— … Акварелът „Лодка по здрач“ отива при… Аарон Мейсън!

Патладжанът се извърна към нея и извика:

— Ти спечели, момиче! Честито!

После се обърна към домакина:

— Насам, насам! Дамата е тук!

Всички на нейната маса заръкопляскаха и поздравяваха Клариса с потупвания по рамото. Включително и шейсетгодишната дама от дясната й страна, вдовица на филмова звезда от шейсетте, която едва ли се беше докосвала до друго човешко същество поне от двайсет години.

— „Покипси“… Объркан съм. Но какво пък? Всеки си има вкус. На спечелилия — честито! — Домакинът успя да изтръгне поредната доза смях от аудиторията.

— Хей, Аарон! — провикна се Патладжанът. — Ти спечели, момче!

— Мамка му! — чу Клариса някъде зад гърба си глас. — Спечелих и още как!

Тя се извърна и видя млад мъж (значително по-дребен от Аарон и на всичко отгоре — рус и порядъчно пийнал) да приближава към тяхната маса. От лявата страна на Клариса имаше две свободни места.

— Това би трябвало да е мястото ми… — Той се наведе и вдигна от пода картичката с името си. — Точно така. Идвай, бебчо.

Новият „Аарон Мейсън“ беше в компанията на кикотеща се блондинка, която очевидно добре се забавляваше.

Домакинът на търга се приближи към тяхната маса.

— Значи, вие сте човекът, платил за това? Нищо чудно, че сте си пийнал.

Непознатият „Аарон Мейсън“ се извърна към Клариса и очевидно си спомни добрите маниери:

— Приятно ми е… Аарон Кингсли Мейсън.

Той й протегна ръка, при което обърна чашата й и тя се разля в скута й.

— Аарон, престани с този театър — смъмри го Патладжанът. — Колкото и да си си пийнал, не може да си забравил, че това тук е съпругата ти!

24

Непознатият

Аарон номер две се вторачи в Клариса, а мозъкът му щракаше на бързи обороти (с известно усилие, тъй като беше удавен в текила). Клариса (която беше напълно трезва) успя да реагира значително по-бързо.

Плю си на петите. (Най-доброто решение, което според нея човек можеше да вземе при определени обстоятелства.)

Въпреки че в момента състоянието й не позволяваше да гони рекорди, Клариса умееше да бяга. И още как. Още в началното училище нямаше никой от класа й, който можеше да я изпревари. Сякаш беше създадена за това — с тези дълги, силни крайници. Бягаше с най-голямо удоволствие, докато баща й не й изясни, че бягането е спорт за момчета (предимно черни), че мускулите й ще заякнат прекомерно (което не е особено женствено) и т.н. Тогава приключи с бягането. Веднъж завинаги.

До тази вечер. Когато откри, че макар и бременна, тежка, тромава и огромна (при нормални обстоятелства), все още можеше да бяга като хала. Като дванайсетгодишно момиченце с нови адидаски.

Никой не посмя да я спре, дори напротив. Отстраняваха се от пътя й, за да не ги помете. Въпреки това успя да прекатури няколко мъже с фракове и цяла една маса — №108.

Озова се на улицата след по-малко от минута, събу обувките си и отново се понесе пъргаво като газела към паркинга, където беше оставила беемвето си.

В мига, в който скочи в колата, извади клетъчния си телефон и започна да набира номерата на приятелките си.

Грейви не си беше вкъщи. Беше включила гласовата си поща. Пейджърът й беше изключен.

Дженифър не си беше вкъщи. Беше включила гласовата си поща. Пейджърът й не работеше.

Поло не си беше вкъщи. Свърза се с клетъчния й телефон, но преди да успеят да говорят, връзката се разпадна. Поло никога не си взимаше пейджъра.

Саймън не си беше вкъщи. А не си беше записала номера на клетъчния му телефон.

„Проклятие!“, изпъшка Клариса. В отчаянието си едва не стигна дотам да се обади на Сузи, но навреме размисли.

Най-после заплака. Хлипаше като малко момиченце, несдържано и безутешно, насред ужасната каша, в която се беше превърнал собственият й живот.

Все пак й беше останала капка суетност — провери в огледалцето дали гримът й не се беше размазал. Може да страдаш, но не бива да представляваш жалка гледка, дори събитията в живота ти да представляват материал за рубриката „Лична драма“.

И после изведнъж се разсмя. Хихикането й прерасна в кикотене, а то на свой ред в истински, гръмогласен смях.

Какво излизаше? На нея, първокласната манипулаторка, бяха успели да й извъртят такъв номер! И тя самата си беше виновна. Така й се падаше. Затова сега заслужаваше да реве, докато Псевдо-Аарон беше дявол знае къде, а истинският Аарон Мейсън похапваше сьомга в щастлива безметежност в компанията на блондинка тип „Памела Андерсън“.

Оставаше да си отговори на въпроса — ако това беше истинският Аарон, то кой тогава беше другият?

„О, господи! Дори не знам за кого съм се омъжила.“

Малкият мошеник беше успял да я изпързаля, а тя трябваше да му потърси сметка. Който и да беше Псевдо-Аарон, дължеше й някакво обяснение.

„Проклет да е този тип!“, изфуча тя, докато натискаше газта. „Проклети да са трапчинките му и широките му рамене и разните му там номерца! Пет пари не давам за него!? Мога да тичам и нямам нужда от никого! Не ми трябва мъж. Мога и сама да се оправя!“

Едва когато зави по „Уилшър“, се сети за рекламната торба. Съвсем я беше забравила. Прие го като добър знак. Явно порастваше и почваха да я вълнуват други неща.

25

Хей, Рики!

Псевдо-Аарон не беше спал почти цяла нощ — трябваше да прегледа сценария на „Прясно разведен“ и да довърши работните си записки. На сутринта имаше среща с режисьора.

Сценарият беше ужасен, както и предполагаше. Студиото беше наело сценарист, известен най-вече с две неща: с това, че никога не пишеше сценариите си сам, а ги поверяваше на групичка студенти, и с това, че взимаше почти неограничен брой кредити (беше бивш адвокат и винаги успяваше да намери „вратички“). Някога, в началото на кариерата си, беше получил номинация за „Оскар“ като съавтор на сценарий и досега лежеше на старите си лаври, при това — доста успешно — беше успял да си осигури апартаменти в Париж и Ню Йорк, престижни частни училища за децата си и зъби като на филмова звезда.

От два дни Псевдо-Аарон си блъскаше главата над сценария, който беше като съшит с бели конци, и като знаеше, че студиото е платило за този боклук седемцифрена сума, му идеше да вие.

Разтърка зачервените си очи. Пред него лежаха изпъстрените с корекции страници — беше стигнал едва до шестнайсетата.

Имаше чувството, че ушите му пищят. Не, това беше телефонът.

— Здравей, човече! Как я караш? — Обаждаше се Аарон Мейсън. Истинският Аарон.

Сто на сто беше пиян. Или дрогиран. Или и двете.

— Пристигнах в града, братле! Купонът започва.

Псевдо-Аарон чак се задъха.

— Какво?! Какво търсиш тук?! Нали се бяхме разбрали?!

— Е, не се сърди, братле. Исках и аз малко да се позабавлявам. — Звучно оригване прекъсна потока на мислите му.

Псевдо-Аарон се почеса по главата, която вече заплашваше да се пръсне. Това обаждане беше последната капка, препълнила чашата. Точно сега ли, когато беше потънал до гуша в работа (черна, неблагодарна, но увличаща и обсебваща го изцяло), Клариса трябваше да реши да се махне от живота му, а двойникът му (тоест истинският Аарон) да се появи?!

Имаше нужда от малко време, за да помисли.

— Слушай, какво ще кажеш да се видим утре на закуска? Да речем… в „Ермитажа“.

От Клариса знаеше, че „Ермитажът“ е доста приятно, дискретно местенце. Освен това там имаха опит с клиенти, „направили главата“, и състоянието на Аарон нямаше да ги стресне.

— Какво значи „да се видим на закуска“? Много добре знаеш, че изобщо не закусвам.

— Добре, само, моля ти се, покрий се някъде. Имахме уговорка — ще прецакаш всичко… Утре сутрин ще говорим.

Но Аарон вече беше затворил и Псевдо-Аарон остана сам — със сценария, който беше пълна катастрофа, и с живота си, който също отиваше натам… Той затвори очи. Искаше му се да може да поговори с някого, но много добре знаеше, че не би могъл да се довери нито на Макси Рийз, нито на някой от новите си познати от филмовия свят. В мига, в който им разкриеше истината за себе си, той щеше да се превърне в persona non grata, в бита карта.

Искаше му се да може да се обади на единствения човек на света, на когото цялата тази каша би се сторила забавна (след като го разкъсаше като разгневена валкирия) — Клариса. Но тя едва ли би искала да говори с него, още повече, че всъщност се омъжи за него, защото го мислеше за друг. А и бебето, което носеше, независимо от уверенията на Джен, най-вероятно не беше негово.

Всичко това обаче не променяше факта, че Клариса му липсваше.

Най-после, изтощен, потъна в неспокоен сън на стария червен диван на Клариса, заобиколен от плюшените играчки. Тяхната успокояваща мекота този път не му беше достатъчна — жадуваше за друг вид топлина.

* * *

Извънредното заседание на Съзвездието се проведе в дома на майката на Клариса (меню: шоколадени десерти „Туикс“ и бурканче фъстъчено масло).