

— За някоя от онези идиотски благотворителни сбирки, където на богаташите се раздават подаръчета? Защо не си го спестиш?

— Защото това е работата ми, кариерата ми, животът ми! Mi vida! Имам още една покана — искаш ли и ти да дойдеш?

— Мерси.

Грейви я беше придружила един-два пъти, но бързо й писна, а когато Гари Шандлинг я беше попитал дали гърдите й са истински, чашата преля.

— Защо? И без това едва ли имаш предвид нещо по-добро…

— Шегуваш ли се? Всичко друго е по-добро. А на теб какъв ти е проблемът?

— Нямам какво да облека.

— Черната ликра?

— Носих я пет последователни пъти — въздъхна Клариса. — Няма да я облека повече.

Тя изгледа роклята с ненавист.

— Клариса, мислиш ли, че някой изобщо е забелязал с какво си облечена? Ти си бременна, освен това не си някоя звезда… Ако са забелязали нещо, това е бюстът ти.

Клариса въздъхна. Знаеше, че Грейви има право. Бюстът й беше достигнал гигантски размери. Черната ликра щеше да я спаси отново. С Грейви се разбраха да се видят след вечерята. Клариса подуши опротивялата й рокля. Не миришеше на цигари, нито на пот, нито на мъжки парфюм. Издържа теста. Жалко. Дори не беше покапана със сос.

Тя въздъхна отново, нахлузи сутиена с банелите (от такава материя сигурно се правеха бронежилетките) и се напъха в роклята. После оправи косата си, сложи малко гланц за устни и навря отеклите си крака в бабешки обувки с равна подметка.

Добре че никой нямаше да я забележи.

Не съществуваше опасност и да срещне някой познат (те не ходеха по такива места). На тези събирания Клариса плуваше сред едрите риби и все едно си беше сложила шапка-невидимка. Тези хора забелязваха само себеподобните си — никой нямаше да спре поглед на нея.



Клариса, със сигурност най-едрата жена в радиус от една миля, успя някак да се вмъкне в залата на хотел „Хилтън“, където щеше да се проведе търгът. Носеше си малко тефтерче и писалка, заострена като хладно оръжие (само някой да смееше да я погледне накриво!). Огледа се необезпокоявано (тъй като погледите на всички минаваха през нея) — видя фризирани глави, дълги до земята рокли, едри, искрящи диаманти. Имаше чувството, че е попаднала в музей. „Ето, помисли си, това е то Холивуд. Тук всички са съвършени.“ С едно-единствено изключение. Тя беше на ръба на отчаянието, готова да забие писалката в сънната си артерия и да свърши със себе си. Но първо реши да прегледа списъка на нещата, за които щеше да се наддава тази вечер. Масаж за двама при минералните извори „Бъри Уилямс“. Вечеря за осем в „Спаго“. Кученце порода лабрадор.

Клариса въздъхна и вписа името си при кученцето. Знаеше, че няма да може да наддава докрай, но поне щеше да направи всичко възможно животинчето да не попадне в ръцете на някое садистично хлапе.

Тогава видя картината. Малък акварел — рибарска лодка. Беше оставен в ъгъла, почти затрупан от останалите вещи. Клариса го пожела с цялото си сърце.

Началната цена беше хиляда двеста и петдесет долара.

Някаква жена избута Клариса, все едно изобщо не я беше забелязала, и посочи акварела:

— Я виж това, Хари! Няма ли да стои чудесно в стаята на Джошуа?

После записа името си и срещу него — сумата от хиляда триста и петдесет долара за картината.

Клариса се обърна към нея:

— Кой е Джошуа?

— Синът ми. На осем е. Вече има цяла колекция. Един „Лихтенщайн“ и още един… как му беше името?

Клариса беше чула достатъчно. Грабна химикалката, написа името си и срещу него — хиляда и петстотин долара. Точно с хиляда и четиристотин и двайсет долара повече, отколкото имаше в чековата си книжка. Но не можеше да остави нещата така. Нямаше да допусне малкото генийче Джошуа да отнесе картината й и да я прибави към колекцията си.

След това Клариса отново си проби път през тълпата, добра се до масата си, прочете набързо табелките с имената и си отдъхна облекчено, когато установи, че никой от маса 21 не беше участвал в комедиен сериал, не беше водещ на телевизионно шоу, не беше записвал албум. С една дума — не беше известна личност.

Затова пък тя самата явно беше. Или пък мъжът до нея я бъркаше с някого.

— Я вижте това — той вдигна ризата си и показа огромното си шкембе, увенчано с няколко брадавици.

— Моля ви, покрийте това!

— А… какво ще кажете за това? — На хълбока му имаше червенина като от протриване. Или от пресен белег.

— Вижте какво, аз не съм лекарка. Не знам защо решихте така. Може би защото в този вид явно не съм особено привлекателна и не приличам на филмова звезда?

Тя захапа една кифличка и насочи вниманието си към домакина (водещ нощно токшоу, с уши, големи като на слончето Дъмбо), който се беше впуснал в разпалена пледоария на тема „президента“ (Клариса тъкмо щеше да попита кой точно президент имаше предвид — филмовите студия бяха толкова много, но чу, че „републиканец“ на езика на ескимосите означава „особено опасен морски хищник“, и разбра, че ставаше въпрос за настоящия президент на Америка, по-точно на Съединените щати).

— Знам, че не си лекарка, скъпа — ухили се мъжът. — Ти си ловджийка. И ме простреля точно тук.

Тя се вгледа в него по-внимателно.

— Франки, това е момичето, за което ти разправях — смушка сътрапезника си той. — Огън момиче. Само я дръжте по-надалеч от огнестрелните оръжия…

Това беше Патладжанът — мъжът, когото Клариса случайно беше простреляла по време на лова на патици.

— А вие какво търсите тук? — попита го тя.

— Аз ли? Ние с Франки идваме всяка година. Той си пада по филмовите звезди.

Франки беше умалено копие на Патладжана, чак до очилата с метални рамки и грозната прическа. Той кимна утвърдително.

— Е, кой не си пада? — сви рамене Клариса.

— Как е Аарон?

— Много добре. Чудесно. — Тя прикри лявата си ръка, на която липсваше пръстенът.

— А приятелката ти Александра?

— А съпругата ти?

— Разведох се. Преди десет дена. — Той въздъхна, сякаш се чудеше дали да сподели нещо или да го премълчи. Най-после вдигна глава и погледна Клариса. Очевидно беше взел решение.

— Мислех си, че… би могла да ми дадеш телефона на Александра. Тя е… интересно момиче. Ще ми се пак да я видя, докато съм тук. Между другото, отседнал съм в „Четирите сезона“. Много съм доволен от обслужването, макар че цените са малко височки — палачинки за двайсет и пет долара, какво ще кажете за това? А къде всъщност е Аарон? Видях го преди малко — трябва да е тук някъде, нали?

Клариса изведнъж пребледня.

— Какво ти е? Да не ти прилоша?

— Бебето рита.

Той я погледна удивено.

— Не думай… Моите поздравления! Казах си аз, че си позагладила косъма, а то… Къде се губи Аарон? Нямам търпение да го поздравя.

В отчаянието си Клариса обърна чашата си с минерална вода и посочи към подиума:

— О! Я вижте кой е там! Шаная Туейн!

Франки се извърна така рязко, че чуха как изпука вратът му.



След вечерята (сьомга, зеленчуци, шоколадов десерт и плодова супа) домакинът на търга прочете имената на победителите в наддаването, прекъсван от радостни възклицания и смях. (Смехът на богатите не беше като на другите хора, установи Клариса — сдържан, премерен, той идваше някъде от горната част на тялото. И звукът му беше много специфичен.)

Най-после дойде ред на акварела. Домакинът не оценяваше картината особено високо и подхвърли:

— За моя изненада се намират хора, готови да платят и за това… Въпреки че според мен петгодишният ми син би се справил не по-лошо. И така…

Клариса затаи дъх. Пулсът й се учести.