Тогава тя започна да хлипа.

— Ама чакай, толкова трудно ли губиш? Ще се върна обратно в замъка и ще падна в бездънната пропаст заедно с теб! — опитвах се да я успокоя.

— Не е това! — каза тъжно. — Просто тази игра беше историята на моя живот. Празни стаи.

39

А един ден ще се събудим, когато зимата си тръгне,

и измършавели, премръзнали и рошави

внимателно ще се обърнем.

Ще усетим ароматите на пролетта

и ще ги изпием като чаша вино

и ще търсим сладък мед, от дивите пчели събиран.

Бавно възвръщаме силата си и отново можем

да бродим из нашата гора,

да чакаме лятото и в ручея да ловим риба за храна.

Ако си помогнем и заедно задържим

топлината през цялата зима,

знаем, че накрая винаги пролет слънчева ще има.

По някакъв начин негласно се бяхме разбрали да не пускаме външния свят вътре по време на коледните празници. Не излизахме от къщата, не вдигахме телефона. Веднъж дори изгасихме лампата в кухнята, като видяхме фаровете на кола да приближават по пътя, и стояхме прегърнати в тъмното, когато малко по-късно някой почука на вратата.

Сякаш и двамата се опасявахме, че само да отворим и една тясна пролука към външния свят, някое зло духче ще се промъкне с течението и от гардеробите ще започнат да се сгромолясват скелети. И така и стана накрая.

Първото духче, което влезе, беше приятелят на Бени Бенгт-Йоран заедно с момичето си Виолет. Бяха толкова подли, че дойдоха точно когато знаеха, че Бени е в обора и не може да се скрие. Той ги доведе в къщата, остави ги в моята компания и отиде да си вземе душ.

И нещата тръгнаха накриво от самото начало.

Виолет беше донесла цяла торба с остатъци от коледната им трапеза, която очевидно удряше в земята менюто на някой петзвезден хотел.

— Да, Бени ни беше споменал, че не си много-много по готвенето! — изкиска се тя и погледна многозначително към пластмасовата опаковка от оризов пудинг, която тъкмо бяхме остъргали.

Разбира се, обзе ме неистова ярост към Бени и се почувствах предадена и оклеветена. А най-лошото беше, че действително не ни бе останало нищо, с което да ги почерпим, освен два самотни бонбона лакта върху един поднос — не можех да се изфукам и с вече изядената Фалшива гъска. Виолет сложи масата и затършува в шкафа с порцелан, сякаш си беше вкъщи. През цялото време разказваше колко добре й се получили различни сосове и марината.

— Леле, може да ти посветят отделна страница в коледния брой на „Ланд“ следващата година! — казах аз и тя със сигурност усети отровната нотка в гласа ми.

Бенгт-Йоран беше на градус и постоянно мълчеше и ме зяпаше с мазна усмивка, като същевременно облизваше долната си устна. И колкото повече я облизваше, толкова по-смъртоносни погледи ми хвърляше Виолет. Така че, когато Бени влезе с бодра крачка в кухнята, свеж след душа и с невинна усмивка, омразата в помещението вече можеше да се реже с нож. Той се въртеше безпомощно около прага и очевидно искаше да разведри обстановката.

— О, Виолет, колко мило от твоя страна да донесеш малко от вкусотиите си! Разказвал съм на Десире за твоите жестоки кюфтета, нали, Десире?

Да не беше споменавал точно кюфтетата й! Със замъглено съзнание си представих как той всъщност намеква за моите полуготови кюфтета, които някога му бях донесла като предложение за примирие.

— Всеки получава кюфтетата, които заслужава! — казах мрачно и злокобно и тримата се втренчиха в мен с недоумение.

Бенгт-Йоран ми се ухили и явно реши, че и аз съм се отрязала. Той извади едно джобно шише с алкохол и го размаха подканящо под носа ми. Виолет демонстративно ми обърна мощния си гръб и извади една тава огретен от микровълновата. Бени не разбираше какво се случва и нещастно пристъпваше от крак на крак. Предател!

Седнахме на масата. Той се нахвърли върху яденето, сякаш не беше хапвал нищо от миналата Коледа, и с усмивка заразказва как съм го заплашила, че ще му сготвя яхния с грах за вечеря. Виолет клатеше състрадателно глава, а Бенгт-Йоран през цялото време се опитваше да напълни чашата ми за шнапс. Когато я покрих с ръка, той сипа шнапс върху нея и предложи да я оближе. Дръпнах си ръката, без да го удостоя с отговор. Бени се впусна в подробно описание на това как не успял да промуши Коледните бухтички, а Виолет се ококори невярващо.

— Да не искаш да кажеш, че ти самият си стоял и си правил… — започна тя.

Точно тогава телефонът ми звънна. Отидох в коридора.

Обаждаха се от болницата.

— Десире Валин? При нас има пациентка, която е съобщила вашия телефонен номер. Тя би искала да я посетите, ако ви е възможно. Не е необходимо да чакате определените приемни часове. Отделение 34, стая F, това е самостоятелна стая. Но бихме желали да ви помолим първо да говорите с лекаря. За съжаление, не сме упълномощени да ви осведомим за състоянието й по телефона. Как се казва? Не ви ли казах? Мерта Оскаршон. Приехме я онзи ден. Да й предам ли, че ще дойдете?

— Да, идвам веднага! — прошепнах аз и се върнах в кухнята.

— Може ли да взема колата ти, Бени? Мерта изведнъж се е разболяла!

Не знам дали ми повярваха и изобщо не ми пукаше. Метнах се в колата на Бени и потеглих.

40

— Мдааа, нищо не казвам! — рече Виолет, щом Десире отпраши, и аз, естествено, можех да доловя в гласа й точно какво не казва: Как е възможно просто така да си тръгнеш, когато имаш гости? Които освен всичко са си направили труда да донесат вкусна храна. Защото са подочули, че не умееш да правиш дори кюфтета. Или че не искаш…

Бенгт-Йоран доста се беше наковал и измърмори нещо, че на тази трябва да й покажа кой е шефът. За да не ми играе номера. Да съм малко по-груб, те така обичали. „Сега сигурно просто се е излегнала вкъщи и те чака да отидеш и да я почнеш.“

Той се облиза и блъсна Виолет толкова силно в ребрата, че тя за малко да се строполи от стола. След това си тръгнаха прегърнати и предполагам, че Виолет беше единствената, която получи нещо от цялото това събиране. Бенгт-Йоран трудно запалва, тя често му се подиграва за това след третата чашка.

Като си тръгнаха, аз просто седях с ръце, отпуснати върху коленете, и недоумявах какво става. Защо така избяга? Наистина ли някой се беше разболял? Наясно съм, че Бенгт-Йоран и Виолет трябва да се приемат в малки дози, докато човек свикне с тях, но нали и Десире ме беше представила на някои от своите познати в града, от които ми се бе изправила косата. Веднъж отидохме с тях в една кръчма, след като бяхме ходили на кино.

Не че бяха неприятни, о, не! Те бяха толкова ужасно Приятни с бедния селянин и говореха толкова просто и на мига заменяха всяка четирисрична дума, която им се беше изплъзнала от устата, с двусрична. А някакъв тип, който преподава във висше учебно заведение и кара БМВ, ме потупа по гърба и каза, че винаги е искал да върши физическа работа, пък и на нас ни отпускат солидни помощи, имаме възможности за отбиване на данъците, и дали случайно не ми се намира някое хубаво месо за продан? А една дребна смехотворна библиотекарка ме попита с какво точно се занимават фермерите през зимата.

— Имаш предвид, когато кравите заспят зимен сън ли? — срязах я аз, след което атмосферата на нашата маса стана обтегната.

До гуша ми е дошло от тези разговори. Прочели са някоя статия във вечерния вестник за това как земеделците от Сконе42 получават помощи и после всички знаят, че хитрите фермери са големите победители в тези трудни времена. „Как тогава ще обясните, че стотици фермери фалират всеки ден? — питам мрачно. — След двайсет години сигурно няма да има и един фермер в Швеция!“ Но те вече са подхванали друга тема за разговор.

А всъщност трябва да ни обявят за защитен вид. Застрашени сме от изчезване, както соколите скитници и гълъбовите очички43. И аз знам защо е така. Иска ми се да им обясня, че с парите, които печелеше от един литър мляко, татко можеше да отиде с малкия трактор до магазина и да си купи шоколадова вафла. Днес аз мога да взема същия този стар трактор, който още не се е разпаднал, благодарение на изолационната лента и пластмасовото уплътнение, и да платя за същото с печалбата си от пет литра мляко. За млякото получавам почти толкова, колкото и татко преди двайсет години, но шоколадът не е останал на някогашната цена. Нито пък дизелът.

А и отдавна не мога да си позволя някой да ме замести във фермата. Чудя се, как ли би се почувствал този с БМВ-то, който харесва физическия труд, ако трябва да работи деветдесет часа на седмица без допълнително заплащане дори на Коледа?

Най-лошото е, че никога не можеш да кажеш и дума, за да опиташ да им обясниш, даже и да знаеш как. Защото тогава просто започват да си разменят многозначителни погледи и да подмятат ехидно: да, да, вие, фермерите, все сте недоволни. Или дъждът ви е прекалено много за картофите, или земята ви е твърде суха, ха-ха!

С Десире никога не сме говорили за това, не и след Голямото Яростно Избухване, когато тя намери старата ми диплома. Не смее да ме попита защо не преустановя фермерската дейност, въпреки че сигурно й се иска да знае. А аз нямам сили дори да започна да обяснявам. Да се откажа би означавало да се изнеса от фермата, без да имам нищо друго на гърба, освен старите си дългове. Да, те ми висят на врата като воденичен камък — навремето бях толкова глупав да тегля заем в размер на един милион крони, за да модернизирам. Това са повече пари, отколкото сега бих взел, ако продам проклетата ферма. И кой казва, че някога ще си намеря работа, така че да мога да си изплащам дори дълговете? Да-да, знам, че бих могъл да живея в някой приют за бездомни и да получа помощ за преструктуриране на дълга от Отдела за потребителите към общината… не, благодаря!