— А, не. Отказвам да си вземам вана заедно с теб — възнегодува Унгрун, като видя омазаните страници. — Ти си направо невъзможна!

— Унгрун… Унгрун… Сърдиш ли ми се? — провикна се разтревожена Жюлиет.

Унгрун излезе, без да я удостои с отговор.



Той отвори куфара и го метна на леглото.

— Това е за теб.

— Всичко това?

Тя посочи преливащите от куфара минирокли, тениски, червени, жълти, сини найлонови колани, очила, сандали, гердани с висулки във формата на банани…

— Всичко това.

— Но…

— Когато един мъж те обсипва с подаръци, не е прието да протестираш!

— И какво трябва да направя в такъв случай? — попита Жюлиет превзето.

— Да се постараеш да си ги заслужиш.

Той я изгледа сластолюбиво и весели искрици затанцуваха в очите му. Жюлиет разбра. Луи заобиколи леглото, протегнал ръце. Жюлиет му избяга и се скри зад капака на куфара.

— Искаш ли да те хвана? — попита Луи.

Жюлиет не отговори.

— И да те вържа?

Играта започваше.

— Ще те хвана — повтори той и с един удар затвори капака на куфара.

Тя подскочи и се шмугна в гардероба, между нещата му. Вътре вече миришеше на Луи. Завря нос в старото му яке и го помириса. Бързо се съблече. Обу ботите му, метна на гърба си якето му и излезе.

— Аз съм момче — подхвърли тя, — искаш ли ме?



— Цигара?

Жюлиет кимна.

Той се бе стъписал, когато тя изскочи от гардероба, дълга и бяла с коженото му яке, със закръгленото дупе, черната коса, прибрана под платнения каскет, свела черните си очи, засенчени от дългите мигли, прехапала до кръв устни, с кълчеща се походка… Малко, разтропано и знойно курве.

Той тикна цигарата между устните й.

— Не се ли страхуваш, че ще те изгоря?

— Не… свършихме вече, сега сме в примирие.

Той я целуна, стана и отвори хладилника. Жюлиет наблюдаваше загорелия му квадратен гръб, покрит с гъсти, тъмни косми чак до кръста, по-гъсти между бедрата, къдрави по-надолу по краката. Харесваше тялото на Луи, миризмата му, вкуса му, когато го ближеше.

— Харесвам тялото ти.

Той не отговори, беше зает да отпушва шампанското.

— Защо не ни казват колко е хубаво да обичаме хората сексуално? Винаги говорят само за душата, за сърцето, за духа, но никога за задника. А той е нещо важно все пак.

— Защото не са те възпитали правилно. Но след това си наваксала, слава богу… Всъщност като се замислиш, няма нищо по-добро от католическото възпитание, то най-добре те учи да се чукаш. Как ли го правят онези, на които не са им втълпявали още от пелените, че чукането е грях?

— Когато се любя с теб, имам чувството, че изучавам самата себе си… то е нещо като приключение.

— Ами да, по-приятно е от почивка в някой „Клуб Медитеране“, пък и е много по-евтино!

Тапата изхвръкна с гръм и Луи разля пяната по бедрата и корема на Жюлиет.

— Досущ като във филмите за перверзни царе и царици.

— Кога ще гледаме филмите ти? — попита тя.

— В Италия на Коледа. Във Франция, нямам представа… Дори не знам дали искам да ги показват във Франция. Да ти кажа честно, ще ми се да се снимам и в нещо друго, не само в тези макаронаджийски уестърни.

Той разхождаше език по корема й, засмуквайки кожата й като вендуза. Тя го отблъсна, отбелязвайки, че се държи неприлично.

— Ами ти? Какво прекрасно натвори?

За миг се изкуши да го излъже, да се изтъкне, да си измисли разни проекти, но се отказа. Нямаше да лъже. Не и Луи.

— Нищо.

— Нищо?

— Ходя на лекции… нищо друго.

Когато се запознахме, си каза тя, имах амбиции. Сега колекционирам единствено разочарования.

Той я погледна разтревожен.

— Да не си болна?

Тя се усмихна леко.

— Болестта я няма описана в медицинския речник.

— Заради историята с Виртел ли?

— Не знам.

Не й се мислеше за това.

Жюлиет хлъцна.

Той я притисна до себе си.

— Не бива да униваш, само защото някакъв гаден шопар е искал да те прекара.

— Не е само Виртел… Всичко е кофти. Жоел, сестрата на Мартин, нали си чувал за нея, попадна в ръцете на садиста от Питивие. Сега е в шок. Не желае да говори за това.

— Трябва да се вземеш в ръце, миличка, да реагираш. Не можеш да поемаш вината за всички страдания по света, те нямат край.

Жюлиет зарови пръсти в черните му къдрици, в гъстите косми на гърдите му, опитвайки се да ги върже на възли.

— Кажи ми, аз неудачница ли съм според теб?

Той се отлепи от нея, отдалечи я на една ръка разстояние и я погледна очи в очи.

— Чуй добре какво ще ти кажа, Жюлиет. Не си неудачница. Ти си борец, който се съмнява в силите си. Готова си да нападнеш, но най-дребната драскотина те изкарва от равновесие, не издържаш на болката. Реагирай, не се отпускай, намери някаква работа. Каквото и да е, без значение, само и само да те разсейва от мислите ти.

Тя промърмори:

— Да, така е, знам много добре.

И Шарло, и той й повтаряше същото.

Както и тя самата впрочем си държеше звънки, по военному стегнати, окуражаващи речи. Нейна ли беше вината, че нещо продължаваше да я яде отвътре?

Глава 8

Наближаваше Коледа. Париж засия с украсените си с пъстроцветни топки елхи и с ярко осветените витрини. Дядо Коледа се фотографираше с невярващи на очите си слисани дечица, ресторантите изписваха менюто по витрините със заскрежени букви.

— Коледата е отвратителен празник — заяви Мартин, окачвайки мокрия си шлифер в коридора. — Ненавиждам това задължително празнуване.

В дневната Жюлиет се беше отпуснала удобно върху купчина лекции, изкопирани на циклостил, а Режина приключваше с лакирането на нокътя на кутрето на десния си крак.

— Ришар звъня — съобщи Жюлиет. — Ще мине да те вземе към осем, ще вечеряте у тях.

— Можеше първо да ми се обади на мен. Писна ми да кисна всяка вечер у семейство Брузини!

— Е, това му е лошото, когато излизаш с италианец — заяви Жюлиет.

Мартин въздъхна и се качи в стаята си да се преоблече.

Тя поначало нямаше развито семейно чувство. А Ришар се чувстваше уютно само в семейното гнездо. На улица „Плант“ беше винаги напрегнат, готов всеки момент да си тръгне. „Тук има прекалено много мацки“, мърмореше той, когато с голям труд успяваха да го склонят да си съблече якето. „С него ли спиш?“, пошегува се Мартин един ден, понеже той не го свали през цялата вечер. Седеше с ръце в джобовете, с вдигната яка. „У нас има парно“, обясни Режина.

— И все пак — каза Жюлиет, оставяйки списанието „Пари Мач“ върху купчината лекции, — не бих искала да съм на мястото на Помпиду. Да ръководиш правителство в сянката на Дьо Гол, който не те изпуска от очи, въпреки че се е оттеглил в Коломбе…

— Как ще посрещнеш Коледа? — попита Режина.

— С татко и мама — отвърна Жюлиет. — А ти?

— Не знам.

Режина отговори толкова унило, че Жюлиет вдигна глава. За пръв път виждаше Режина, изпаднала в меланхолия.

— И ти ли не харесваш Коледата?

— Не особено.

Внезапно пред очите им се появи Режина такава, каквато бе сутрин на закуска: с рижавите си вежди, безцветното лице и целулитните бедра. Съвсем сама — след два месеца красивият италианец беше изчезнал, както всички предишни ухажори.

— Сигурно не успява да срещне правилните хора — каза на висок глас Жюлиет.

— Какво?

— Извинявай, приказвах си самичка.

Досега не бяха отваряли дума за родителите на Режина, за детството й, за това, с какво се е занимавала, преди да цъфне в Париж. Странно, помисли Жюлиет, за мен животът на Режина започва от Париж. Също както никога не бяха говорили за „уроците“. Горката Режина, която се разпява, за да се бори с времето, и прави свирки, за да се издържа!

Когато двете с Унгрун отидоха да видят филма, в който играеше Режина, напразно се взираха в екрана. Наложи се да го гледат повторно, за да я открият в гръб, когато Жан Габен влезе в оръжейния магазин.

— Тук ли ще останеш? — попита Жюлиет.

— Да… освен ако принцът не реши да се появи най-накрая.

Няма да е зле да я поканя за Коледа в Питивие, помисли Жюлиет. Би било мило от нейна страна да ме покани у тях, мислеше Режина. Трябва да попитам татко и мама, продължи да разсъждава Жюлиет. Тя сигурно дори не си дава сметка колко ще ми бъде приятно, заключи Режина. Момиче като мен на Коледа в Питивие, сигурно й звучи нелепо.

— А Мартин и Бенедикт какво ще правят? — продължи да разпитва Режина.