— Ако търсех такова момиче, щях да се обърна към службата за заместници във фермите — казах аз. — Или да пусна обява в „Ланд“: Бих искал да срещна жена с книжка за трактор, външният вид е без значение. Но ако намираш момичета по гробищата, трябва да се задоволиш с това, което получаваш. А и ти нямаше ли да се учиш да доиш?

Лятната усмивка се върна на лицето й.

— Имаш ли нещо, на което да се упражнявам? — попита тя.

Имах. Там и тогава.

След това се мушнахме в леглото, не успях дори да сменя чаршафите, въпреки че бях планирал да го направя.

През нощта се събудих и видях, че е седнала в леглото и диша учестено.

— Йорян? — попита с тих дрезгав глас и опипа ръката ми с влажни пръсти.

— Сега си при мен — измърморих аз и я галих по ръцете, докато се успокои. Тя хвана трите ми пръста, сложи ги върху устата си и заспа с въздишка.

17

Добри обувки за тичане и надежден компас —

за какво са ми,

ако не знам

кое е горе и кое долу на картата?

Събудих се от Бени, който седеше на ръба на леглото и се опитваше да сплете тънката ми права коса.

Имах чувството, че е посред нощ, и смътно си спомнях, че бях сънувала кошмари. Беше нещо, свързано с Йорян, който ме убеждаваше да си сложа спасителна жилетка. „Но аз просто ще поплавам в една раковина…“, опитвах се да се противопоставя, ала когато се огледах наоколо, видях само вода и нито следа от бряг. Простенах.

Бени ме прескочи в леглото и започна да сплита косата ми от другата страна.

— Трябва да те приведем в подходящ вид — каза. — Въпреки че проспа сутрешното доене. — Миришеше на сапун и косата му беше мокра.

— Изчезвай, селянино — изграчих аз. — Вземай кравите си и се махай оттук! Донеси ми чаша кафе с мляко в леглото и кроасани, и страниците за култура на „Дагенс Нюхетер“! След това може да отидеш да слушаш емисията новини за селско стопанство!

Той зави плитките ми на геврек и ги стегна на темето ми с ластик, голям колкото гума на колело.

— Ето така трябва да изглеждаш утре сутрин по време на работа — каза. — Ще имаш и ботуши за обора, ще се поклащаш, като вървиш, и ще говориш на кравите колко е важна грижата за копитата.

Това с поклащането ми се получи добре. Бях подута между краката.

— Така става, когато не се оглеждаш за избягали бикове — заключи той доволно.

Отидохме в кухнята и аз продължих да дъвча франзелата от бензиностанцията. Бени поглъщаше такива количества каша с ябълков мус, сякаш стомахът му беше бездънен. Попита ме дали сама пека хляба си, при което аз отвърнах, че съм си мислела, че хлябът расте по дърветата и може или да си го откъснеш под формата на малки хлебчета, или да го оставиш да узрее в големи самуни.

Той се засмя, но прозвуча някак насила.

След това ме поведе из фермата си, горящ от нетърпение да ми покаже всичко. Аз кимах и възкликвах „охо“ и „мили боже“. Не ми беше трудно, тъй като фермата му бе живописно разположена сред хълмист пейзаж, украсен от златната есенна шума. Лека мъгла над мазната черна почва, която тъкмо беше разорал. Ярки плодчета на офика, от които майка му правела страшно вкусно сладко. Огромни найлонови торби, натъпкани с някаква трева, подредени в спретнати редици зад хамбара. И накрая — един обор, пълен с охранени, сънени крави. Рядко съм виждала крава в естествен размер, затова ми се сториха малко нереални.

Разбира се, веднага отидох при теленцата и оставих малките създания с невинни погледи да смучат пръстите ми, ала Бени не ми даваше мира и не спираше да сочи към нововъведенията в системата за събиране на тор. Не може да си е мислел, че това ще представлява какъвто и да било интерес за мен! Овцете бяха все още навън, „но ние трябва да ги приберем скоро!“, каза той. Ние?

Обзе ме чувството, че се намирам в нечий чужд сън. Тук една жена беше на път да се уреди с привлекателен земевладелец с двайсет и четири млечни крави. Плюс телетата. Въпреки че в действителност никога не си е пожелавала нещо подобно, а се е примирила с мисълта, че ще остане стара мома, в най-добрия случай — с котка. И любовници от време на време, колкото да се поддържа хормоналният баланс на задоволително ниво.

Това беше направо too much21, както Мерта обича да казва. Да, поне двайсет и четири крави в повече. Но не го изрекох на глас. Той беше толкова горд.

След това започнаха неприятностите, когато усетих, че искам да си ходя вкъщи. Бях получила точно толкова впечатления от бродерии на кръстчета и събиране на тор, колкото бих могла да понеса за едно денонощие. Имах нужда да поглезя подпухналите си слабини с топла вана, да почета „Дагенс Нюхетер“, да послушам малко Бокерини22, да си легна в чисти бели чаршафи и да пия билков чай. Имах нужда да помисля.

Но преди да успея да изразя това по някакъв приемлив начин, Бени тропна пред мен един килограм замразена кайма от фризера и каза, че бихме могли да си направим нещо за вечеря — кюфтета може би? Погледът ми се местеше от него към ледената буца и обратно. И отвърнах някак пресилено, че се намирам в състояние на културен шок и че трябва да се върна към обичайната си среда за известно време.

Погледна ме и усетих как дългите му антени се движат по лицето ми. Да, той е чувствителен спрямо промените в настроенията. Няма как да не си, когато трябва да се разбираш с нашите безсловесни приятели, животните.

И прекрасната му усмивка угасна.

— Разбира се, ще те закарам! — бе единственото, което каза. — Тук не се движат автобуси в неделя.

Изминахме четирите мили23 до града, той докосна леко вълнената ми шапка и ме остави на улицата. Бързаше да се върне вкъщи за вечерното доене.

Щом заключих вратата след себе си и огледах апартамента, който бяхме разхвърляли предишния ден, настроението ми се смени отново. Обърнах се и почти бях готова да изтичам обратно навън. Трябваше ли да приема замръзналата буца само за да не се налага да видя как усмивката му изчезва?

Въпреки че дори не бих могла да я превърна в кюфтета, май оттам идваше цялата драма. С Йорян не ядяхме месо, а откакто той умря, съм яла само готови кюфтета. За последно съм се изправяла лице в лице с домашно приготвено кюфте, когато живеех у дома при мама. А тя не оставяше малката си Десире да цапа учените си ръчички с лепкава кайма.

Сега вече не би могла да ме научи да правя кюфтета, дори и да я помоля. Последния път, като я посетих, ме нарече сестра Карин и ми се скара, че не съм й дала кафе.

Обърнах се отново, влязох и приготвих водата за ваната.

18

Веднага усетих, че нещо липсваше. Тя се впечатляваше от това, което й показвах, горе-долу колкото ако й бях разказал в подробности как работи храносмилателната ми система. Да, беше любезна. Задаваше въпроси на място. Но очите й определено не светеха от интерес.

Казвах си, че и аз бих бил точно толкова незаинтересован, ако тя ме развеждаше из библиотеката и ми обясняваше какво означават буквите по рафтовете и как организират системата за читателските карти. Ала не успявах да се убедя напълно. В крайна сметка книгите са просто книги. А фермата си е ферма.

В мига, в който й подхвърлих пакета замразена кайма и той все още се намираше във въздуха, осъзнах, че това беше Грешка.

Не бях разсъждавал сериозно върху тези неща. Все пак живея в район, където мъжете носят вкъщи на жените суров елен и след това се настаняват край ароматна яхния с еленско месо, без някога да се замислят за междинния процес. Бях си представял как аз ще довърша плевнята за телетата, докато тя приготви нещо за хапване, и после ще може да вечеряме заедно и да дремнем преди вечерното доене, ха-ха! Погледна пакета, сякаш бе замразено кравешко лайно. И след това искаше да си ходи. Нямаше какво да направя.

Ръката й беше на врата ми през целия път. От време на време пръстите й си играеха с косата ми. „Нямах нищо лошо предвид — казваха те. — И не си мисли, че му се вижда краят на това между нас!“

Иначе в колата цареше мълчание.

Вечерта отидох на гости на Бенгт-Йоран и Виолет.

— Видяхме, че се прибра с момиче! — подхвърли Виолет с любопитство.

Бенгт-Йоран ми намигна и ме смушка с лакът с такава усмивка, сякаш току-що сме гледали порнофилм заедно. Да, и това се случваше, преди да се появи Виолет.

— Някоя от града? Разкажи де! — подкани ме той нетърпеливо.

Бенгт-Йоран си е решил, че момичетата от града са непрекъснато разгонени и носят черни дантелени гащички с цепка и не могат да си държат краката затворени. Това беше някаква абсурдна идея, особено като се има предвид за какъв тих малък град ставаше въпрос в действителност. И за това как собствената сестра на Бенгт-Йоран някога ме повали в сеното със здрава хватка около врата. Аз бях на четиринайсет, а тя на седемнайсет. На мен ми беше за първи път — и при всички положения за последен с нея. След случката ужасно ме беше страх от нея и минавах по обиколни пътища, за да я избегна. Не носеше черни дантелени гащички, да си кажа право, не носеше никакви. Бенгт-Йоран, разбира се, не знае нищо за това. Сега сестра му има четири деца и прилича на сумист.