Договориха се да започне от следващия понеделник, ще работи следобед, с месечна заплата две хиляди франка. Едва не му скочи на врата от благодарност, но се сети навреме, че вече принадлежи към света на наемния труд, и потисна желанието си. „Имате ли годеник?“, осведоми се Виртел. „Не“, отговори Жюлиет. „И по-добре — каза той, — защото годениците винаги създават неприятности.“

Дори да имаше, беше готова да му покаже вратата.

Вече си бе намерила работа.

Истинският живот започваше.

Щеше да отпразнува събитието и да покани приятелките си в Париж.



Жюлиет, Мартин и Бенедикт стояха на тротоара безмълвни. Зрителите, които излизаха от киното, ги бутаха насам-натам. Те не протестираха, оставяха се на течението. Мартин се сгуши в карираното си палто. Беше ноември, валеше ситен студен дъжд. Жюлиет плесна с ръце, сякаш искаше да каже: „Дотук добре, сега се чудя къде да отидем да вечеряме“. Бенедикт вдигна яката на шлифера си „Бърбери“.

Бенедикт винаги ходеше с вдигната яка. Твърдеше, че това удължавало силуета й, вдигнатата яка придавала безспорен шик. Един от нейните принципи. Имаше доста от този десен: не си мий лицето с вода и сапун; винаги носи в дамската си чанта тоалетна вода — не парфюм, адски е просташко; не се обаждай първа, изчакай той да те потърси; винаги отказвай първата среща — ако държи на теб, пак ще се обади; не се казва „вместо“, а „в замяна на“, и т.н., и т.н. Дълъг поменик от правила, които впечатляваха Мартин и Жюлиет и които тази вечер отново ги принуждаваха да изчакат Бенедикт да каже тежката си дума.

Понякога превъзходството на Бенедикт ги караше да се чувстват незрели, но често се случваше да признаят, че е била права. В някои отношения тя се оказваше по-зряла от тях двете, взети заедно.

Превъзходството й се бе утвърдило още по времето, когато им се наложи да използват за пръв път дамските тампони „Тампакс“. Купиха ги заедно. Бенедикт избра марката. От сигурен източник знаела, че тампаксът се продавал със специални картонена цев, за да се поставя по-лесно. Трите прочетоха внимателно указанията и разгледаха подробно картинката, навита на руло и пъхната в картонената цев. Първа в тоалетната влезе Мартин и излезе веднага — пълен провал: връвчицата действително се показала от цевта, но останала в ръката й. И Жюлиет опита — от обясненията й излезе, че нямала вагина. Последна в тоалетната влезе Бенедикт. Достатъчни бяха две минути, за да излезе с празната картонена опаковка в ръка. Жюлиет и Мартин се спогледаха тъпо. Наложи се Бенедикт да им демонстрира как се прави, както обикновено, без да излезе от обичайната си резервираност и спазвайки нужното приличие, което още повече усложни нещата. Погледът, който й хвърлиха Жюлиет и Мартин, изразяваше не само облекчение, но и обет за подчинение.

Сега, след като изгледаха „Отнесени от вихъра“, Жюлиет я погледна със същия покорен поглед. Дано да е харесала филма, помоли се тя наум. Иначе вечерта ми ще отиде на кино. Ще се чувствам виновна през цялото време. Когато ставаше дума за Бенедикт, и най-дребната подробност придобиваше огромно значение.

— Отиваме ли да вечеряме? — предложи Жюлиет.

Тя знаеше само едно модно заведение: „Пъб Рено“, не че бе ходила там, само бе чувала за него. Знаеше, че се намира в долната част на „Шан-з-Елизе“, от дясната страна. Бенедикт кимна. Взеха метрото и слязоха на „Франклин Рузвелт“. Жюлиет се оглеждаше крадешком, опитвайки се да уцели мястото, не искаше да разберат, че си няма понятие накъде ги води. Най-после го откри и въздъхна с облекчение. Влязоха, тя се огледа и остана разочарована. Значи, това е въпросната кръчма, по която всички припадаха! Огромен хамбар, в който ветровете си даваха среща… За щастие, много скоро една младежка компания се настани на съседната маса и прехваленото заведение възвърна легендарния си блясък. Съблякоха палтата си и поръчаха.

— Как мислиш, дали Рет ще се върне? — попита Жюлиет.

— Не вярвам — отговори Мартин.

— О, да.

— Във всеки случай Скарлет е истинска съвременна героиня — заяви Бенедикт.

Уф! Значи, й е харесал, въздъхна с облекчение Жюлиет.

По време на вечерята разговорите се въртяха само около филма и Скарлет. Жюлиет се възхищаваше от многобройните й обожатели, Мартин изтъкваше деловите й дарби и здравата ръка, с която ръководеше дъскорезницата, Бенедикт беше впечатлена от класата й.

Когато сервитьорът донесе сметката, Жюлиет настоя да я плати.

— И сега какво ще правим? — попита Мартин.

— Не знам — отвърна Жюлиет, — не ви ли се спи?

Жюлиет никога не излизаше вечер. Смяташе, че се е отчела, като ги е завела в „Пъб Рено“. Опита се да си припомни някое нощно заведение, за което да е слушала по радиото или чела във вестниците. По дяволите! Пак се оказах неподготвена!

— Защо ли не се обадим на сина на Пенсонови? — предложи Мартин, позамаяна от хубавото розе.

Жан-Франсоа Пенсон? Никога нямаше да се осмели. Освен това Мартин бе прекалила със зелените сенки за очи.

— Много е късно вече! — възпротиви се Жюлиет.

— Много късно! — Мартин се изкиска в салфетката.

— Нямам му номера в себе си — обяви Жюлиет.

— Хайде на бас, че го има в указателя — настояваше Мартин.

— Правете каквото искате, на мен ми е все тая — заяви Бенедикт и леко се прозина.

— Хайде, отиваме да му позвъним — провикна се Мартин.

О, боже! Направете така, че да има огромно петно на името или страницата да е откъсната.

Слязоха до тоалетните, откриха номера и Жюлиет, ужасена, го набра, умолявайки света Схоластика да направи така, че Жан-Франсоа Пенсон да не си е вкъщи. Мартин си стискаше носа, изкривила физиономия: „Леле, как смърди тука!“. Май не бива да излиза в това състояние, каза си Жюлиет, притеснена от развоя на събитията.

Сигналът отекна пет пъти в слушалката. Жюлиет тъкмо се готвеше да затвори, когато чу един уморен, по-точно, силно отегчен глас да казва:

— Аало…

— Добър вечер. Обажда се Жюлиет Тюил. От Питивие.

— А, да.

— Звъня от „Пъб Рено“. Тук съм с приятелки и…

Искаше да се откаже, да прекъсне разговора, но Мартин я сръга.

— И си казахме, че няма да е лошо… да се видим.

— Кога? Тази вечер?

— Ами…

Мартин я сръга отново и избухна в невъздържан кикот.

— Ами да.

Беше си обещал да не излиза тази вечер, да гледа телевизия. Само дето нямаше нищо интересно по телевизията.

— А приятелките ви, как са?

— Ами… Те са две.

Той се засмя. Добре, ще отиде. Но само за едно питие. Но не в „Пъб Рено“, а в „Приве“, на улица „Понтийо“, понеже „Пъб Рено“…

Жюлиет приключи разговора.

Изведнъж се почувства силна като Скарлет в прегръдките на Рет. Той ще дойде, ще дойде. Позвъних му и ето го, идва. Да се срещне с мен, Жюлиет Тюил от Питивие. Благодаря ти, света Схоластика!



Той се държеше, сякаш си беше у дома. Барманите го познаваха и се обръщаха към него на малко име: Жан-Франсоа. Имаше запазена маса, поднесоха му „неговото“ питие. Танцува с трите поред. Под претекст, че нещо й е влязло в окото, Жюлиет замъкна Мартин в тоалетната, за да махне зелените сенки от очите й.

— Този тип не ми харесва — заяви Мартин.

— Така ли, защо?

— Не мога да ти кажа точно… Но го усещам.

— А Бенедикт?

— Намира го за много мил, добре възпитан. Мен ако питаш, прекалено е мил, прекалено е възпитан.

— Аз пък намирам, че е страхотен! — възкликна Жюлиет.

Глава 4

— Проблемът на френските предприемачи е, че нямат капка въображение, не са способни да видят по-далече от носа си, да предвидят какво ще се случи утре. Справят се с краткосрочните, в най-добрия случай със средносрочните задачи, живеят ден за ден, като самовлюбени царчета. Избягват да правят планове за след пет, десет години. Затова да не се правят на изненадани, когато губят договори на международните пазари. Слушате ли какво казвам, Жюлиет?

— Да, господине — отвърна Жюлиет, изправяйки рамене.

Беше един от обичайните следобеди, в които я налягаше лека дрямка от речите на Виртел. Той не спираше да говори, сновейки напред-назад в офиса. Сигурно му помагам да мисли. Пак добре, че не иска да стенографирам.

Общо взето, разбира за какво става дума. Понякога дори й е интересно.

Виртел прекалено силно мирише на пури — пуши между шест и осем на ден, огромни „Давидоф“ с подвит край, и се полива с одеколон, за да прикрие мириса. Носи мокасини с дебели подметки, които го правят поне три сантиметра по-висок. Рижав, леко къдрокос, с добре развит гръден кош и дебел врат, който се слива с главата му. Сигурно трудно си намира ризи по мярка, мисли си Жюлиет. Добре, че не съм му жена. Никога не съм си падала по рижавите. Не мога да си обясня защо. Не ме привличат… Лицето й се изкриви в гримаса при мисълта за рижавата пишка на Виртел.

— Толкова силно ли ви впечатлява съдбата на френските предприемачи, Жюлиет?