Но нещата вече бяха набрали скорост и връщане назад нямаше. Грейви и Поло се бяха хванали гуша за гуша, а от време на време и двете нападаха Джен, която не им оставаше длъжна.

Клариса стоеше насред кухнята, с мазни пръсти и отекли глезени, и напразно се опитваше да разтърве приятелките си. Сузи се беше разположила удобно на кухненския плот и се наслаждаваше на безплатното представление, а Псевдо-Аарон вдигна ръце („Предавам се!“) и пръв напусна полесражението.

Минута или две по-късно някой каза: „Не искам да те виждам повече!“ (Звучеше доста категорично.) Друг му отвърна в същия тон: „Нито пък аз теб!“, а Клариса отчаяно молеше Джен да се намеси и да направи нещо. Но Джен, обикновено толкова спокойна и добронамерена, днес също беше излязла вън от себе си и най-после Клариса остана сама в кухнята (единствено в компанията на Злата Сузи, която продължаваше да клати крака на плота и преспокойно допиваше останалото в чашите шампанско).

— Искаш ли да отворим подаръците? — бодро предложи тя.

В този момент вратата на кухнята се отвори и на прага застана Саймън, прегърнал огромно жълто пате.

— Клариса, скъпа… За малко да изпусна купона… Съжалявам, че закъснях.

„Каква беше тази слабост на мъжете към плюшените играчки?!“ — нервно си помисли Клариса.

При появата на Саймън Сузи видимо се оживи, скочи от плота и обви змийската си ръка около кръста на нищо неподозиращата си жертва.

— Ще ти разкажа всичко, не се безпокой. Чудя се само откъде да започна…

Когато вратата след тях хлопна, Клариса се свлече на пода, сразена и безкрайно нещастна.

Както се беше отдала на самосъжаление, изведнъж погледът й падна върху пакета, оставен от Псевдо-Аарон. Пакетчето беше плоско, обвито с бледолилава хартия. Напипваше някаква рамка… Разкъса хартията, обзета от любопитство.

Вътре беше картината. Онази картина. Акварелът с лодките, който толкова беше харесала вечерта, когато… Когато се появи истинският Аарон.

„Лодки по здрач“ вече беше нейна.

Клариса замислено се вгледа в пейзажа, който незнайно защо толкова я беше развълнувал.

Накъде ли отиваше животът й? Само преди година всичко беше толкова по-различно. А какво ли я чакаше занапред?

Не можеше да знае това. Не й оставаше нищо друго, освен да изяде една чиния миниатюрни кифлички с пълнеж от боровинки. Така и направи.

28

Раждането на… сина

Дойде денят, в който Теди трябваше да се изправи пред съда. Осъдиха го да лежи шест месеца във федералния затвор. Изпълнението на присъдата трябваше да започне след седмица, така че междувременно той можеше да посети галапредставлението на „Ангелите“ в „Стардъст Паладиум“ заедно с дъщеря си. Щеше да има удоволствието да види собствената си съпруга, облечена в трико, с широкопола шапка на главата, заедно с още двайсетина „антики“ като нея, да танцува степ на мелодии, стари колкото света.

— Какво пък — каза той, докато двамата с Клариса седяха в колата на път за „Стардъст Паладиум“, — можеше да бъде и много по-зле. Добре, че беше Аарон. Бог да благослови това момче. Намери ми златен адвокат!

Клариса въздъхна и намести колана си. Бебето отвътре риташе (или я удряше с лакът). Замислено погали изпъкналия си корем. Още не беше казала на баща си, че Аарон не е никакъв Аарон и не се знае кой е всъщност. Много объркано й се струваше.

— Възможно е шестте месеца в затвора да ти се видят по-кратки от това представление — предупреди баща си тя. Трябваше да бъде подготвен за онова, което го очакваше.

— Недей така — смъмри я той. — Майка ти ще има нужда от нашата подкрепа.

— Че нали за това отиваме — сви рамене тя.

— Виж какво, майка ти е положила толкова грижи за теб. Мисля, че заслужава повече уважение.

— Каква муха ти е влязла в главата? — изгледа го Клариса.

— Какво да ти кажа… Вече съм на шейсет години и започнах да се замислям за някои неща. А освен това влизам в затвора… Неведнъж съм мамил съпругата си, а дъщеря ми ме смята за стар досадник… Освен когато не й трябват пари.

— И чия е заслугата?

— Моя — въздъхна той. — Там е работата.

— Не знам, Теди. Рядко се е случвало да си обзет от разкаяние… Ти просто не си такъв.

— Ако искаш, не го вземай за чиста монета. Не е необходимо да ми вярваш. Просто те моля да проявиш малко повече разбиране към майка си.

Клариса извърна глава към прозореца и се загледа навън.

— Какво се нацупи сега?

— Не съм се нацупила — отвърна Клариса и още повече се нацупи. Чувстваше се като десетгодишно момиченце, което бяха смъмрили.



„Ангелите“ бяха с яркочервени устни, напудрени лица и фигури на двайсет и пет годишни танцьорки, въпреки че всички бяха поне на петдесет. А когато майката на Клариса се появи на сцената, Теди закрещя като гимназист на мача на любимия си отбор. Очите му сияеха, при това без да е пил нито капка. Докато го гледаше как се вълнува и ръкопляска, Клариса изведнъж разбра, че той още обичаше майка й. След всичките тези години, след всички скандали и изневери още я обичаше.

Чудеше се кое я караше да се чувства по-зле: дали фактът, че в сравнение с майка си и нейните приятелки изглеждаше като торба с картофи, или смущаващото откритие, че чувството между родителите й още не беше угаснало. Този факт сам по себе си беше достатъчен, за да извади от релсите човек.

По средата на патриотичния танц (шапките на танцьорките бяха сини, бели и червени, с ленти на звездички, Клариса изведнъж се присви и се обърна към Теди:

— Ще изляза за малко. Имам контракции.

През последната седмица те не й даваха мира.

Баща й кимна съчувствено.

— Знам как е. И мен тези дни нещо ме свива гърбът…

Тя само поклати глава и се запромъква между редовете, като внимаваше да не нанесе на някого средна (или тежка) телесна повреда.

— Фалшиви контракции са — уведоми тя Грейви по клетъчния телефон веднага щом се добра до тоалетната (въпреки че официално не си говореха).

— Откъде знаеш?! — разтревожено попита Грейви.

— Просто знам… Ох! — тя хвана стомаха си и простена.

— Колко начесто са контракциите?

— Казвам ти, че това е фалшива тревога! — изрева Клариса.

— Извинете, свършвате ли скоро? — чу се глас отвън. — Тук се е образувала опашка…

— Трябва да приключваме — въздъхна Клариса. — Пак ще ти се обадя.

Наистина отвън се виеше опашка — тоалетните бяха само две, а в залата имаше петстотин места.

— Добре ли си, миличка? — попита я загрижено една от жените.

— Да, нищо ми няма, обикновено неразположение — нали знаете как е… — Клариса проследи погледите на жените и затаи дъх. Обувките й бяха мокри. Беше се напишкала. Нямаше ли да имат край униженията й?

Една от жените дрезгаво извика:

— Бързо повикайте лекар!

— Нищо ми няма — измъчено каза Клариса. — Добре съм. Оставете ме на мира.

— Миличка — погледна я майчински друга жена и я прегърна през кръста (което се оказа доста трудно). — Водата ти току-що изтече.

Клариса се взря в очите й, обзета от луда, разтърсваща паника. После се свлече на пода.

— Дръж се, Сладкишче! — викаше Теди, който седеше до нея отзад в линейката и стискаше ръката й.

— Няма нужда да крещиш. Не съм глуха…

Майка й седеше от другата й страна, все още със сценичния си грим и с трикото, и също държеше ръката й.

— Аууу! — изрева Клариса. — Това болеше!

Майка й закрещя на испански на шофьора да побърза.

После се извърна към Клариса, сложи ръка на изпотеното й чело и заговори ласкаво:

— Няма нищо, миличка. Всичко ще мине… Всичко ще свърши много бързо.

— Ааааааааа! — беше отговорът на Клариса.

За миг в изтормозеното й съзнание се мярна мисълта за приятелките.

— Мамо… бързо! Подай ми телефона!

— На кого ще звъниш в това състояние?

— Дай го!

Майка й разрови чантата й и измъкна нокията на Клариса. Тя я грабна и набра номера на Грейви.

— Грейви! — каза задъхано. — Раждам и ви искам тук в пълен състав, иначе няма да кръщавате бебето, нито ще ти кажа името на оня мъж, който една вечер питаше за тебе и който вече е официално разведен!

После извика сърцераздирателно и подаде телефона на баща си, който довърши вместо нея разговора и обясни на Грейви къде трябва да отиде.

Последното, което си спомняше Клариса, беше, че двама мъже в бели престилки я внесоха на носилка в спешното отделение. После всичко потъна в мъгла.

Но виковете й (поне според мълвата) можели да се чуят от Лонг Бийч до Санта Моника.



— Имаш само два сантиметра разкритие, Клариса — каза доктор Кац.

— Какво ще рече това? — простена тя.

— Ще ти сложа епидурална упойка, когато разкритието стане поне четири сантиметра.