— Дали да не го застрелям?

Това не прозвуча като въпрос.

— Варварски акт. Грозно и неестетично. — Така смяташе Джен.

— Нямаш пистолет — отбеляза Поло. Говореше носово — синусите й бяха запушени.

— Аз имам — каза Грейви.

Останалите я изгледаха.

— Или да се обадя в полицията?

— С какво обвинение? Че се е представил за някой друг? Всички го правим.

Това, разбира се, отново беше Джен.

— Използвал е фалшива самоличност. Би могъл да е някой… сериен убиец. — Поло беше по-безкомпромисна.

— Друг път. Няма такава харизма — възрази Грейви.

— Съжалявам, но не мога да се съглася. Определено смятам, че има харизма.

Момичетата изгледаха Клариса доста учудено.

— Вижте, това, че искам да го видя мъртъв, не означава, че го мразя — уточни тя. — Освен това е баща на бебето.

— Не е зле да му го кажеш. Той смята, че бебето е на Саймън — каза Джен.

— А ти откъде знаеш какво смята той? — попита Грейви.

— Ами, знам, защото… Клариса му е казала така, нали?

— Всичко е заради флуорида — въздъхна Поло. — Флуоридът във водата на Ел Ей влияе много зле на мъжете. Почват да откачат.

— Аз предлагам да свием знамената и да изчакаме. Би трябвало да разполагаме с повече информация, преди да направим следващия си ход — заяви Грейви.

Клариса се съгласи с нея най-вече защото се чувстваше изморена и нямаше сили да спори. Освен това трябваше спешно да отиде до тоалетната.

Беше там, разтворила стар брой на „Архитектурно списание“, когато телефонът звънна.

— Липсвах ли ти? — Беше Саймън.

— О, Саймън — въздъхна Клариса. — Жадувам да те видя, както жадувам да мога да се наведа и да пипна върховете на пръстите си.

— Клариса, трябва да поговорим. Почти съм готов на крайната стъпка…

— Готов на какво, Саймън? — неспокойно попита Клариса.

— На… на… всичко.

— Саймън, не трябва да правиш никакви крайни стъпки — бързо каза тя. — Никой не очаква това от теб.

— Добре, а може ли просто да намина?

— В момента съм заета. Заседаваме.

— А за какво ме търсеше снощи? Звучеше доста разстроена.

Тя съвсем беше забравила, че снощи, в състоянието си на почти пълно умопомрачение вследствие потресаващото разкритие, му беше оставила съобщение на гласовата поща.

— А, това ли? Не беше… нищо важно.

— Ще ти се обадя пак, малко по-късно. Трябва да прослушам едни записи в студиото. Доскоро, любов моя.

— Вървете по дяволите и ти, и записите ти.

Клариса остави слушалката със съзнанието, че й беше абсолютно все едно дали Саймън ще се обади отново.



На сутринта Аарон запали мотора и се отправи към „Ермитажа“ с мрачното предчувствие, че дните му в Ел Ей са преброени.

Всичко, съградено с толкова труд, щеше да отиде по дяволите — щеше да загуби работата си, контактите си, физиономията си, целия си живот. Хората щяха да го сочат с пръст като долен измамник, щеше да си тръгне от тук като Господин Никой, мечтите му, от които вече беше само на една ръка разстояние, щяха да станат на пух и прах.

Разбира се, Клариса никога нямаше да му прости. Той вече нямаше да означава нищо за нея.

От това можеше да излезе добър сценарий.

Беше заложил всичко на една-единствена карта. И беше загубил.

* * *

Двамата Аароновци се срещнаха на неутрална територия — в президентския апартамент на хотел „Ермитаж“, на фона на огромно неоправено легло и купчина празни бутилки от шампанско и кутии от пица.

Истинският Аарон така и не си направи труда да стане от леглото. С усилие държеше очите си отворени. Псевдо-Аарон седна на един от тапицираните столове в ретро стил, като се опитваше да запази самообладание и да разбере причината за появата на другия в Лос Анджелис.

— Какво стана в Непал?

— Арестуваха ме. Наложи се да напусна страната. Опитах се да пробутам на двама будистки монаси малко хашиш, вдигна се голям шум.

— Ами в Тайланд?

От леглото се измъкна пищна блондинка, гола-голеничка, протегна се и се запъти към банята.

— В Тайланд получих… малък сувенир — смигна му Аарон.

— Нищо сериозно, надявам се?

— Нищо, което да не се лекува с антибиотици, слава Богу.

— В Русия?

— Брр. Там не е за мен. Жените си ги бива, но водката им е прекалено силна, а за игоровците — да не говорим!

— Отнесе ли си боя?

— И още как. Напуснах страната само по едни къси панталонки. Добре че имах паспорт. Бях взел чужд в суматохата, но това е отделен въпрос.

— В Германия?

— Пълно е с германци…

— В Лондон?

— Вали.

— В Париж?

— Скука.

— В Амстердам? Хайде, Аарон, знам, че харесваш този град!

— Съжалявам, приятелю… Това е като да влезеш в сладкарница и да се тъпчеш с бонбони… Разбираш ли? В един момент почва да ти призлява.

Псевдо-Аарон само поклати глава.

— Хубав костюм, между другото — отбеляза истинският Аарон. — Хюго Бос?

— Драйс Ван Нотен.

Истинският Аарон подсвирна.

— Доста си се охарчил.

— Преди време. Приключих с това. Да живееш в стил „Аарон Кингсли Мейсън“ ми се струва прекалено разточително.

— Какво искаш да кажеш?

— Сега съм под наем. В едностаен апартамент в „Бийчууд Каньон“.

Истинският Аарон направи гримаса.

— А бентлито? Моля те, кажи ми, че още го караш.

— Съжалявам. Отървах се от него. Разходите надвишаваха наема ми. Сега карам мотор. Двуместен — Аарон кимна в посока на блондинката.

Истинският Аарон простена.

— Велики боже! Какво стана с парите? Къде ги профука? За кокаин, познах ли? Само това ще да е…

— Не.

— Какво тогава? Комар? Залагания? Като твоя старец? Рискувал си всичко, а?

— Може и така да се каже…

— Хайде, изплюй камъчето. Къде пръсна парите? По проститутки ли? Жените са голяма напаст…

— Не, за бога. Не е това.

— Добре… — въздъхна истинският Аарон. — Кажи поне каква сума ти остана.

— Ако имах куче, щеше да се наложи да го изям.

Блондинката се завърна. Псевдо-Аарон безуспешно се опита да не зяпа гърдите й, докато тя се пъхаше обратно в леглото.

— Исках да спестя поне част от парите, затова свих разходите до минимум. Не виждах смисъл да се ширя в онази огромна къща, нито да карам кола като бентлито. Само че… един мой приятел закъса и се наложи да го измъкна…

— Дал си му парите?!

— На заем. Платих таксата на адвоката му. Ще ми ги върне. Рано или късно.

— Дано. Дай сега да чуем добрите новини. Ако изобщо… има такива.

— Добрите новини са, че вече имаме режисьор, а също така и един скапан сценарий, само защото студиото по неведоми причини държи на точно този сценарист.

Истинският Аарон изглеждаше поуспокоен. Дори се заигра с блондинката под завивките.

— А теб… какво точно те води насам? — попита го Псевдо-Аарон. — Дошъл си да направиш финансова инспекция?

Опитваше се да звучи максимално небрежно. И да се държи на положение, въпреки че се канеха да издърпат стола изпод него.

— Дойдох по работа.

— Можеше да звъннеш, да пратиш имейл…

— Реших да дойда на крака, да се видя с тоя-оня… да се хвана на работа. Нали така, бебчо?

Блондинката се засмя и го закачи под чаршафите.

Псевдо-Аарон изгледа човека, благодарение на чиито пари се беше озовал в Ел Ей и се беше захванал с филмовия бизнес. Докато истинският Аарон безгрижно се размотаваше по света, напиваше се безпаметно и спеше с красиви жени, чиито имена на сутринта не си спомняше, Псевдо-Аарон беше готов да работи къртовски, за да осъществи мечтата си. Беше се съгласил на тази сделка, защото притежаваше талант, страст и всеотдайност, но нямаше пукнат грош (както би се изразила баба му). Не би могъл да заплати дори самолетния си билет до Ел Ей.

Възстанови в паметта си разговора, който бяха провели преди няколко месеца, докато стягаше багажа си (два чифта панталони, две-три ризи, обувки за тенис, няколко плюшени играчки).

— Разбира се, в Ел Ей ще трябва да минаваш за мен.

— Какво искаш да кажеш?

— Родителите ми са се заканили да ме лишат от наследство. Можеш ли да си представиш?! Да лишат от наследство единствения си син! Само защото според тях мисля само за жени и пиене и не върша нищо полезно. Е, налага се да им докажа, че грешат. Затова им казах, че отивам в Ел Ей, за да стана продуцент на римейка на един стар филм, че вече съм закупил правата и т.н. А ти ще заминеш вместо мен.