а златните ми обици ще отидат в общия наследствен фонд.

Никога не съм се чувствала толкова зле през целия си живот.

В началото се зарадвах. Дипломата му, която намерих на дъното на една кутия между удостоверение за плуване и скица на мотопед, доказваше нещо, което винаги бях усещала. Петици почти по всичко — шведски, математика, английски. Само две четворки — по религия и по трудово обучение. Чисто и просто мозъкът му сечеше. Никога не беше имал време да е зубрач — знаех, че е помагал във фермата от момента, в който е проходил. Навярно затова и се държеше толкова подчертано по селски, когато се опитвах да му налея малко висока култура. Това го предизвикваше. Съзнаваше, че там някъде има нещо, от което би могъл да извлече полза, и ако се поддаде, би бил принуден да признае, че нещо е пропуснал. Че е избрал „погрешно“.

Бях напълно неподготвена за яростната му реакция. Нямаше какво да кажа. Просто ми се беше искало да го опозная по-добре и си бях въобразявала, че може би щяхме да успеем да намерим няколко звезди, с които да построим моста си. Златни звезди.

Очите ми бяха пълни със сълзи на самосъжаление, когато хукнах от дома му. О, горката аз, колко неразбрана бях останала!

Това, естествено, изобщо не беше истина! Аз бях тази, която бе имала съвсем погрешна представа за всичко. Изясни ми се към шест на следващата сутрин, след четиринайсет чаши чай. Момичето, което винаги бе получавало златни звезди в малката си книжка. И похвали от мама. Прилежната Десире, която щеше да запали свещта на Знанието в неговата селска тъма. И действително не знаех абсолютно нищо за това какво родителите му бяха искали от него. Всичко, което знаех, беше, че те бяха мъртви, а той бе засадил цяла градина на гроба им.

Внезапно ме обзе отчаян копнеж за мама. Чувството беше толкова силно, че дори мъничко закопнях и за татко. Копнеех за старинната дъбова маса, на която аз седях и четях високо на мама на английски с пресилено произношение. Тя не знаеше английски, но се грижеше за това да ходя на езиков курс в чужбина всяко лято. И плака от вълнение, когато за първи път, препъвайки се в нотите, изсвирих на пиано една соната от Моцарт. Мама не можеше да реши дали щях да стана пианист, или просто Нобелов лауреат.

Е, станах библиотекарка, с ниска заплата и няколкостотин хиляди крони дълг за обучение. Ала толкова начетена. Никога не свирех на пиано, но вече можех да изсвиря „Да жънем, да жънем овеса“ на хармоника. Аз бях човекът, който да чете конско на Големия Бени от Рьонгорден.

Не смеех да вдигна телефона на следващия ден. Страхувах се, че може да е Бени. А още повече се страхувах, че може да не е той. Така че просто си взех тридневен отпуск и съобщих на татко, че си отивам вкъщи.

Някои хора казват, че знаят точно в кой момент са пораснали. Мерта твърди, че за нея това станало, когато хванала майка си в леглото с червенокосия съсед. Мерта е единствената червенокоса в семейството си.

А аз пораснах през онези дни вкъщи.

Не защото открих някакви семейни тайни. Ако има такива, то те отдавна са дълбоко погребани. Нито пък защото се случи нещо неочаквано. Татко неохотно беше останал вкъщи, вместо да отиде на среща на ротата, и само мърмореше колко зле си вършат работата мърлявите домашни помощници. През другото време мълчеше. Не зададе дори един въпрос за това какво се случва в живота ми, а за мама каза само: „Ами това е положението при нея! Аз нямам сили да ходя там, на теб не може да разчита!“ Да, мислех си аз, но тези дни може да разчита на мен. Ще отида и ще усетя дали ръцете й все още са такива, каквито ги помня.

Посещавах я през всичките три дни. В един момент тя ми се усмихна и попита:

— В междучасие ли си, приятелче?

Иначе не разбрах много от това, което ми каза, въпреки че доста говори. Главата й беше като развалена телефонна централа, която през цялото време отговаря на грешни сигнали.

Във влака на връщане си мислех, че ако ми се наложеше да попълня в някой формуляр кой е най-близкият ми роднина, спокойно бих могла да оставя това поле празно. А ако отидех през нощта до тоалетната и по погрешка отворех вратата на влака и изчезнех в тъмнината, светът не би бил много по-различен след това.

36

Работех като ненормален през следващите няколко дни, за да не съм вкъщи, ако телефонът звъннеше. Дори отидох в гората и разчистих едно сечище, въпреки че по принцип избягвам да работя там сам — чувал съм за прекалено много хора, които са се озовали под някое дърво, паднало на грешната страна, или са пропълзели през гората с половината крак, разрязан от трион. И се замислих — ако това ми се случи на мен, кой ще изпрати известието за смъртта ми? Представих си най-дългото известие за смърт на света, подписано от двайсет и четири крави с имената и номерата им.

Ала аз, разбира се, не съм дете, изгубено в безкрайната гора. Наближаваше Коледа и около десет семейства ме бяха поканили да празнувам с тях. Преди всичко роднините, но те живеят далече и знаят, че не мога да взема кравите със себе си и да им отидем заедно на гости. А освен това няколко семейства от селото. Сред тях беше и една възрастна двойка — най-близките приятели на майка, които нямаха деца и щяха да пърхат като врабчета от радост около мен. Бенгт-Йоран и Виолет приемаха за уговорено, че ще празнувам с тях, и аз си мислех, че навярно така и ще стане в крайна сметка. Коледната трапеза на Виолет си я биваше.

Избягвах да си представям как стоя със светнал поглед пред коледната елха заедно със Скаридата. И как ядем купешка пача направо от пластмасовата опаковка. Или някоя безвкусна супа от леща!

С майка винаги канехме роднините на Коледа. Така направихме дори и миналата година — от болницата я бяха пуснали за няколко дни, а леля Астрид и братовчедка ми Анита пристигнаха с кутии, пълни догоре с храна. Бяхме единайсет души. Всички знаехме, че това е последната Коледа на майка, но прекарахме изключително забавно, колкото и невероятно да звучи. Анита е медицинска сестра в областната болница, преди работеше в Швейцария в продължение на няколко години. Тя разказваше за преживяванията си там, а след това въздухът зажужа от градски легенди, спомени от младостта и остарели истории от семейния фолклор. Смяхме се даже когато чичо Трегер изпълни обичайната си имитация на Еверт Тоб38. А щом нощта напредна, майка хитричко каза: „О, но сега може би ние, старите, трябва да оставим младите да си поговорят!“ Имаше предвид Анита и мен. И ние послушно останахме и пихме коняк, разреден с традиционен коледен сок, до четири и половина в коледното утро, а Анита ми разказа за това как забременяла от един женен швейцарски лекар и направила аборт.

Не ми се украсяваше у дома тази година. Седнах на масата и мрачно огледах кухнята.

Майка би била отчаяна. Къщата беше тръгнала към упадък, вече имаше лек мирис на изоставено място, или на стар приют за бездомни. Вярно, бях боядисал парапета на верандата и бях сменил водосточните тръби, но въобще не знаех откъде да започна, за да стане приятно и уютно вътре. За освежаването на стаята си избягвах да мисля. Поддържах сравнително чисто около себе си, ала просто нямаше как да колосвам малки покривчици или да облепям рафтовете с ленти с коледни джуджета, както майка правеше преди всяка Коледа.

От възрастното семейство получих пластмасова кошница с два розови зюмбюла и огромна кутия шоколадови бонбони „Аладин“ в знак на благодарност, че бях окосил моравата им. А пък аз си купих една опаковка червени коледни свещи на специална цена. Запалих няколко от тях и ги пъхнах в свещниците, които успях да намеря, така поне не виждах останалата част от кухнята. Телевизорът си боботеше предколедно от един ъгъл — бях го внесъл в кухнята и постоянно го държах включен.

Два дни преди Коледа се обади Скаридата, точно в десет вечерта.

— Аз съм. Може ли да съм при теб на Коледа? — попита тя.

— Естествено, че ще си при мен на Коледа! — казах аз.

На следващия ден отидох до града и я взех.

37

Като две рунтави мечки сме аз и ти, приятелю,

когато се свиваме в хралупата си и сънуваме лято.

Забравяме шума на хората и големите им мрачни къщи

и мечтаем, за тихи гори и за светлината на летни нощи.

Силни, ледни ветрове, тъма, която се сгъстява всеки ден —

ела и си легни тук и се стопли в мен!

В далечината се чува лисица самотна, ловецът дебне навън,

нека скрия муцуна в твоята козина и потънем в дълбок сън!

Мерта и Тръпката й ме бяха поканили у тях за Коледа. Тръпката, както по-рано споменах, се казва Роберт — Мерта го нарича Робертино, Боби или проклетия Боба, в зависимост от това какво изпитва към него в момента или какво й е сервирал за последно. Роберт е на четирийсет и пет години и има тъмна коса, която сресва така, та да прикрива един оредяващ участък. Той е толкова чаровен, че с чара си може да свали панталоните дори на манекенките по витрините — говоря сериозно! И винаги е готов да омайва и мен.

С няколко колеги от библиотеката, които живеят сами, или са самотни родители, решихме да си организираме коледно тържество във вила извън града. Всеки щеше да приготви и донесе нещо за хапване. Аз бях сред най-ентусиазираните. Робертино, наквасен с гльог, ми идваше в повече.