— От един век насам се опитват да измислят свръхлек бетон, който да е също толкова як и устойчив като тежкия. Всички от бранша са луди на тази тема: бетон, който да е як, но да е лек като перце. След един месец се открива Строителното изложение и се надявам там да науча повече по въпроса…

Луи заяви, че ще я придружи на изложението.

Ентусиазмът му й се отразяваше добре. Защото тя самата никак не се въодушевяваше от този груб, недодялан материал, дори комисионата, която наскоро й бе обещал Виртел, не я мотивираше кой знае колко. Не вярваше в бетона. Защо тъкмо аз да успея там, където хищните акули от бизнеса са си строшили зъбите?

По-добре би било да можеше да натрупа състояние с някой по-приятен продукт: химикалките „Бик“, тиксото, аспирина, салфетките „Клийнекс“, джинсите, захарния памук…

Само че съм прекалено закъсняла.

Във всеки случай, ако сега ми предложа да лансирам линия за найлонови плетеници „Скубиду“, пак щях да правя фасони и да се муся. Нямам настроение за нищо. Животът ми е лишен от страст, от порив, от пространство, липсват ми тряскащи се врати, пламенни целувки…

Понякога вечер съжаляваше, че не си пада по мистиката. Като света Тереза от Авила например. Не вярвам да си е задавала подобни незначителни въпроси. Втурвала се в параклиса, коленичила и — хоп! — изпадала в екстаз. Небесният любим се спуска на уханен облак от тамян и ви грабва. Достатъчно е да видите как изглеждат физиономиите на монахините, всички без изключение: розови, чисти, измити, с блеснал от щастие поглед и вечно залепена усмивка на уста.

А мен? Кой ме възнася до небесата? Кой ми поверява благородна кауза, за която да съм готова да се боря?

Загадъчният Пенсон?

Похотливият Гаяр?

Пъпчивите реакционерчета от университета?

Няма такъв.

Няма кой да ме вдигне на раменете си, за да се възнеса.

Дори Сюркуф, и той е имал цел в живота: да напълни джобовете на императора, и своите също. Един грабеж за скъпия ми император, един за мен. Ето откъде идва куражът да въртиш сабята!

В такива вечери, пльосната на леглото върху циклостилните копия на лекциите, Жюлиет си мислеше колко хубаво би било да е пиратка. Или кармелитка. Или мисионерка. Или да посещава осъдените по затворите, и това не е лоша идея. Да се подчинява на заповеди, които да я издигат, да я извисяват, да й откриват нови хоризонти, вместо да се скапва от отегчение. Простор, широта, красота. Каквото и да е, само да остави зад гърба си звуковата бариера!

Значи, от този момент — в атака.

С извадена сабя нападам първия, който ми се обади. Осмелявам се, одързостявам се.

Ако е Пенсон, хвърлям му се на врата, за да видя как ще реагира.

Ако е Виртел, директно му заявявам: вие сте стар, грозен, не събуждате капка желание у мен.

Ако е Луи, ще си поискам да ми сложи превръзки на очите, да ми завърже ръцете на гърба, да вземе дългата дървена показалка и всичко останало, пълна програма. Убедена съм, че с него мога да бъда и Сюркуф, и света Тереза. В леглото, но и това е нещо за начало.

Обади се Луи.

— Тази вечер в девет в „Ленокс“?

Жюлиет отбеляза, че общуването им все повече се доближаваше до морзовите сигнали, ясно и кратко. Както обикновено я чакаше, седнал на бара.

— Качваме ли се?

Тя го последва.

Докато се качваха с асансьора, той угаси светлинното табло с як ритник и асансьорът спря между етажите. Запретна полата й. Жюлиет си представи американския турист с фотоапарат на корема и пътеводител в ръка, който се възмущава на горния етаж, заклеймявайки окончателно френските асансьори.

Във Франция асансьорите не служат за качване и слизане. Е, може би в някои случаи, когато пътниците са лишени от въображение.

Жюлиет изтръпна, когато той се смъкна на колене, разтърси я нова тръпка, когато устата му я затърси, отдръпна се и с вик се прилепи до стената, после се отпусна на пода, омекнала, пооправи се надве-натри и залитайки, се отправи към стаята.

Луи бутна вратата.

Тя се отпусна на леглото. Махна индийския шал, който бе увила около врата си, и докато той се събличаше безмълвно, с гръб към нея, завърза лявата си китка за таблата, изчаквайки го да се обърне с лице към нея.

— Ама какво правиш? — попита той изненадано.

— Искам да ме накараш да изпитам страх…

Той я изгледа и в очите му припламна перверзен блясък.

— А болка?

— И болка…

Глава 14

Откриха трупа, скрит в близката горичка до захарната фабрика.

Дрехите бяха разкъсани, ръцете вързани отзад. Едната обувка липсваше, но другата, черна елегантна обувка на висок ток, си беше на мястото. Лилавите следи по врата показваха, че девойката е била удушена, а множеството синини и кръвонасядания по ръцете и тялото бяха доказателство за насилие и бруталност. Лицето бе покрито с бяла дантелена покривчица, залепена с лейкопласт зад ушите. Покривчицата беше чиста, донесена вероятно от убиеца, който се бе погрижил да я нагласи старателно, преди да напусне местопрестъплението. Употребата на покривчицата се обясняваше с гледката, която се откри, след като я махнаха — лицето бе отекло, размазано. Не намериха чанта, нямаше никаква следа, дори и най-незначителната, по която да установят самоличността на жертвата. Полицейското следствие се проточи, но накрая все пак изскочи името на Дебора Гладман, англичанка, която работела о-пер в града. Свенлива девойка, изключително добре възпитана, избрала провинцията да усъвършенства френския си. Семейството, в което работела, не можеше да се нахвали от нея. Родителите на Дебора дойдоха от Манчестър да приберат тялото на дъщеря си. Цял Питивие беше потресен — това бе първото убийство в града, извършено от сексуален садист. „Льо Курие дю Лоаре“ и „Ла Репюблик дю Сантр“ изпратиха на място най-добрите си репортери, сред които и Бенедикт.

Не разполагаха с нищо за убиеца, но за сметка на това започнаха постепенно да сглобяват парченца от програмата на младата англичанка във въпросния следобед. Тръгнала към обед за Орлеан, за да посети града и да си припомни подвига на Жана д’Арк, „нашата страшна неприятелка“, казала с усмивка на госпожа Крепен, преди да излезе от къщи. Обещала на господин Крепен да му купи наконечник за маркуча за поливане, какъвто не можел да открие по магазините в Питивие. В Орлеан разпитаха продавача от „Нувел Галери“. Той много добре си спомняше за високата англичанка, която лесно се изчервявала и на която продал „напръстник“ за маркуч. Той се позасмял на акцента й, тя пуснала една боя, обясни той на полицая. Не била флиртаджийка, сто процента! Било някъде около седемнайсет часът, опасявала се да не изпусне автобуса.

С това се изчерпваше цялата информация, която успя да събере полицията. Никой от автобусните шофьори не си спомняше да е качвал млада англичанка, но откриха кой я бе докарал до Орлеан. Следователите заключиха, че девойката се е върнала на автостоп и така е попаднала на убиеца си.

Бенедикт следеше развитието на случая и тръпки на ужас лазеха по гърба й. След като прочете ужасяващите подробности от докладите, започна да сънува кошмари. Повтаряше си неволно описаните до най-дребната подробност мъчения, на които мъжът беше подложил момичето. „Завързана… изнасилена, удряна с колан… запушена уста… анално проникване с тъп предмет, следи от сперма по корема…“ Тръскаше глава, отвратена, за да ги прогони от ума си, но думите се връщаха отново и все повече я измъчваха.

В Питивие говореха само за сексуалния маниак. Майките не откъсваха очи от часовника и строго следяха къде ходят дъщерите им.

Месец по-късно откриха втори труп на авеню „Репюблик“, този път в центъра на града. Тревогата прерасна в паника. Младото момиче, Мадлен Боатие, живеела тихо и мирно с майка си, вдовица на търговец на жито, в красив буржоазен дом. Единствена дъщеря, тя нямала много приятели, мечтаела да се посвети на археологията и прекарвала времето си в изучаване на древни камъни. Това занимание развило у нея усърдие, педантичност и изключителна съсредоточеност, черти, които не я правели особено популярна в класа й, където я смятали по-скоро за зубрачка и многознайка. Била последният човек, за когото можели да си представят, че ще свърши по този начин. Също като Дебора Гладман, и Мадлен Боатие беше открита със завързани на гърба ръце, с разкъсани дрехи и лице, покрито с чисто бяла кърпа. Личало си, че и тя като младата англичанка е била подложена на ужасяващи сексуални мъчения, преди да издъхне удушена.

Вълна от негодувание разтърси целия град. Срещу полицията, неспособна да си свърши работата, срещу областния управител, когото обвиняваха, че не полага никакви усилия за решаването на случая, срещу недъзите на едно разпуснато общество, в което всичко беше позволено.

За англичанката замърмориха, за французойката закрещяха гръмогласно. „Коя ще е следващата?“, питаха се градските момичета.

Бенедикт работеше по разследването заедно с репортера на вестник „Репюблик“. Големите централни ежедневници бяха изпратили на място кореспонденти, също както и радиостанциите и телевизиите. В хотелите не бе останало нито едно свободно легло, а „Отел дьо ла Пост“ се превърна в щабквартира на пресата.