Катарина Масети - Мъжът от съседния гроб

Първо трябваше да овладея едно неистово желание да се разхиля при вида на пердетата, които изглеждаха като бална рокля от „Отнесени от вихъра“, а и когато забелязах, че бродериите бяха превзели и последното убежище в къщата му — неговата собствена стара крипта. Но той изглеждаше толкова горд, че веселостта ми бързо премина в униние и просто не знаех как да реагирам. Действително не мислех, че трябва да изказвам мнение относно обзавеждането в дома му — това би било все едно да кажа, че искам да вземам отношение по тези въпроси. А истината е, че изобщо не желаех да подхващам тази тема. Засега.

И после глупавото заяждане пред телевизора! Точно тогава ми харесваше да го примамвам от една клопка в друга, но след това направо ми се доплака, понеже в действителност ни най-малко не исках той да сипе реакционни клишета, с което да загуби уважението ми. Тъй като знам, че не е нито глупав, нито реакционен. И е специалист в области, които за мен са тъмна Индия. Ала ето какво става, когато хората живеят на различни звезди.

В някои случаи това може да придобие по-безобидни форми.

Едно нещо например, което и двамата не харесваме, са дрехите на другия.

Веднъж той дойде у нас с торба от „Dianas Mode Shop“ — магазин, където дами над петдесетте си купуват костюми в морскосиньо в три части и финтифлюшести шалчета. И официални рокли с пайети, които се простират над бюста като екзема. С Мерта често спираме пред витрините му, за да се посмеем.

— Имаше разпродажба! — каза той гордо. — Отвори!

Вътре нямаше костюм в три части, нито официална рокля. За сметка на това видях една ужасна, широка, „момичешка“ пола с огромни лилави рози и отровнозелени листа. Вероятно бих могла да я окача на стената вкъщи като експонат от изложба. Но да се появя с нея на публично място? За нищо на света!

— Та… това не съм аз — започнах, в опит да пощадя чувствата му.

Напразно. Той схваща твърде бързо. Затова разясних, за да не вземе да си помисли, че се преструвам, че ми харесва.

— Тя е… ами направо е отврат.

Съдейки по изражението му, май би предпочел да се престоря, че ми харесва.

— Защо винаги трябва да се обличаш така, че да приличаш на удавник, който току-що е бил изхвърлен на брега? — изсъска, смачка полата и я пъхна обратно в торбата. — Нищо, вземи все пак тоя боклук — винаги можеш да я накъсаш на парчета и да измиеш прозорците с нея!

— Удавник! — Направо онемях. — Ти я вземи! Ти може да я използваш, ако някога решиш да миеш прозорците! Или пък си я сложи в обора — от миризмата няма как да стане по-зле!

Приковахме поглед един в друг. След това той тежко седна върху ръцете си на дивана до мен.

— Не удрям хора, които са по-дребни от мен! — каза през зъби. — Не удрям, не удрям, не, не!

— Но ги бутам — добави и ме преобърна на дивана. И разкъса тениската ми от органичен памук.

— Така, като се замисля, най-хубава си без дрехи! Във всеки случай без своите собствени! Никога не съм виждал нещо по-грозно от шапката ти на гъби!

Бях успяла да забележа, че е платил почти 300 крони за полата, а знаех, че няма толкова много пари, та да ги хвърля на вятъра. Затова реших, че ще отидем до града и в знак на помирение ще му купя някаква дреха за същата сума. Аз щях да избера, ако не му харесаше, щеше да има удоволствието да ми го каже право в очите. Тогава щяхме да сме квит.

Обикаляхме магазините няколко часа, докато дойде време както обикновено да се втурне към обора. Разглеждах карирани ризи на „Mulberry“ с цвят на тъмна яйчена черупка или в тютюневокафяво. Идеално за небрежно-елегантния земевладелец!

— Такива си поръчвам по каталог, три за 99,50 крони, с тях работя в обора! — осведоми ме той.

Една секси френска риза, която се носи разкопчана на гърдите, го накара да се смее от сърце.

— С нея ще получа много предложения! — възкликна той. — От други мъже!

Теглеше ме като ловно куче на каишка към щандовете с крещящи ризи и вратовръзки и сака в странни кройки, които вероятно са били хит в Холивуд преди десет години. Вкусът му клонеше към сутеньорския стил, поне що се отнася до „градските дрехи“. Работните не си купуваше от магазина, а ги поръчваше по каталог и ги записваше на сметката на фермата.

Накрая успях да му взема една тениска като моята и той весело обеща, че ще я използва следващия път, когато мие машината за торене.