Ако не броим ниското заплащане, безкрайното работно време в неудобни часове и че не ти внасят например здравна осигуровка, професията на келнерката е неблагодатна и с това, че тя постоянно трябва да отбива набезите на разни навлеци.

Те са си задължителни, както бялата престилчица и кочанът за поръчки. Мъже, които все напират да я заговорят, мъже, които й искат телефона, мъже, които не я оставят на мира. Навлеци — колкото щеш.

Навлеци от строителни площадки, навлеци от канцеларии, навлеци в костюми, навлеци в дънки, толкова смъкнати, че отзад се вижда цепката на задника, навлеци, които си въобразяват, че са много забавни и са дар Божи, навлеци, които смятат, че щом сервитьорката им е донесла супата, могат да преспят с нея.

Когато седнах в дъното на кафенето, тя обслужваше именно маса с навлеци. Един от тях — навлек, но не от строителна площадка, а в костюм, й се хилеше нагло, докато приятелчетата му, и те навлеци, и те в костюми на тънко райе, с гелосана коса и мобилни телефони, се усмихваха възхитено на нахалника.

— Как се казваш?

Тя поклати глава.

— За какво ви е да знаете?

— Сигурно името ти е типично южняшко. Нещо от рода на Пети-Сю. Или Беки-Лу?

— Не се казвам така.

— Били-Джо? Мери-Бет?

— Вижте какво, ще поръчвате ли, или няма да поръчвате?

— Кога ти свършва смяната?

— Излизали ли сте някога с келнерка?

— Не, не съм.

— Келнерките работят до среднощ.

— А харесва ли ти да си келнерка? Няма ли да ти е по-приятно да работиш секретарка?

Това отприщи бурен смях сред навлеците, смятащи, че е страхотно да водиш насред препълнения ресторант безсмислени разговори по мобилния телефон.

— Не ми се смейте.

— Не се смеем на теб.

— Скъсваш се от работа, а получаваш някаква мижава заплата. Ето какво е да си келнерка. И се занимаваш с кретени. Но дайте да не говорим за това. — Тя метна на масата листа с менюто. — Помислете малко.

После се отдалечи, а навлекът в костюма се изчерви, ухили се и се опита да се направи на голям мъжкар. Приятелите му навлеци също се засмяха, но не така бурно, както преди.

Тя дойде при мен. Още не знаех как се казва.

— Момченцето защо го няма днес?

— На детска градина е. — Протегнах й ръка. — Хари Силвър.

Тя ме погледа, погледа и се усмихна. Никога не бях виждал такава усмивка. Лицето й сякаш озари заведението. Всичко наоколо грейна.

— Сид Мейсън — отвърна ми жената и се ръкува.

Съвсем леко. Само мъжете ще ти изпотрошат костите, когато се ръкуват с теб. Всъщност само навлеците.

— Радвам се да се запознаем, Хари.

— Като Сид Порочния ли?

— Като Сид Шарис. Сигурно не сте и чували за Сид Шарис.

— В „Копринени чорапи“ танцува заедно с Фред Астер в Париж. Беше с прическа като вашата. Как се казва?

— Китайски венец.

— Китайски венец, значи. Да, Сид Шарис. Знам я. Сигурно е била най-красивата жена на света.

— Същата. — Тя беше възхитена. Личеше си. — Майка ми беше луднала по филмите на „Метро Голдуин Майър“.

Сякаш надзърнах в детството й, видях как, когато е била на десет годинки, седи пред телевизора в тясното жилище, как климатичната инсталация е надута до дупка, а майка й се е захласнала по Фред, който върти във вихрен танц Сид на Левия бряг на Сена. Нищо чудно, че е станала такава романтичка. И е дошла чак в Лондон, само и само да бъде заедно с някой навлек.

— Да ви кажа ли специалитетите на деня? — попита ме жената.

Наистина беше мила и ми се прииска да си поговорим за Хюстън, за музикалните филми на „Метро Голдуин Майър“ и какво се е случило между нея и мъжа, домъкнал я чак в Лондон. Но предпочетох да задържа очите си върху спагетите и да не си отварям много-много устата.

Просто не исках някой от двамата да си помисли, че съм поредният навлек.



Уж Джина си беше тръгнала, а присъствието й се усещаше навсякъде. Къщата беше пълна с нейни дискове, които никога нямаше да слушам (сълзлива соул музика за намерената и изгубената любов), книги, които никога нямаше да чета (жени, които се борят да намерят себе си в свят, пълен с гадни мъже), и дрехи, които никога нямаше да облека (изрязано секси бельо от „Маркс анд Спенсър“).

И Япония. Много книги за Япония. Всички класически текстове, които Джина ми е давала да чета: „Черен дъжд“, „Розовият самурай“, „Босоногата“, „Спомени за свилата и сламата“ и опърпан екземпляр на „Снежната страна“, съшият, който навремето бях изгълтал на един дъх — любовната история, която Джина настоя да съм прочетял, ако съм искал да разбера Япония.

Все нейни вещи, които направо ми късаха сърцето всеки път, щом ги зърнех. Трябваше да ги махна.

Не ми се искаше да ги изхвърлям, но ако някой те напуска, би трябвало да си изнесе и багажа, нали така? Всеки път, щом видех записите на Лутер Вандрос или романите на Маргарет Атуд, или книгите за Хирошима, усещах как — аха — и ще завия от болка. Накрая не издържах.

Джина — мислех си — с нейните блянове за вечна любов и трудно извоювана независимост, Джина, която с лека ръка съвместяваше постфеминистките стоманени мисли на Наоми Улф със сладникавите песнички на Уитни Хюстън.

Да, такава беше моята Джина.

Ето защо запретнах ръкави и се заех да тъпча всичко, което тя беше оставила подире си, в найлонови торби за отпадъци. Първата се напълни бързо — защо ли тия жени не изхвърлят никога нищо? — та се върнах в кухнята и взех цял пакет с големи пликове.

След като свалих всички евтини книжлета на Джина с меки корици, библиотеката заприлича на уста, пълна с нащърбени зъби.

Виж, по-лесно ми беше да изхвърля дрехите й — тук не трябваше да пробирам и карах наред. Не след дълго нейната страна на гардероба беше празна, ако не броим къделките прах и металните закачалки.

Вече се чувствах по-добре.

Бях плувнал в пот, но пак обиколих къщата да видя какво още е останало от жена ми. Японските гравюри, съхранени от моминските й години. Картина, която беше купила по време на отпуската в Антигуа още докато Пат беше бебе. Розова самобръсначка върху ръба на ваната. Няколко видеокасети на Гонг Ли. Снимка от сватбата ни, където Джина изглеждаше най-красивото момиче на света, а аз се хилех като щастлив оглупял съпруг, който още не е повярвал в късмета си.

Всичко това сега беше за боклука.

Накрая бръкнах и в коша с мръсните дрехи. Сред пижамките на Пат с картинки от „Междузвездни войни“ и избелелите ми слипове „Калвин Клайн“ открих износената тениска, с която Джина обичаше да спи. Стиснах я в ръка, седнах в долния край на стълбите и се запитах с какво ли спи сега. После метнах и фланелката в последния плик.

Направо не е за вярване колко бързо можеш да отстраниш от къщата всичко, издаващо, че някой е живял в нея. Иска се доста време, докато внесеш в дома своя отпечатък, а после той се изтрива толкова бързо!

Сетне посветих няколко часа на това да вадя нещата от торбите и старателно да редя по местата им дрехите, дисковете, книгите, гравюрите, всичко.

Защото ми беше много мъчно за Джина. Направо щях да полудея. Държах всичките й вещи да бъдат точно където ги е оставила и да я чакат, в случай че й се прииска да се прибере.

Глава 12

В супермаркета получих нещо като лек пристъп на паника.

Но нищо сериозно, нищо сериозно. Просто по едно време най-неочаквано си дадох сметка, че мъж като мен, чието малко сплотено семейство се е разпаднало, е дръзнал да пазарува в хранилката на щастливите семейства. Почувствах се натрапник.

В обкръжението на всички смешници, застанали на опашката пред каса номер осем, би трябвало да ми поолекне: жени с татуировки, мъже с обици, дечица, облечени като възрастни, възрастни, облечени като подрастващи. Но къде ти! Пак си ми беше кофти.

Докато чаках на опашката, се разтреперих като листо и плувнах в пот: искаше ми се час по-скоро да приключа, да се махна оттук, а докато изпадналият в нещо като полукома голобрад касиер ми връщаше рестото, вече започнах да се задъхвам и бях на ръба да се разкрещя или да ревна, или и двете.

Изскочих като тапа навън, на чист въздух, и точно тогава пликът с вечерята, която бях взел за нас с Пат и за котката, си изгуби дръжката и покупките се пръснаха по улицата.

Пазарските пликове на Джина не се късаха никога. Цели седем години всяка събота бяхме ходили заедно на пазар и никога не бях виждал някой от пликовете в ръцете й дори да се пукне. Но Джина може би не купуваше толкова много полуфабрикати. Те тежат цял тон.

Всичко наоколо беше осеяно с консерви котешка храна и полуфабрикати, които се затъркаляха под колелцата на количките за пазаруване и в нозете на някакъв младеж, продаващ „Биг Исю“, и заподскачаха към шосето. Тъкмо бях застанал на четири крака и вдигах кутия с надпис, обещаващ, че „ще вкусите духа на Тоскана“, когато те ме видяха.