Обиколих магазините за малки коледни подаръци за колегите и децата им.

Ала се върнах вкъщи с торба, пълна с подаръци за Бени. Отне ми цяла вечер да осъзная, че всичко, което бях купила, всъщност беше за него. Опитвах се да се убедя, че съм взела подаръците за децата или за Веселата Компания Купонджии. Но мислех само за това какво ли би казал Бени за тях. И тогава се предадох и му се обадих и го попитах дали може да празнувам Коледа с него. Той каза „да“, без въобще да се замисли, май и двамата бяхме доста изненадани от ситуацията. Затворих и после си поплаках и видях зеещата врата на влака пред мен в тъмното.

На следващия ден дойде да ме вземе и отидохме на пазар сред коледната суматоха в „Домус“. Мерта ми беше дала назаем един стар екземпляр на Готварската книга на Принцесите, по който имаше мазни петна, и аз купих продуктите за Вкусни бонбони лакта, Коледни бухтички, Пълнено свинско ребро (Фалшива гъска) и Херинга по руски. Имах още няколко идеи, само че се отказах, когато не успях да намеря калиев карбонат, малц или пълномаслено мляко при хранителните стоки.

На Бени много му се искаше да направим Свинска пача, но според рецептата трябваше да се използва свинска глава, така че се предаде и започна да проявява интерес към Пастет от бял дроб. Твърдеше, че можел да осигури телешка карантия (бял дроб и сърце) за ястието. Докато аз се оглеждах за калиев карбонат сред екзотичните сосове върху рафта с подправки, той изчезна за малко и се върна с една торба, която отказваше да отвори. След това отидохме у тях.

Запалихме флуоресцентната лампа в кухнята, завързахме кърпи около главите и кръста си, отворихме готварската книга и запретнахме ръкави.

Вкусните бонбони лакта се получиха добре. Разбира се, бяхме забравили да купим формички, но Бени веднага изяви желание да направи от хартия, следвайки указанията в книгата. Изсипахме ухаещата смес в малките му намачкани творения и бяхме ужасно доволни от себе си. С Коледните бухтички нещата не минаха така гладко.

— Ако тестото се разбърква прекалено дълго, бухтичките стават клисави — прочете той строго и нагласи кухненския таймер на две минути.

До този момент вървеше добре, но когато стигнахме до етапа, в който единият край на бухтичката трябваше да се промуши през направения по дължина прорез в другия край и след това двата края да се вържат на възел, всичко отиде по дяволите.

— Дай ми една Принцеса и ще промуша единия й край в другия и после ще я вържа на възел! — изрева Бени.

Междувременно аз се борех с Пълнено свинско ребро (Фалшива гъска) и мрънках за Канап и Куха игла за шпиковане. В интерес на истината ставахме все по-пространни в приказките и все по-склонни да съкращаваме рецептите, понеже непрекъснато се наливахме с гльог. Проведохме и разгорещена дискусия относно това кой в действителност е фалшив — бедното свинско ребро, което се опитваше да пресъздаде гъска, или горката гъска, която никога не беше молила да бъде споменавана в този контекст. Аз бях на страната на реброто, а Бени защитаваше гъската.

Херингата по руски се получи много красиво ястие, малко като ранна творба на Ники дьо Сен-Фал39 — тази, която пече цветна боя в гипс и създава произведения на изкуството, като стреля с пушка, заредена с боя.

В единайсет и половина вечерта кухнята изглеждаше горе-долу като обора — но мирише по-добре, каза Бени и заспа на дивана. Аз разчистих, доколкото ми беше възможно, и удовлетворена почувствах как ставам част от поколенията изтощени домакини преди мен.

След това го замъкнах към леглото. Ама че беше пиян! И аз бях, което може би леко разваляше образа на изтощената домакиня. Той се събуди и замърмори, когато го изпуснах на стълбището, но след това отново заспа дълбоко. Проснах се до него в леглото и с пиянска сериозност заоглеждах тапетите му на цветя. Почувствах прилив на сантиментална нежност към пердетата с вид на бална рокля.

Нали може да се живее така — да сме просто най-добри приятели, всеки на своята си звезда, които се забавляват заедно, когато самотата задиша тежко във врата им? Нали?

38

В коледното утро се измъкнах от леглото и отидох в обора, без да я будя. Изпях ниския глас на Хосиана40 на кравите, това е единственият глас, който мога да пея, но не звучи никак зле.

След това мислех да я изненадам с оризов пудинг в леглото, ала какво да видя! Тя се беше събудила и, естествено, бе надзърнала в тайната ми торба с продукти, които скришом бях купил, докато бълнуваше за калиев карбонат и претопено масло. В торбата имаше полуготов оризов пудинг в пластмасова опаковка, кутия коледни сладки с джинджифил и пакет дълбоко замразена сушена треска (оглеждаше се и за сурова треска и за гасена вар, в която да я накисне…). Освен това беше затоплила малко от пудинга в микровълновата и бе сложила розовите зюмбюли и червените свещи на масата.

— Виждам, че нямаш доверие в моите кулинарни способности — каза тя. — Но аз ще снимам твоите Коледни бухтички и ще използвам снимката срещу теб, ако чуя и една лоша дума. Трябва да си благодарен, че няма да получиш някоя яхния с грах за вечеря!

Опаковахме се добре и с тежки стъпки отидохме в градината, за да си отсечем дърво за елха. Естествено, бяхме на различно мнение. Аз исках да вземем едно от порасналите накриво дръвчета, от които няма да мога да получа добър дървен материал по-нататък, а тя настояваше да имаме голяма и красива коледна елха. Накрая намерихме едно дърво, което беше толкова грозно, че на нея й стана мъчно за него, затова го взехме с нас и така и двамата бяхме доволни.

Не можех обаче да открия коледната украса, въпреки че преобърнах къщата. Майка ми беше казала много важни неща, но така и не ми спомена къде държи коледната украса. Така че си направихме сами: гирлянди от фолио, играчки от старите ми топки за пинг-понг, на които залепихме изрезки от коледни рекламни брошури. След това закрепихме с ластици свещи по клоните, а на върха на елхата сложихме едно малко знаменце на Канада.

— Виждаш ли! Образованието винаги помага! — наблегна тя и ме погледна предпазливо. Не бяхме закачали темата за Голямото Яростно Избухване.

— Неделното училище! — каза, като посочи гирляндите си.

— А на какво щеше да ги окачиш, ако аз нямах собствена горска площ? — изсумтях в отговор. И с това темата беше приключена.

После дойде време за коледния обяд. Херингата по руски изглеждаше като прясно кравешко лайно, но на вкус беше приказна, също както и Фалшивата гъска. Изнесохме Коледните бухтички навън, за да почерпим Дядо Коледа, ала като помислихме добре, ги прибрахме обратно и ги изхвърлихме в коша за боклук. Ако Дядо Коледа ги опиташе, щеше да подпали обора. След това изхвърлихме и сушената треска, тъй като никой от нас никога не я беше харесвал, въпреки че е част от традиционната коледна трапеза.

Оказа се, че тя може да пее средния глас на Хосиана, и започнахме да кроим планове как да се докопаме до първия.

— Предполагам, че ще трябва да се съберем и да си направим един — казах аз и изхвърчах към обора, преди да успея да видя изражението на лицето й. Знаех, че преминавам границата. Щяхме да живеем ден за ден, това беше негласната ни уговорка. Трябваше да внимавам какви ги говоря.

След вечерното доене сложихме подаръците под елхата и всеки се опитваше да примами другия да отвори първи. Започнахме със забавни подаръци: аз й дадох едно пластмасово ако, с което да освежи стерилния си апартамент, тя ми подари гангстерска шапка и игла за вратовръзка със знака за долар, да я нося, когато съм с приятелите си от финансовите среди. Тя получи чифт огромни вълнени ръкавици с един пръст, а аз игра на име „Омагьосаният замък“. Разбира се, никой от нас не беше подготвил коледен подарък, който дори и леко да намеква за съвместно съжителство — това също беше част от негласната ни уговорка. Ала аз се осмелих да й дам един специален подарък — моя снимка от девети клас в сребърна рамка.

— Това всъщност не съм аз, но пък е този, който ти харесваш — казах. Тя се изчерви леко.

— Тогава ще получиш нещо, което също не е подходящо за теб, но може и да ти хареса — отвърна.

Беше дебела стихосбирка на Гунар Екельоф41.

— „Цялата природа, наситена с любов и смърт около теб…“ — зачете и ме погледна крадешком. Прехапах си езика, за да не изръся някоя глупава шега от сорта на това, че книгата е точно толкова дебела, та да я пъхна под крака на нестабилната кухненска маса. Тя много добре знае как неистово започвам да се дърпам, когато се опитва да ме поведе по пътеката на културата, но този път беше различно. Усещах, че се надяваше да ми даде нещо, което беше част от нея, и си помислих, че трябва да му хвърлям по едно око в леглото през вечерите, в които съм сам. Нямаше да ме заболи от това. Хм, всъщност щеше, ако вземех да заспя, а книгата паднеше върху главата ми… Тихо, Бени!

Целунах я и започнахме да играем на „Омагьосаният замък“. Защото идеята беше да ни бъде хубаво заедно, на двете изгубени деца в гората. На Коледа!

Целта на играта е, като се движиш през множество стаи, преодолявайки различни опасности, да намериш съкровище и да успееш да се измъкнеш от замъка преди полунощ. Аз се изправях срещу чудовища, вдигнати мечове, бездънни пропасти и отровни паяци, но винаги откривах тайни изходи и вълшебни отвари. Тя през цялото време изтегляше картата „Празна стая“ и кротко се придвижваше с една стъпка напред. И накрая само аз успях да изляза от замъка жив, въпреки че не намерих никакво съкровище.