Катарина Масети - Мъжът от съседния гроб

Мерта най-накрая се прибра от Копенхаген. Чакаше ме след работа с пазарска чанта, пълна с датска бира със слон на етикета, и сувенир — пластмасова двойка влюбени в прозрачна топка, в която вали сняг. Отидохме у нас, направихме си чай и се разположихме на диваните.

Тя отвръщаше уклончиво, като я питах какво точно им се беше случило в Копенхаген.

— Сега няма да говорим за мен! — отсече. — И ти много добре го знаеш!

Дадох й абсолютно нецензуриран отчет за събитията от последната седмица. Другото е загуба на време, когато приказваш с Мерта — в крайна сметка винаги успява да измъкне всичко от най-калните дълбини на душата ти.

Не й спестих нищо. Ужасният паметник, смотаната шапка, бродериите, размазаните мухи по стената и покритите с мъх тапети.

Тя изсумтя.

— Не разбирам какво правиш — каза. — Този мъж звучи като идеалния приятел в игрите за теб! А ти си се разхленчила заради някакви дреболии в обзавеждането! Какво те интересуват бродериите му? Да не би да ги е бродирал той? Просто не е искал да изхвърли нещо, което му напомня за родителите му. Да не би да си си мислила, че всички шведски селски къщи са като дома на Карл Ларсон28 в Сундборн29?

Ако някога си бях представяла каквото и да е за шведските селски къщи, сигурно е било нещо в духа на Карл Ларсон. Голяма кухня с отворено каменно огнище, медни съдове и гевречета, нанизани на пръчка, които висят от тавана. Почувствах се засегната и повиших тон:

— Но ти прекрасно знаеш, че не става въпрос за „дреболии в обзавеждането“! Говорим за коренно различни стилове на живот, които се сблъскват! Никога бродерия на кръстчета няма да влезе в моя дом и вероятно никога Кете Колвиц не ще влезе в неговия, и нека погледнем реалността в очите — това не е просто въпрос на вкус!

— Тогава защо си сложила плаката с двойката в раковината? — попита ме хитро.

— Защото Бени ме накара да се чувствам толкова щастлива… — измънках.

Тя кимна многозначително.

— Кажи ми честно, можеш ли да си ме представиш върху трикрака табуретка с кофа за мляко между коленете?

— Ама ти не си била там на интервю за работа! — изрева Мерта. — С този мъж си правила най-добрия секс от години, да не кажа въобще някога. И си се смяла с него, това е доста повече от нещата, които правеше с онзи приятел на птиците, за когото беше омъжена! Какво значение имат няколко петна от мухи? Не бъди толкова страхлива! Възползвай се докато можеш! В противен случай просто иди и се скрий под белоснежния си чаршаф!

— Какво да правя? Не знам как той вижда нещата! Не се е обаждал оттогава!

Мерта вдигна топката с влюбената двойка.

— Ще вземеш тази играчка и няколко бири, ще купиш един пакет дълбоко замразени кюфтета, ще отидеш у тях и ще го изненадаш утре вечер. Той предприе първата крачка, сега е твой ред; ако искаш да се получи нещо между вас, трябва да се редувате! Давам ти колата си!

Изведнъж се сетих за Саламит и Суламит. Това са двама герои от „Зимната улица“, стихотворение от Закариас Топелиус, в което се влюбих, когато бях малка, въпреки че не разбирах и дума от него. Научих го наизуст с помощта на мама и когато канеше познатите си на кафе, тя гордо ме слагаше на масата и аз го декламирах пред отегчените им погледи.

Саламит и Суламит са мъж и жена, които живеят на отделни звезди и се обичат толкова много, че построяват мост от звезди в космическото пространство. Веднага си представих как ние се редуваме: как Бени вещо маже хоросан и залепва звезда след звезда от своята страна, а аз тръгвам от моята и се опитвам да скачам по звездите като по ледени късове…

Съветите на Мерта невинаги са добри, ала обикновено задвижват нещата по някакъв начин. На следващата вечер напълних една кошница за пикник с датска бира, замразени кюфтета, картофена салата и (купешки) пай с боровинки. Сложих и топката с влюбената двойка от Мерта, опакована в златиста хартия. След това потеглих към дома на Бени.

Когато почуках на вратата, не последва отговор, но беше отключено и в кухнята светеше, така че влязох. Неоновата лампа жужеше, на плота имаше черно радио, което гръмогласно излъчваше някакъв канал с реклами. Превключих на информацията за метеорологичната обстановка в открито море и започнах да се суетя наоколо. Скоро в пространството зад провисналите завеси с пискюли стана уютно. Взех една чиния със засъхнала каша от масата и я сложих в студената вода в мивката, където друга вече плуваше. После прерових шкафовете за порцеланови съдове и прибори, намерих малка бродирана покривка в дъбовия скрин в дневната и изпържих кюфтетата в един доста захабен тиган. Когато чух тежките му стъпки по стълбите от килера, изпитах усещане за дежа вю: това се беше случвало и преди.

— Какво, за бога… — Той спря на вратата, облечен в работния си гащеризон. След това тръгна към мен така устремно, че от него се разхвърчаха слама и съчки, и ме прегърна толкова силно, та гърбът ми изпука.

— О, кюфтета? — усмихна се. — Да не би да си ги изпържило съвсем само, мое бледо момиче?

— Не си и помисляй, че ще ми стане навик! — измърморих аз, сгушена във вмирисания му оранжев пуловер.