Само да не беше толкова самотна…

И ето че си намери приятелка. Светица. Света Схоластика. Запознаха се в една църква — църквите, както е известно, са места тихи, действат успокояващо и са безплатни. Бе забутана в едно ъгълче, без свещи, нито плоча с благодарствен надпис. Олющена статуя, чието име, света Схоластика, успя да разчете с доста усилия. Провери в една от религиозните книги на Валери — света Схоластика била сестра на свети Бенедикт. Обаче докато била жива, си падали единствено по брат й…

„Горкичката — шепнеше Жюлиет, — само какво име са ти дали! Как искаш хората да те запомнят с такова име!“

Жюлиет бе размислила. Света Схоластика сигурно не е кой знае колко заета там, горе на небето, следователно има достатъчно свободно време, за да се занимае с проблемите й. Светица без ангажименти, идеално. Въпреки че няма да й звънне по телефона…

Телефонът звънеше за всички, с изключение на нея. Стигна дотам, че започна да чака с нетърпение да й позвънят мама и татко. Те се обаждаха два пъти седмично. Винаги след осем вечерта — тогава влизаше в сила по-евтината тарифа. И винаги от магазина — вписваха разговорите в графата присъщи разходи. Тя затваряше телефона с чувство на облекчение, доволна, че се е махнала от ограничения им свят. Когато мисля за тях, се изпълвам с усещане за уют и топлина, когато говоря с тях, изпитвам чувство на разочарование. Различни са на вкус според това дали са близо, или далече.

Заминавайки, бе хвърлила ръкавица на този малък свят. Когато тръгваш спонтанно, без да се замисляш, трябва да се завърнеш с гордо вдигнато чело и увенчана с успех. Такава теория развиваше Мартин, а тя беше силна по теориите…

Видя момиченцето за пръв път в месарницата на площад „Мартроа“. Докато изчакваше реда си, Жюлиет винаги с възхищение зяпаше месарката, радваше се на щедрата й плът и на яркия грим, на издължените поне с два сантиметра очи, на кървавочервените устни, на пръстените на всички пръсти. Нямаше значение колко дълго щеше да виси на опашката, щом можеше да съзерцава месарката. Чудеше се как още не са я потърсили от Холивуд. Та един ден, докато стоеше на опашката, едно момиченце, застанало пред нея, поиска четири хубави говежди пържоли, като помоли да ги отрежат по-дебели. Когато поискаха да плати, заяви, че нямало пари. Нямало пукната пара. Цялата опашка се вторачи строго в момиченцето, което искаше да получи безплатно хубавото месо. „А къде са майка ти и татко ти?“, смаяно попита месарката. „Бачкат“, отвърна детето. „Майка ти ли те изпрати?“, продължи да разпитва жената. „Да, защото няма време да ходи на пазар.“

Детето отговаряше спокойно, очевидно нямаше нищо против да го разпитват, но скоро започна да проявява признаци на раздразнение, защото все още не му даваха пържолите. „Какво ще правим?“, попита с поглед месарката. „Този път ще ти дадем, но повече няма да идваш в този магазин“, заяви месарят, който не искаше клиентите да го вземат за скръндза.

Месец по-късно, застанала зад щанда в „Котаракът в чизми“, Жюлиет четеше някакъв комикс, когато видя да влиза същото момиче. Запази мълчание и зачака с разтуптяно сърце. Момиченцето седна и поиска да пробва чифт боти, подплатени с кожа, номер 34. Обу ги, направи няколко крачки, мушна с пръст, за да провери докъде стига подплатата, и заяви: „Тръгвам си с тях, оставям ви моите“.

Госпожа Тюил се усмихна с умиление и отиде на касата. „Няма смисъл — продължи момиченцето, — нямам пари. Родителите ми се претрепват да бачкат.“

— Не можеш да ги вземеш, малката, трябва да ги платиш.

— Да не би да искате да си тръгна боса в снега, а вие да си седите тук, обути в топли пантофи?

Объркана, госпожа Тюил докосна косъмчето на бенката на брадичката си.

— Не, но…

Огледа се, объркана, взираше се в очите на клиентите, сякаш ги молеше да я извадят от неприятното положение. Всички се разсейваха и гледаха в краката си.

— Ами сега, какво да направя? — проплака тя. — За капак, и мъжа ми го няма!

— Това е същото момиче — намеси се Жюлиет, — момичето от месарницата.

— И как постъпи месарят? — попита госпожа Тюил с поглед, преливащ от надежда.

— Ами даде й четирите пържоли.

— Аха…

Момиченцето чакаше насред магазина, невъзмутимо, без да помръдне.

— Добре. Вземи ги. Но да не съм те видяла повече тук. Следващия път номерът ти няма да мине, така да знаеш!

Момиченцето си тръгна, зарязвайки старите си разкривени обувки. Госпожа Тюил не спираше да повтаря: „И таз добра, и таз добра“, а двойната й брадичка се тресеше от възмущение.

Жюлиет беше във възторг. На два пъти едно малко момиченце бе нокаутирало възрастните пред очите й!

Три години по-късно откри порасналата вече девойка в гимназията. Скоро двете станаха неразделни. Мартин се беше отказала от безплатното пазаруване от деня, в който бе успяла да изкопчи две плетени вълнени бонета от представителя на преждите „Филдар“ и майка й бе конфискувала едното. „Ама аз искам да имам две — се бе провикнала Мартин, — за да съм модерна, трябва да ги нося нахлупени едно върху друго.“ „Две, значи, ето така се поражда собственическият инстинкт, коренът на капиталистическото зло“, отряза я безапелационно майка й.

Оттогава Мартин преразгледа схващаният на родителите си и премина в противниковия лагер. „Колкото повече имаш, толкова си по-щастлив.“ Не искаше да чуе за никакви социални претенции, никакви борби и активистки изяви след църковната служба, никакво лепене на афиши по електрическите стълбове. Твърдо реши да се посвети единствено и само на себе си и на личното си преуспяване. По възможност чиста проба капиталистическо преуспяване.

Запознанството й с Бенедикт Тасен затвърди промяната в манталитета й. Бенедикт Тасен, дъщеря на виден гражданин, банкер, предприемчив бизнесмен, който отваряше пицария след пицария във Фонтенбло и луксозни гастрономи в Питивие. Мартин проучи кариерата на господин Тасен и се убеди, че първо трябва да получи образование, след което да си избере поле за действие и да преуспее не по-малко от него. Питивие обаче щеше да се окаже тесен за мащабните й планове. Затова се спря на Америка и си избра университет отвъд океана. При това не кой да е, а „Прат Инститют“ в Бруклин, от който излизаха архитекти, стилисти и изобретатели на нови форми. И понеже Министерството на образованието признаваше дипломата от „Прат“, нямаше да има пречки да се върне в родината, ако евентуално реши някой ден. Пет хиляди долара годишна учебна такса, без да включва разходите за квартира — за „кампуса“, както пишеше в каталозите. Единственият проблем в Америка, обясняваше тя на Жюлиет, е, че образованието струва много скъпо. За целта ще се наложи да работя и да заделям пари. Ето как, след като си взе дипломата за средно образование, тя се озова на една от касите на супера „Кооп“ и всеки месец внасяше пари в „Креди Агрикол“.

И Бенедикт не остана по-назад. Постъпи на работа в местния „Курие дю Лоаре“, който публикуваше главно съобщения и информации за местните злополуки и произшествия. „Това е за начало — обясни тя по телефона на Жюлиет. — Искам да стана истинска журналистка и да работя в истински вестник.“ Татенцето й купи едно рено на старо, за да се придвижва по-лесно.

Е, каза си Жюлиет, за Бенедикт парите никога не са били проблем. Още когато бяхме ученички, тя можеше да си позволи какво ли не, докато ние с Мартин спестявахме и се съюзявахме, за да си купим плоча на Джони или най-обикновен пуловер от „Монопри“.



На въпросния обяд в Мили Режина я представи на приятелите си. Тя се постара да направи добро впечатление, но без особен успех. С потна глава и пламнало лице, предполагаше, че е изглеждала като пълен идиот. Мъжете продължително и подробно я огледаха от глава до пети, но нито един не й каза нищо повече от обичайните изтъркани любезности.

Оттогава всеки ден се ровеше из обявите за работа, пропускайки онези, в които се искаха познания по стенография и машинопис, а това силно ограничаваше евентуалните й шансове. Добре че бяха лекциите в правния факултет на улица „Асас“, да си запълва времето, въпреки че никак не й бяха интересни.

След майските събития учебната година започна бурно. Факултетът приличаше повече на обсаден лагер, отколкото на учебно заведение и Жюлиет имаше чувството, че е попаднала в разгара на гражданска война. Голяма част от студентите симпатизираха на десницата, дори на крайната десница и се вълнуваха повече от това, да чупят главите на привържениците на левицата, отколкото да ходят на лекции. Имаха спретнат и самодоволен вид, червени бузи и пъпчиви чела, бяха късо подстригани и носеха пръстени с гербове или инициали. Жюлиет не беше очарована.

Живееше в очакване. Водеше дълги монолози със света Схоластика, утешаваше се с крем карамел и шоколадово драже и наблюдаваше как живеят другите.

Един ден Режина я представи в коридора на един от бизнесмените, на които преподаваше уроци по немски. Казваше се Виртел. Едмон Виртел, строителен предприемач, който търсеше да назначи човек, който да събира информация за бетоновото производство. „Тази сфера на дейност е много динамична — обясняваше той, — държавата се е заела да строи нови градове, за целта е създала цяла програма. Нужно е да съм в течение на всички новости в сектора, а не ми остава време за проучване…“ Попита я дали говори английски. „Да“, отвърна тя, мъчейки се да си спомни как се казваше „бетон“ отвъд Ламанша. Дали пише на машина, продължи той. „Да“, потвърди отново тя, гледайки го право в очите. Нямаше да позволи няколко черни клавиша да я препънат по пътя към така желаната работа. Щеше да се научи. За целта бяха измислили съкратени методи.