— Не.
— Често ли го правихте?
— Един път.
— Бъкел не разбирам. Не си влюбена, преспала си един-единствен път с някого и сега не искаш с пръст да те пипна… Извинявай, но бъкел не разбирам. Ще взема да си вдигна чукалата, щото ненавиждам подобни ситуации.
Той скочи от леглото, грабна си якето и го облече. Беше бесен. Дръпна нервно ципа, мърморейки неразбираеми ругатни в тридневната си брада. Жюлиет се молеше на ципа и на света Схоластика да й пошушнат как да се измъкне от батака. Той наистина щеше да си тръгне… сто процента. Понеже и двамата останаха глухи на молбите й, Луи застана пред нея сърдит, с ръце в джобовете.
Хвърли й последен, преливащ от раздразнение поглед, отвори вратата и заслиза по стълбите.
— Луи, не си отивай — извика тя, наведена над парапета, но той не спря.
Не искаше и да чуе. Тя се втурна след него, задмина го, запъхтяна, застана пред входната врата и с последни сили занарежда:
— Преспах с един и сега се страхувам да не съм прихванала нещо…
— А, най-после! И не искаш аз да го гепя. Много мило от твоя страна, страхотно съвестна постъпка.
Той я избута от вратата и излезе. Тя го последва по петите.
— Къде отиваш?
— Да си намеря мацка, която да няма микроби.
— Луи, почакай, моля те.
— Правя каквото ми харесва, а подобни изцепки като твоята не са ми по вкуса. Ама никак.
— Излиза, че е трябвало да си затварям устата.
— Нищо не е трябвало. Това си е твой проблем.
Той вървеше с широки крачки, а Жюлиет ситнеше до него, стараейки се да не изостава. Докосна го, за да го накара да спре. Беше без капчица сила. Той грубо отблъсна ръката й.
— Писна ми — извика тя. — Отвратителен гадняр, ето какво си ти! Мразя те! Махай се, върви по дяволите с муцуната си на костенурка и сплесканата си брадичка!
Той крачеше, без да се обръща, и скоро силуетът му потъна в нощта. Още един мъж, който се измъкна и я обрича на страдания. Мъж, който бяга, оставяйки я на произвола на съдбата…
Тя пое обратно към къщи и когато стигна до затворената врата, се сети, че си беше забравила ключовете вътре.
Глава 2
Тревогите на Жюлиет се оказаха напразни. Жан-Франсоа Пенсон действително беше жиголо, но печен жиголо, който си разбираше от работата. Репутацията и жизненият му стандарт зависеха от доброто му здраве и той редовно ходеше на преглед — златното правило на съвършения жиголо.
Имаше и други правила: никога безплатна любов и най-важното, никакви чувства. В противен случай, край на бачкането, сбогом на лесния живот, на влоговете, скътани в швейцарски и канадски банки, край на луксозните автомобили, ризите „Шарве“ и блейзърите „Черути“. Жиголата, които се влюбваха, живееха за кратко с избраницата на сърцето им, след което на бърза ръка се връщаха към предишното си занимание. Или пък като наближеха четирийсетте, се оттегляха от занаята и сключваха изгоден брак.
Жан-Франсоа пристигна в Париж двайсетгодишен, воден от желанието да стане автомобилен състезател. Живееше икономично, ходеше на уроци, човъркаше разни автомобили, дори участва в някой и друг пробег. Родителите му изпращаха нищожна, направо смешна месечна издръжка, колкото да не умре от глад. Тайно се надяваха, че ще се откаже и ще се върне в Питивие да наследи бащината нотариална кантора. Жан-Франсоа удържа на натиска.
Една вечер отидоха с приятел на бар. Свалиха ги две красиви жени, по-възрастни от тях. Отначало Жан-Франсоа се притесни от ноктите си, почернели от машинното масло, но една от жените сложи ръката му на бедрото си и той се отпусна.
Отидоха у тях.
На сутринта, когато си тръгваше, тя не отвори очи, отпусната в голямото легло с балдахин, а промърмори нещо неразбираемо, посочвайки плика, оставен на елегантната масичка.
— За теб… Смятам, че е достатъчно. Обади ми се.
Той се наведе и я целуна. Тя завря лице във възглавницата и прошепна:
— Довиждане. Хареса ми, искам да знаеш.
Прииска му се да отвърне „обичам те, благодаря“, но тя продължаваше да крие лицето си във възглавницата. Той придърпа завивката и се измъкна на пръсти. Беше първата му истинска жена. Нощта с нея беше нещо изключително и беше достатъчно да си припомни отделни жестове и думи, за да почувства как стомахът му се свива. Дори не му мина през ум да отвори плика.
Отиде при приятеля си и двамата се прибраха заедно с колата. Замаян от щастие, Жан-Франсоа гледаше през прозореца на симката.
— Колко ти даде?
Ухилен до уши, приятелят му си човъркаше един зъб с нокътя на палеца. Жан-Франсоа не отговори.
— Кажи де, не ти ли дадоха плик?
Сети се за плика, извади го от джоба и пак го прибра, искаше да го отвори по-късно, когато останеше сам в стаята си.
— Хайде де, няма ли да го отвориш?
— Не сега… после.
— Не те интересува колко ти е дала. Хич не си любопитен!
Жан-Франсоа извади отново плика и го отвори. В него имаше десет банкноти по сто франка и телефонен номер.
— Намерил съм му цаката, как мислиш! Заведението е известно с това. Посещавам го от време на време, за да закърпя положението, а както сам се убеди, съвсем не е неприятно.
Жан-Франсоа зяпна от удивление. Нямаше думи. Да ти плащат, за да правиш любов! Не можеше да повярва. Прекрасната жена, която му достави неизказано удоволствие, му беше дала и пари на всичко отгоре!
Повече не зачекна темата. Избягваше приятеля си. Опитваше се да се убеди, че с хилядата франка ще си плати уроците по кормуване за цял месец.
Тя го потърси две седмици по-късно.
Когато отиде у тях с букет жълти рози, се оказа, че е поканила и приятелка. Жан-Франсоа започна системно да закъснява за тренировки, натрупаната умора си каза думата. След шест месеца се отказа от състезанията. Сега имаше моменти, в които съжаляваше.
Купи си хубав апартамент, запозна се с момчета, които упражняваха съшия „занаят“, сдоби се с агент. Приятно му беше да играе ролята на съблазнител, но не искаше да се занимава с тарифи и организиране на срещи. На двайсет и осем години беше собственик на апартамент на улица „Варен“, в седми район, където квадратният метър застроена площ струваше най-скъпо, банкови сметки в Швейцария и в Щатите. Наскоро се беше сдобил с едностаен апартамент на „Парк Авеню“ в Манхатън и кроеше планове да закупи парцел в Хамптънс, шикозното място за отмора на нюйоркчани. Предстояха му още десетина добри години, после щеше да бъде вече много стар и уморен да продължава. Ако започнеш да хитруваш, веднага ти се разказва играта. Жените заплащаха много скъпо, не биваше да бъдат мамени.
Затова Жан-Франсоа живееше двойствен живот. Семейството и предишните приятели знаеха, че работи в рекламата, останалите, че се издържа от платената любов. Движеше се основно в средите на такива като него. Играеше покер, посещаваше заведенията, навсякъде го канеха. Научи се да говори английски, да играе голф, да носи смокинг, четеше „Хералд Трибюн“ и „Файненшъл Таймс“. Стана истински професионалист. Чувстваше се като у дома си навсякъде. Нямаше нищо общо с онези жалки момченца, които се чукат тайно по за двеста франка… В интерес на истината, Жан-Франсоа се гордееше със занаята си. В края на краищата малко ли са красивите жени, които живеят на гърба на съпрузите си, единствено и само защото са млади и желани?
Единствената разлика беше, че с установената схема на действие — нежност, ласки, любовни подвизи и пак нежност — започна да се пита дали наистина работи, или не. Всъщност, опитваше се да се самоубеждава той, аз не спирам да работя. Във всеки момент беше мил, внимателен, предразполагащ, а извън ангажиментите така и не успяваше да се отпусне, да се ядоса истински, да свали от лицето си дежурната любезна усмивка, независимо че го харесваха и когато се държеше резервирано. Той предразполагаше всички без изключение със запазената си марка: неизменната очарователна, леко уморена усмивка.
Обичаше да се връща при родителите си в Питивие; там се срещаше с другия Жан-Франсоа и не се уморяваше да разпитва майка си: „Какъв бях? Правех ли това, а това? Дръзнал съм да кажа такова нещо на баба? Аз съм счупил вазата, сигурна ли си? И ти ми удари шамар?“. Изненадан, слушаше разказите на майка си, изваждаше старите снимки. Внимателно се взираше в снимките, правени на различна възраст, и разведрен, затваряше албума. Един ден отново щеше да стане онова малко момче… Засега се задоволяваше с образа, отразен в женските очи. Научи се умело да изразява любовните чувства, да чете в погледите им съкровения въпрос: „Дали щеше да се държи по този начин, ако не му плащах? Може би е влюбен в мен?“.
Те не знаят, те се съмняват, мислеше той, толкова съм ловък, че ги обърквам. Трябваше да стана актьор…
Обект на желание. Мъж, когото събличат и обличат. Нищо не си купуваше. Подаряваха му бутонели, костюми, копринени връзки. Него предпочитаха сред десетките други снимки в албума на агента му, него водеха на ресторант…
В компанията на сладката малка Жюлиет не почувства нищо, само защото тя не подписа чека. Липсата на пари пораждаше ответна липса на желание.
"Наричайте ме Скарлет" отзывы
Отзывы читателей о книге "Наричайте ме Скарлет". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Наричайте ме Скарлет" друзьям в соцсетях.