С невалидни кредитни карти и не повече от двайсет долара в наличност, Клариса беше като хваната в капан. Беше готова на всичко, само и само за да се измъкне от тук.

Обмисли плана си за действие, докато чакаше Зоуи на „тяхната“ пейка. Зоуи не я разочарова. Появи се като видение в мрака — усмихната, босонога, загърната в нещо ефирно като паяжина.

Тя седна на пейката и подви крака под себе си — нещо, което се отдава само на тънички като вейка момичета (Клариса беше пробвала тази поза още преди време и си беше прищипала някакъв нерв на гърба). Зоуи изглеждаше разстроена, но лицето й беше все така прекрасно.

Клариса мълчаливо съпреживяваше тъгата на своята нова приятелка. Сърцето й се свиваше при всяка скръбна въздишка на Зоуи, сякаш чуваше сподавено ридание. Самата тя не се чувстваше по-различно — сърцата им биеха в унисон.

След малко двете не можеха вече да сдържат сълзите си — бяха станали достатъчно близки, за да се стесняват една от друга и да се преструват. Бяха две сродни души, сами в цялата вселена.

И поводът за скръбта им беше един и същ: тези проклетници, мъжете.



На третия ден от пребиваването им в лагера, веднага след обяда, Грейви намъкна екипа си за йога и се отправи към нещо, което се наричаше Космическото прочистване. Клариса обаче нямаше намерение да се лиши от обяда си веднага след като го беше погълнала с такова усилие (стомахът й още се бунтуваше срещу поредната „лучена“ изненада) и използва момента, за да свърши нещо по-полезно. Например да вземе ключовете за колата на Грейви.

Изтича до стая №12, затвори вратата след себе си и започна да рови като обезумяла из багажа на Грейви: тампони, ментови бонбони, листчета с разни драскулки, дребни монети, презервативи (щеше й се!), стари снимки и, най-после, слава богу… ключовете от колата!

Ключовете.

Надраска набързо няколко реда на Грейви на първата попаднала й салфетка (от рециклирана хартия — как иначе, тук всичко беше екологично и природосъобразно).

ес он, мавялажъС .етевочюлк хезВ

.робзи хамяН .ешагалан

.К, иквулеЦ

аребирп ет ад аним еЩ. S.P

.окопС .инд иритеч делс кутто

Багажът й (три сака) вече беше събран. Както винаги се беше презапасила с дрехи — голяма ирония, като се има предвид къде бяха попаднали. Прибра джапанките, обу си маратонките и преживя миг на кратко колебание (трябваше бързо да измисли как да пренесе багажа си до колата, без някой да заподозре нещо.) Реши да хвърли саковете през прозореца (надяваше се да не пострадат нито дрехите, нито някой „мълчалив“ събрат).

В коридора беше доста оживено — потокът от хора се беше отправил към „оздравителната зала“ — просторно помещение със странна форма и с възглавнички по пода. Повлечена от тях, Клариса се озова в залата, но седна възможно най-близо до вратата, с идеята да се измъкне незабелязано насред медитацията. Прошарената брада, изправен насред залата, удари гонга и всички насядаха по земята. Клариса се надяваше да успее да се оттегли, преди странните звуци, които стомахът й издаваше, да са привлекли вниманието.

Не бяха изминали и пет минути, когато на вратата се появи Аарон.

По-точно, Псевдо-Аарон.

Беше задъхан, като че ли беше участвал в маратон.

— Клариса! Джен ми каза, че си тук. Ще ти обясня всичко.

Той се запромъква между седящите върху възглавничките хора и тръгна към нея.

Прошарената брада се изправи и размаха предупредително ръце. Аарон също му помаха — за поздрав.

После отново насочи вниманието си към Клариса.

— Знам, че не искаш да говориш с мен, защото си ми обидена. Имаш основания, наистина те излъгах, но трябва да ме изслушаш. Мога всичко да обясня…

Лицето на Прошарената брада беше почервеняло. В редиците на „мълчаливите“ беше настъпил „мълчалив“ смут.

Клариса отчаяно правеше знаци на Аарон да замълчи.

— Така повече не може да продължава! — разпалено продължаваше той. — Клариса, трябва да поговорим — само така ще изясним всичко.

Прошарената брада отиде при него, хвана го за лакътя и се опита да го изведе от залата.

Голяма грешка от негова страна.

Псевдо-Аарон го бутна настрани.

— Оставете ме. Трябва да говоря с нея и никой не може да ми попречи. Това бебе все пак е и мое.

— Нищо подобно — чу се глас откъм вратата. — Клариса, добре ли си, скъпа? Добре, че дойдох навреме. Сузи ми каза, че този откачен е тръгнал насам.

Саймън беше облечен като че ли щеше да участва в турнира „Уимбълдън“. Той се огледа учудено.

— Сузи ми каза, че това е някакъв курорт. Минерални бани или нещо такова. Но всички ми се виждат много оклюмали — да не би климатът да не им понася?

— Какво търси той тук? — повиши глас Псевдо-Аарон.

Клариса сви рамене. Имаше чувството, че е на кораб, който всеки момент ще се разбие в скалите, или във влак, който след миг ще полети в пропастта. Искаше й се да затвори очи, за да не види ужасната катастрофа.

— Аз ли? — попита Саймън. — Точно аз имам всички основания да бъда тук. Защото бебето е мое.

И тогава Псевдо-Аарон се хвърли към него, а Саймън отскочи, за да избегне удара, и Псевдо-Аарон се стовари върху един от „мълчаливите“ братя, който се оказа жена — истинско „мъжко момиче“ с опустошително ляво кроше. Тя стовари юмрука си в лицето на Псевдо-Аарон, а Саймън използва момента, за да го атакува откъм гърба.

И тогава, както се казва, „бомбата избухна“. Нещата окончателно излязоха извън контрол и настана страхотно меле. Хвърчаха възглавници, разменяха се удари… Единствените, които надаваха викове обаче, бяха Саймън и Псевдо-Аарон.

Клариса наблюдаваше отстрани, като се чудеше нейната чест ли отстояваха така ревностно двамата мъже или своята. И в двата случая не смяташе да изчака развоя на събитията. Прекалено рисковано беше за бебето.

Освен това точно сега никой не й обръщаше внимание. Едва ли можеше да има по-благоприятен момент за бягство.

И тя се възползва от чудесната възможност.

Измъкна се през главния вход и изтича отзад към мястото, където беше хвърлила багажа си. Някъде отгоре се разнесе ръмжене — каквото издават разгневените бабуини по канал „Дискавъри“. Вдигна глава и видя Зоуи Монро, надвесена от един прозорец на втория етаж.

Клариса въздъхна и направи знак с палеца си, който означаваше „Изнасям се, напускам купона“.

Зоуи вдигна умолително ръце нагоре. Лицето й изразяваше безмълвно отчаяние. Сърцето на Клариса се сви. За миг си помисли, че Зоуи я увещава да не тръгва и дори, че е способна да я издаде — за нейно собствено добро.

В следващия момент иззад ъгъла се чу шум и Клариса реши, че битката се е пренесла под открито небе, но след малко разбра каква е работата. Един автомобил зави по алеята и преди още да е спрял, отвътре се изсипаха един куп мъже с вид на въоръжени терористи. Но вместо да извадят автомати „Калашников“, те измъкнаха репортерски камери и Клариса схвана сериозността на ситуацията. Зоуи, също като нея, беше разкрита.

Без да губи време, тя изтича към колата на Грейви, като едва не се сблъска с репортерите, които бързаха в противоположната порока, наострили уши като хрътки, притиснали камерите към гърдите си.

Клариса запали колата, рязко зави и се насочи към входа на манастира, където всеки момент щеше да се появи нищо неподозиращата Зоуи.

Действително само след миг Зоуи изтича навън, преметнала през рамо лек сак, готова за бягство.

— Побързай! — изхриптя Клариса. — По петите ти са! Скачай в колата!

Зоуи я погледна и за миг се спря нерешително. Клариса усещаше объркването й, можеше да разбере колебанието й.

— Хайде! Фотографите всеки момент ще бъдат тук! Насочиха се към главния вход! Открили са те!

— Така ли? — сви рамене Зоуи и тръгна към колата почти без да бърза. Умееше да пази самообладание. — Съжалявам, че ще ги разочаровам.

Тя хвърли багажа си на задната седалка, седна до Клариса и й се усмихна съучастнически.

— Можем да тръгваме.



Малко по-късно двете с Клариса седяха пред един „Макдоналдс“ на средата на пътя между Оджай и Ел Ей, заобиколени от пъргави хлапета и грижовни майки. Никой не им обръщаше внимание. Клариса предположи, че това е защото майките бяха прекалено уморени, а и Зоуи не беше типичната филмова звезда — не участваше в големите, касови холивудски хитове.

— Съжалявам за теб и… — Клариса се напрегна да си спомни името на оня млад актьор с арогантен вид (един от кюпа).

— И аз — кимна Зоуи, докато унищожаваше пържените картофки на Клариса. — Мислех си, че ако онези случайно бяха успели да ме снимат, той щеше да види колко тъжна изглеждам и… — Тя махна с ръка и отхапа от хамбургера си. Ядеше като дванайсетгодишен хлапак — лакомо и ненаситно. Клариса малко й завидя (съвсем мъничко!), че може така да се тъпче при това — без никакви последствия.

— Той просто не те е заслужавал — заяви Клариса. — Ще си намериш някой по-добър. Ако ти не можеш, тогава кой?

Зоуи кимна, не много уверено, и докосна ръката на Клариса.