— Виждаш ли! — казва. — Хората като мен просто не бива да имат телевизор!

Само спорта не може да понася. В момента, в който чуе анонса на спортно предаване, простенва от раздразнение и изравя някоя ужасна стихосбирка от платнената си чанта на цветя. Никъде не ходи без нея и вътре винаги има поне няколко книги.

Или пък прави всичко възможно да ме разсейва. Случвало се е да ме е яхнала на килима пред телевизора, а аз да не отлепям поглед от хокейния мач.

Понякога си вземаме филм от видеотеката. Всъщност никога един, понеже така и не можем да стигнем до съгласие кой филм да гледаме. Вземаме по два. След това тя бръква в чантата си по време на моя филм, аз пък заспивам по време на нейния.

Подхождаме си като лайно и зелени гащи, както дядо обичаше да казва. И не искам това да свършва. Просто ще трябва да живея ден за ден.

31

Добре тогава,

при теб са кофичката и лопатката,

но при мен са всички хубави формички за сладки.

Понякога го питам дали да му взема нещо за четене от библиотеката, ако случайно няма време да отиде сам.

— Щом си прочел една книга, значи си прочел всички, а аз тъкмо прочетох една миналата година! — заявява той и ми намига тъпо.

Друг път го примамвам в киното и точно когато уверено се насочва към залата, в която дават „Полицейска академия 14“, аз сменям посоката и се озоваваме в залата с „Пианото“. В началото гледа екрана сърдито. По време на любовните сцени в джунглата ми пуска ръце между краката, докато започна да се извивам като червей. „Точно сега пропускам спортните новини!“, изсъсква в ухото ми.

На излизане от киното той говори толкова високо, че всички се обръщат към нас и ни гледат.

— Хората не може да са били дотам глупави! Биха имали достатъчно мозък да намерят подходящо място, на което да съхранят пианото, а не да го хвърлят, където им скимне по брега на морето!

Един-единствен път успявам да го убедя да дойде с мен на театър. Гледаме мрачна авангардна пиеса в кратки действия, които илюстрират празнотата на модерния градски живот, той цвили от смях и оглася иначе мъртвешки тихия салон.

— Не ми е било толкова забавно, откакто ходих на „101 далматинци“ — казва на висок глас и ме поглежда предизвикателно.

— Правиш го само за да ме дразниш! — протестирам в заведението за хамбургери по-късно. — Никой не твърди, че ти си глупав или че не разбираш. Защо не можеш да приемеш, че и аз си имам битие и че в него може да съществува и нещо стойностно? Аз не правя един куп дразнещи коментари за твоята брана!

— Но пък и аз никога не съм очаквал от теб да седиш и да се взираш в нея в продължение на два часа — отвръща той обидено. А след това и двамата мълчим.

За да ми го върне, следващата неделя ме завежда на нещо, което се нарича „Теглене на трактори“. Огромни трактори се състезават в преместване на тежки товари и бълват дизелови газове в чистия есенен въздух. Врявата е ужасна. Йорян би избухнал в серия от гневни изложения на гледната си точка. Зле ми е. Бени си нахлупва шапката до носа, гледа страшно и изобщо не ме забелязва и говори за карбуратори с други мъже с шапки.

После се прибираме и се любим като полудели.

— Само за това ли става въпрос? — мрънкам на Мерта.

— Че да не би да е малко? — пита тя.

Най-хубави са моментите след това, в които лежим прегърнати, спокойни и отпуснати. Всеки от нас измисля различни изпитания за другия.

— Какво ще направиш, ако се озовеш лице в лице с разярен бик? — пита ме той.

— Ще направя страхотен петметров скок до една ограда и ще припадна точно преди да успея да я прескоча, и той така ще ме намушка с рогата си, че ще стана на доматено пюре — отвръщам аз.

— Да бе, да. Според мен ще се покатериш върху бика и строго ще му заявиш, че не може да напада жени на публични места, и той ще припадне! — казва Бени.

— Какво ще направиш, ако изведнъж откриеш, че по време на изискано тържество се разхождаш наоколо с отворен дюкян и определени части от тялото се подават? — отправям поредно предизвикателство аз.

— Ами ще извадя всичко на показ, ще кажа, че съм представител на Националния съюз на ексхибиционистите и ще попитам хората дали имат желание да ни помогнат с малка сума пари — отвръща той бързо. — Не, в действителност ще се опитам незабелязано да си вдигна ципа, но ще захвана и покривката на масата и ще съборя всички чинии на пода. После ще се измъкна от стаята, усмихвайки се глупаво, но ще се спъна в покривката и ще падна надолу по стълбите и ще си счупя и двата крака! Какво ще направиш, ако си купиш книга, а след това влезеш в друга книжарница, където също я продават и персоналът те обвини, че си я откраднала оттам?

— Ще я платя отново с екзалтирана усмивка и ще си купя още три екземпляра и няма да спирам да хваля книгата, която е толкова хубава, че мисля да я подаря на всичките си приятели, после ще си тръгна с пламнали уши и ще забравя и четирите книги на касата!

И двамата сме съгласни, че ако той е Смотаняк, то от мен би станала добра госпожа Смотанякова и ще му правя компания на витрината в „Скансен“.

32

През зимата във фермата не е чак толкова напрегнато. Е, да, трябваше да работя в гората, но ноември бе дошъл с мокър кишав сняг и беше трудно да се придвижвам дотам. Или поне така се убеждавах сам. Беше мразовито и духаше ужасно — едно такова време, в което колкото и дебело да се облечеш, пак ти е студено.

Прииска ми се да направя нещо ново в къщата. Не точно да украсявам верандата с дърворезба, това е доста назад в плановете ми. Но…

Наскоро гледах в едно предаване по телевизията, че са обявили бензиностанции от петдесетте за културни паметници. И изведнъж осъзнах, че по същия начин биха могли да обявят и моята дневна за културен паметник. Кухнята също. Майка никога не се беше интересувала особено от обзавеждането. Тя чистеше и подреждаше, но иначе не бе променила нищо от времето на родителите си и никога не й даваше сърце да изхвърли нещо, което бяха купили заедно с татко. А аз?

Единствената стая в къщата, към чието обзавеждане някога съм изпитвал интерес, е моята. Имаше един период — бях на седемнайсет, точно преди да поема работата вкъщи, когато свалих грозните кафяви тапети от времето на баба ми… и боядисах стените в черно! Сложих покривка с тигров мотив върху леглото и залепих няколко плаката на рошави като пудели рок музиканти, както и снимка на гола жена със схема, посочваща наименованията на отделните части на тялото й. Тогава си мислех, че това е страшно яко. И Карина мислеше, че е яко. Една лятна вечер, когато родителите ми бяха заминали някъде и аз трябваше да се погрижа за сутрешното доене, тайно вмъкнах Карина в стаята си и после се опитах да начертая върху нея същата схема като на жената от стената. С флумастер. И двамата се бяхме напили с нещо съмнително, от което като нищо се ослепява. След като се бяхме въргаляли по тигровата покривка, тя изглеждаше отвратително и майка просто я изхвърли, без да задава никакви въпроси. Такава си беше тя.

Постепенно махнах плакатите от стената и сложих снимки на огромни трактори. Но така и не пребоядисах стаята. Един ден Десире каза, че като погледне черните стени, има чувството, че лежи в крипта. И тогава си наумих, че трябва да направя някои подобрения в къщата. Когато тя се появи в живота ми, аз инстинктивно усетих, че се налага да променя нещо у дома. Но трябваше да съм по-прозорлив. Защото това се оказа минирана територия.

Първо сложих едни много приятни тапети на цветя в моята стая. После поръчах пердета по каталог — бели, с волани и с лъскави панделки, които ги захващаха отстрани. И накрая на мястото на тракторите окачих няколко от бродериите на майка.

Всичко това свърших през една седмица, в която знаех, че Десире няма да идва у нас. И когато дойде, аз я въведох в спалнята, отворих вратата с тържествен вид и се опитах да изсвиря като тромпет.

Тя огледа стаята.

— Аха… хубаво — рече накрая.

Аз просто стоях там, разочарован и недоумяващ. И след това се опитах да я накарам да каже още нещо, да ме похвали колко добре съм се справил, да…

Да каже, че ще се чувства прекрасно в тази спалня.

Но единственото, което успях да изкопча от нея, беше, че сега определено е доста по-светло и че стаята изглежда по-просторна.

— Ама не мислиш ли, че е станало хубаво? — пробвах аз.

Точно това не трябваше да я питам. Забелязал съм, че Десире не е много по лъжите, дори и когато са невинни. Тя само отговори, че е напълно разбираемо, че ще подредя стаята си по мой вкус, а не по неин.

— Имаш предвид, че и ти би искала да участваш в избора на тапети ли? — попитах аз, преди да успея да се спра.

И с тези думи бях поставил един въпрос, но осъзнах това едва когато ги бях изрекъл. Въпрос, който идваше твърде рано. Защото тя просто каза:

— Не, че защо?

След това слезе долу в хола и включи телевизора, за да не пропусне новините.

Цяла вечер в стаята цареше лошо настроение. Започнахме да се караме по време на новините. Тя е с леко леви убеждения, ако не яркочервени, то поне розовеещи, аз пък съм на страната на предприемачите, понеже самият аз се приемам за един вид дребен предприемач. Тя бързо насочва разговора към територия, в която аз тръгвам да защитавам международния капитал, и тъй като се аргументира много по-добре от мен, успява да ме накара да кажа неща, които дори не мисля. И тогава се ядосвам и се започва — аз защитавам изсичането на горите и обиждам бедните полеви биолози, тя държи пламенна реч за унищожаването на околната среда и изчерпването на природните ресурси, а аз на практика я обвинявам, че гори камиони на „Скан“35.