— Ами едно момиче от града. Намерих я на гробището. Така де, там се срещнахме.

— Да, наистина изглеждаше малко бледа… — започна Бенгт-Йоран с кикотене, но Виолет просто гледаше неодобрително.

— На гробището? — възкликна тя. — Да, ти винаги трябва да си толкова странен, Бени!

Не знам с какво бях заслужил мнението на Виолет, че съм странен. Сигурно заради онзи път, когато бяхме заедно на едно събиране и в изблик на пиянска откровеност й казах, че тя навярно е подходящата жена, която ще помогне на Бенгт-Йоран да преодолее древната си фермерска меланхолия. Фермерска меланхолия! Направо се изприщвам, като си помисля каква глупост изрекох!

— Виж го само, как стои тих и затворен в себе си сред цялата тази врява — хлъцнах аз.

— Просто се е отрязал! — отсече Виолет. И, разбира се, се оказа права, защото той повърна в един люляков храст минута след това.

— Тя дори не може да прави кюфтета — казах. — Може само да чете книги и да говори за теориите на Лаконг!

Нека не си въобразяват. Да не очакват да ги поканим на кафе с хрупкави палачинки и после на годеж. Нещата са достатъчно сложни в момента.

— Не може да прави кюфтета! — ахна Виолет и погледна със задоволство към масата. Там имаше огромна купа, пълна със сочни златистокафяви кюфтета. — Между другото, вземи си, ако искаш.

— Правилно, Бени! — засмя се Бенгт-Йоран със същия заговорнически поглед. — Прелъстявай и изоставяй! Не навлизай дълбоко в блатото на семейния живот!

В света на Бенгт-Йоран не може мъж да се привърже към жена, която не умее да прави кюфтета, камо ли да се ожени за нея.

Когато Виолет ми даде препълнена чиния с кюфтета със сос от намачкани червени боровинки, които беше набрала сама, почти бях готов да се съглася с него.

19

Вкусвам самотата,

оставям една тиха минута да се разтопи на езика ми,

само прашният слънчев лъч ми прави компания…

Апартаментът ми гледа към вътрешен двор, заобиколен с редици от триетажни жилищни сгради. Този квартал е на поне двайсет години, дърветата са пораснали и надничат през прозорците, пясъчниците са пусти. Децата, които са си играли в тях преди петнайсет години, вече са напуснали дома, но техните родители все още живеят тук. Приятни, уравновесени хора на средна възраст, без дразнещи навици.

Затова навън е много тихо и в стаите ми не влиза шум. Те са с южно изложение и слънцето се прокрадва през дървените щори и хвърля сенки на райета върху белите ми мебели. Рядко чувам стъпки на стълбището — живея на последния етаж. Ако отворя прозореца, бавно ще се удари в големия фикус бенджамин, за който Йорян се грижеше. Но ми е твърде студено, за да го държа отворен дълго време. Вместо това надувам всички радиатори и вътре обикновено е поне двайсет и три градуса.

Обичам да лежа на дивана в белия си халат и да гледам как слънчевите лъчи нашарват въздуха в стаята.

Понякога вдигам ръка и оставям слънцето да направи и нея на райета. Тихо е, чува се само бръмченето на хладилника и някоя голяма есенна муха, която се блъска в стъклото.

Ясно ми е, че това с Бени е напълно невъзможно.

Като да седиш под сянката на кестените в последния ден от почивката си, да пиеш студена рецина, да мечтаеш да изтръгнеш корените си и просто да се преместиш тук и да живееш ден за ден. Да се хванеш, на каквато и да е работа, да си намериш своя собствена варосана къща със слънчева тераса, пълна със саксии с билки и подправки. И през цялото време да знаеш, че след пет часа ще си на летище „Арланда“24 и ще ръми, а на следващия ден ще седиш пред бюрото си на стол с регулируема височина и ще се стресираш заради работата и единственото, което ще е останало от почивката, ще е тенът ти. После и той ще изчезне през канала на ваната след няколко седмици.

Така мечтаех и аз, когато мислех за Бени и за нашите игри — трябваше да има начин да го задържа! Да заключа външната врата и да го крия в килера за дрехи, докато се прибера от работа. Като в култовия испански филм с Антонио Бандерас25.

Опитах се да си се представя като част от неговия живот. Но не се появиха никакви образи.

Не съм очаквала да изпитам такъв културен шок в дома на мъж на моите години — швед, който живее на четири мили от мен.

Вероятно щях да се чувствам по-добре с един правоверен мюсюлманин.

Представих си тъмен, мършав мъж с меланхолични очи, който е бил принуден да стане политически изгнаник и сега живее в Швеция в едностаен апартамент със стени, покрити със стихосбирки на персийски. През деня работи като чистач въпреки университетското образование, което е получил в родината си, а нощем участва в задимени срещи с политическите и поетическите си приятели, или пък гледаме заедно незабравими черно-бели филми в някое малко кино. И аз ставам част от неговата култура, превеждам стиховете му и събирам пари на улицата за борбата срещу диктатора в неговата страна. Ядем пикантни ястия, седнали върху красиви рогозки…

Но да правя кюфтета в ужасната кухня на Бени и да слугувам на двайсет и четири крави седем дни в седмицата, 365 дни в годината? Да поддържам сивкавия му душ чист, да паля печка, когато искам да се изкъпя, да обсъждам статии в „Ланд“? Аз?

Може и да съм расист, ала не в традиционния смисъл.

И въпреки всичко кършех ръце около телефона през следващите няколко дни. През половината време, понеже той не звънеше, а през другата — понеже аз не звънях.

За да се противопоставя на унизителното тийнейджърско чувство, гледах вечер да не се заседявам вкъщи. Работех извънредно, ходех на кино, обикалях заведенията с колеги. Те смятаха, че съм необичайно весела и общителна. И аз смятах така.

Времето се влоши, вече не можех да си играя дори със слънчевите райета. А на сивкавата дневна светлина апартаментът ми изглеждаше жизнерадостен колкото чакалня на зъболекар. Единственото, което се набиваше на очи, беше неоновият изгрев зад влюбената двойка в раковината върху плаката, който Бени ми бе подарил за рождения ден.

Не минаваше и час, без да мисля за Бени.

В библиотеката четях „Ланд“, за изненада на Лилиан, която не си спести коментарите. Казах, че търся статия, която е била поръчана от общината. За отпушване на канализация.

Улоф понякога ме поглеждаше така, сякаш искаше да ме попита нещо. Но, за щастие, не го направи.

Един ден си наумих да обядвам в заведение, където се събират мъже емигранти от различни страни. Гледах ги толкова упорито и замислено от самотната си маса, че те изтълкуваха намеренията ми напълно погрешно и бях въвлечена в сложни разговори, които предпочитам да не си припомням. Като се има предвид, че моята причина изобщо да съм там беше толкова неясна, да не кажа глупава, направо се изчервявах като божур.

Старата ми депресия се завърна с нова сила. А Мерта все още я нямаше. Киснех във ваната с часове, докато кожата ми станеше бяла и набръчкана, и изчитах купища евтини фентъзита. Търках се със сапунчето във форма на пеперуда и накрая от него остана само една безформена розова буца.

Как можеше нещо, което ти се струва толкова правилно, да е толкова грешно?

Това явно беше въпрос, който и Бени си задаваше. Защото така и не се обади.

20

Вдигах слушалката, за да й позвъня, и я държах, без да набера номера, докато телефонът започнеше да дава заето. Тя беше казала, че е получила културен шок и че има нужда да е сама. Затова чаках в продължение на три дни да ми се обади. След това аз се обадих. Не вдигна.

Намерих една стара картичка с пожелание „Бързо оздравяване“, адресирах я до нея, залепих марка и после я скъсах.

На няколко пъти обмислях да отида до града и да вляза в библиотеката. Но чувствах, че ще се стигне до крайности.

Времето ставаше все по-лошо и по-лошо. Посветих два дни на прибирането на овцете, тринайсетгодишното момче на съседа ми помагаше. Те бяха прекарали твърде дълго време навън и бяха станали мускулести като професионални гимнастици. Агнетата прескачаха всички огради с лекота, а овцете тичаха като сърни. Мислех си, че ако ги закарам в кланицата, едва ли за овца ще спечеля повече от стойността на едно меню в „Макдоналдс“. Ако пък се опитам да ги заколя вкъщи с помощта на стария Нилсон, няма да можем да си проправим път през многото мускули. С момчето тичахме насам-натам в примесения със сняг дъжд и псувахме, та пушек се вдигаше, особено то. „Fuck you!“, крещеше на овцете.

И аз не знам защо все още ги държа. Майка искаше да имаме няколко, понеже използваше вълната им за курсовете си по изработване на филц. А и готвеше една агнешка яхния с картофи и боб, толкова вкусна, че направо да си оближеш пръстите. Никога не ми беше минало през ума да се науча да я правя.

Никога не ми беше минало през ума, че майка може да умре.

Пък и самата мисъл да се отърва от нейните овце ми е неприятна. Едно от най-трудните неща, които съм преживявал, беше да огледам стаята й точно след като умря. Да изхвърля дрехи, които все още миришеха на майка, да докосна очилата й за четене, бурканчетата й с лекарства и различните й модели за плетки. Изобщо не бях подготвен за това. Така че намерих най-лесния изход — сложих всичко в няколко куфара и ги качих на тавана. Нищо не съм променял в стаята на майка, освен да сваля чаршафите от леглото. Целият перваз на прозореца беше пълен с малки синьо-лилави цветя. Сигурно вече са напълно изсъхнали.