Докато Жюлиет се запознаваше със странни птици в парка „Тюйлери“, Мартин беше на стаж в Орлеан на тема: „Продажби и приходи в системата на супермаркетите“. Едноседмичен стаж и шест месеца задочни курсове за онези служители на супермаркета „Кооп“, които искаха да се изкачат едно стъпало в административната йерархия.

Мартин ликуваше. Също като Христофор Колумб, стъпил здраво на американска земя, и тя бе открила един нов континент: този на манипулацията на потребителя.

През този следобед, все още опиянена от толкова знания и хитрини, тя се раздели с колегите и реши да се прибере в Питивие на стоп. Общественият транспорт щеше да й пречи да мисли. Изпитваше нужда от чист въздух и простор, за да даде воля на идеите си.

С огромен сак на рамо, с черна минипола и вълнен чорапогащник, розов пуловер от изкуствена материя, комбиниран с розови шноли и очила с розови рамки, с русия бретон и очи, очертани с черна линия, тя беше истинско копие на актрисата Софи Домие. Имаше излъчване на момиче от народа, чието простодушие бе съчетано с доста обемист, макар и хаотичен културен багаж, натрупан от четене, слушане, наблюдаване. Колкото и да не я долюбваха добродетелните буржоазки от Питивие, тя беше убедена, че един ден ще ги шашне до една. Презрението, което четеше в очите им, я стимулираше. Посрещаше невъзмутимо погледите, вторачени в очертания й бюст под прилепналия пуловер, в изкуствените мигли и високите до бедрата черни лачени ботуши, и си повтаряше наум: „Един ден ще ви затворя човките, един ден ще ви затворя човките на всички…“.

Докато крачеше по правия като конец път, продължи да мисли за стажа. „Ама че работа!“, казваше си. За една седмица практика научих повече, отколкото за дванайсет години в училище. Сократ и Питагор не успяха да ме мотивират така, както го стори дребничкият господин с мустачки, докато ни разкриваше от катедрата тайните на „политиката на рекламата и продажбата“. Тази беше темата на семинара.

Мартин намали ход от страх да не получи бодежи. Искаше да извърви пеша възможно най-голямо разстояние, преди да вдигне ръка за стоп на някоя кола.

Да работя, може да се окаже интересно. От друга страна, като се замисля, от съвсем малка се боря с действителността: пържолите, изкрънкани от месаря, зимните ботуши, вълнените плетени шапки, и този вид житейски стаж не е хич за подценяване. С тази разлика, че тогава бях от другата страна на бариерата…

Имах, разбира се, военни планове, но не разполагах със средства, с които да вляза в сражение. А ето че сега ми предоставят истински арсенал, с който да манипулирам цял един свят. Учат ме как се прави. Откривам удоволствието от властта. Това, което ме потискаше най-силно в училище, беше принудата да се подчинявам на куп правила, от които не получавах никакво удоволствие. Подчинението беше единственият начин да оцелееш. В противен случай се превръщаш в бунтар, в прокълнат и умираш млад и безпаричен. Как не! Аз искам да бъда богата и да живея дълго. Съгласна съм да се подчинявам отначало, но само докато разбера механизма, за да мога после да се възползвам от него.

Мартин седна на крайпътния насип, откъсна една тревичка и я задъвка. В продължение на една седмица най-учтиво ми обясняваха как „да подобря диалога между стоката и потребителя“, с други думи, как да напълня докрай количките с ненужни стоки, за да преливат касите на „Кооп“! Сега вече става интересно да се работи там. Доста по-интересно от десетте процента намаление, ако поръчаш по каталог, или бутилката аперитив, ако пипнеш клиент, свил нещо от щанда!

Само да знаеха тези, които влизат в супермаркетите, какви капани ги дебнат!

Тя се излегна и се разсмя с цяло гърло.

Аз самата нищо не подозирах, докато стоях на касата.

Супермаркетът е нещо като огромна игра на гъска. Първото квадратче — влизаш с празна количка и пълен портфейл. Докато стигнеш последното, количката ти прелива от покупки „на промоция“, а портмонето ти се е изпразнило. Също както при играта: паднали сте във всички кладенци и за малко да ви тикнат в затвора заради дългове.

Защо например щандовете с хранителни продукти обикновено са в дъното на магазина? Защото, преди да стигнете до ежедневния резен шунка, трябва да преминете през обширно поле, осеяно с изкушения, като се започне от въдицата за риболов с двойна макара и се стигне до електрическата сокоизтисквачка.

За да не пръскаш излишни пари, трябва да се движиш с поглед, забит в земята. Да лазиш покрай най-долния щанд, където се намират изгодните предложения: бурканчето горчица за без пари, евтиното олио, меденката без консерванти, захарта, брашното, всички продукти, от които се печели малко. Достатъчно е да се изправиш и етикетите те зашлевяват през лицето. Достойнството се заплаща.

Насипните стоки в челото на гондолата? Друг капан. Вземат тениските от трийсет франка, изваждат ги от пликовете им, нахвърлят ги безредно в панера и им слагат цена четирийсет франка. Инсценират разпродажба и клиентите ги разграбват.

И най-подозрителните, онези, които пазаруват, без да се отклоняват от предварително изготвения си списък, също се оказват измамени. Отиват направо на щанда на горчицата, за да вземат едно бурканче от тази, която обикновено употребяват, но се натъкват на бурканчета сос беарнез. Виж ти, дали ми е останало от този сос вкъщи? Я да взема едно бурканче за всеки случай. След което се отправят да търсят подправката, за която са дошли. Току-що са паднали в поредния капан.

Голямо нещо са думите, продължава разсъжденията си Мартин. Вместо да си признаят: „Разбъркахме местата на продуктите, за да оскубем клиентите“, те обявяват: „Днес направихме вътрешни промени в номенклатурата на стоките“. В такъв случай защо се чудим, че хората, които владеят думите, владеят света!

Като се прибера вкъщи, няма да кажа: „Научиха ме да крада ближния, брата си“, а ще им говоря за обмислени покупки, за импулсивни покупки, за ритъм на продажбите на определени артикули, за референтни артикули…

О, татко мой наивен, ако ти бяха известни тези хитрини, щеше да водиш по друг начин класовата борба! По-скоро би се записал в някоя асоциация за защита на потребителите. По-ефикасна е от Партията.

Стажът й бе повдигнал духа. Откакто Жюлиет замина за Париж, бе изгубила най-вярната си привърженичка. В живота е от изключително значение да имаш привърженици. Все пак не може вкъщи да се развява с тениска с надпис „Давай, Мартин, напред, Мартин“. Важно е да имаш привърженици, които да уважаваш. А не разни тъпаци, дето си мислят, че Ню Йорк е столицата на Щатите. Образовани хора, а не балъци…

За нещастие, откакто Жюлиет замина, Мартин имаше чувството, че е заобиколена предимно от такива. Дори престана да се вижда с Кристоф, любимото й другарче. Вече нямаше желание да се люби в камионетката, която изпросваше от баща си и паркираше на върха на хълма Питивие льо Вией. Все се опасяваше, че спирачката ще изпусне в разгара на любовната игра. Беше й писнало. Всеки път съсипваше по един чорапогащник.

Затова всяка вечер се прибираше директно от бачкане и залягаше над английския. После вечеряше с родителите си пред телевизора. Баща й размахваше вилица към екрана и хулеше правителството, работодателите, американците, лошите хора.

Мартин слушаше, но не чуваше.

Само минаваше през дома на родителите си, нямаше намерение много да се задържа. Погледната отстрани, изглеждаше мила и послушна. Не че не ги обичаше, изпълнена бе с нежност към тях. Искаше й се да ги предпази от живота, от който нищо не бяха разбрали. Нямаха вина, бяха тръгнали от нулата, службицата в захарната фабрика и четиристайното общинско жилище им се струваха върха на лукса. Беше им благодарна в известен смисъл. Благодарение на такива като тях нейното поколение щеше далече да стигне. Те бяха успели да направят най-трудното: да се откъснат от бедното бретонско селце и да се установят в град, на прилично разстояние от Париж. Гигантска крачка напред.

Когато разговорът прекалено загрубее, тя започва да мисли за други неща, за да прогони глупостта, която долавя да се прокрадва в думите им. Не желае да попадне в мрежите й. Не иска дори микроскопични частички от нея да проникнат в главата й. Това е най-силният й страх, не й дава мира. Ако се случи по време на разговор да повтори някой израз на майка си или лозунг, чут от баща си, тя се сепва и млъква. „Не искам да стана като тях, не искам да стана като тях.“

За да избяга от тях, започна да чете. Не подбираше, четеше всичко, което книжарят от площад „Мартроа“ й продаваше на занижени цени или й даваше безплатно, когато книгите бяха пожълтели или в недобър пазарен вид. В последно време бе изгълтала сума ти книги, написани от жени. Преводи от американски. Подобни четива не вървяха в Питивие. А тя се разпознаваше в тях. Не беше единствената, която искаше нещата да се променят. Затова реши да отиде в Америка. Обикновено сядаше да чете след вечеря. Със сестра си Жоел, две години по-малка от нея, деляха една стая. Жоел напусна училище и отиде да учи занаят в един фризьорски салон, при госпожа Робер. Изхарчваше почти цялата си заплата за дрехи и козметика.

Всеки път, когато Мартин се опитваше да поведе разговор с Жоел, се стигаше до кавга. Мартин се ядосваше. Много трудно приемаше пълната липса на амбиция у сестра си.

Вечерта, преди да замине за Орлеан за стажа, пак се сдърпаха, този път заради Жюлиет.

— Твоята приятелка сигурно е много тъжна — запревзема се Жоел, заета да си лакира ноктите, подпряла длани с разперени пръсти на купчина женски клюкарски списания за известните личности. — В Париж… толкова далече от красивия Рьоне… той нали я заряза…