Може би заради загубата на положението си и къщата, а може би просто заради деня, прекаран във фризьорския салон, но Атина отчаяно копнееше да бъде красива. Точно както бе заявила Клара.

Американката се приближи тихо до нея.

— Хайде да изсушим косата ти.

— Добре ли ще изглежда?

Клара кимна.

— Ще изглежда фантастично. И би трябвало, скъпа, като се има предвид колко струва. Братовчедка ти използва контактите си, за да те уреди с час при Фредерик. Почакай само и ще видиш.

Тя рязко измъкна една четка, сякаш бе хирургически инструмент, и сръчно се зае да издърпва мократа коса на Атина с едната си ръка, докато с другата насочваше струята на сешоара.

— С какво се занимаваш?

— Нищо специално.

— Значи си от светските дами, които все си организират обеди и благотворителни сбирки? — Клара поклати глава. — Не и с тези дрипи, скъпа. Какво правиш всъщност?

Атина й разказа накратко. Клара слушаше, докато сушеше прецизно подстриганата й коса. Тя се развяваше около лицето й и постепенно започваше да личи истинският й цвят. А той бе прелестен: наситено и естествено на вид червеникавокафяво, освежено деликатно с блестящи кичури червеникаворусо. Формата на прическата също започваше да се вижда: скосена къса черта, дълга до брадичката и постепенно повдигната и изтънена край скулите й, така че да ги подчертава дори и без грим. Атина зяпаше отражението си запленена.

— „Клубът на старите момчета“, а? — обобщи Клара.

— Точно така. Не са се отказали съвсем от традицията дамите да се оттеглят, докато мъжете пушат пури — с лека горчивина обясни Атина. — Въпреки всички приказки за равноправие, с които обичат да се перчат.

— А какво казват жените?

— Жените ли? Там е въпросът, няма такива. Не и на високи постове. Освен някоя и друга, но са изключение. — Атина отпи глътка от ароматното кафе, което й бяха поднесли. — Всички се движат в едни среди, познават се. Приятели са, играят голф, посещават едни и същи клубове, в които жените не могат да членуват. Много е трудно да пробиеш, без такива социални връзки.

— Хмм. — Клара умело продължи да извива косата й още малко, а после се наведе напред и прокара пръсти през нея. Пресегна се за флакон с лак за коса и напръска обилно прическата на Атина. — Ето. Какво ще кажеш? Струваше ли си?

Атина се огледа и не можа да потисне въздишката на чисто удоволствие.

— О, да — каза тя. — Благодаря.

Секси прическата с остро скосяване, изпълнено с математическа точност, и лъскавата коса подсилваха чертите на лицето й и правеха зелените й очи да изглеждат още по-големи. Цветът бе смел и съблазнителен, тоновете бяха естествени, не, всъщност бяха по-добри от естествените цветове, много по-добри. Направо зашеметяващо. Атина реши, че страшно й харесва.

Страшно много. Искаше още, и то веднага.

Скочи, смъкна наметалото и прегърна изненаданата Клара.

— Ти си гений. Цветът е великолепен. Сега наистина ми се иска да довърша и останалото.

— Дори и маникюра ли? — ухили се фризьорката.

— Особено това. — Атина грабна изтърканата си стара чанта от закачалката, бръкна вътре с изгризаните си нокти и измъкна три банкноти по двайсет лири. — За теб са.

Клара примигна.

— Прекалено много са за бакшиш, госпожице Чеймбърс.

— Атина. И не, не са много. Разбираш ли, ти направи много повече от страхотна прическа. Даде ми идея.



Вярна на думата си, Атина се подложи покорно и дори с радост на останалите процедури, които Венера й бе уредила. На пръстите й сложиха изкуствени нокти, умело оформени да приличат на истински. Само за пет минути превърнаха гъстите й и сключени вежди в две ясно очертани и аристократично извити дъги. Педикюристи оформиха ноктите на краката й, премахнаха загрубялата кожа от петите й и намазаха целите й стъпала с лепкав овлажняващ крем, а на последно място, но не и по значение, започна шопинг-маратонът в „Либърти“. Личната асистентка за пазаруване вадеше купища дрехи и Атина се впечатляваше все по-силно. Дрехи, които не приличаха на нищо на закачалката или на манекена и които би отхвърлила като скучни или невзрачни, когато ги сложеше, направо преобразяваха тялото й. Жената се казваше Естер. Дребна, на средна възраст, от Финчли и притежаваше, както скоро осъзна Атина, много точно око.

— Фантастично. — Естер кимна, присвила устни, докато оглеждаше тялото на Атина в новата рокля. — Скромна, но всеки мъж ще зяпне, когато влезеш в стаята.

— Колко струва? — измърмори Атина.

— Ако се налага да питаш…

Спомни си, че от нея се очакваше да поддържа имиджа на семейството.

— Естествено, че не. Просто съм любопитна.

— Тази е евтина — сви рамене Естер. — Седемстотин…

Атина вдигна глава. Стараеше се да не показва колко е шокирана. Всички разкрасителни процедури, които я бяха променили напълно, и то само за един ден, струваха малко състояние. Вече бе пресметнала, че с новия гардероб, обувките „Маноло Бланик“ и „Кристиан Лубутен“, чантите „Шанел“ и грима на „Канибо“ преобразяването й щеше да излезе близо петнайсет хиляди.

— Продължавай — каза тя.

Естер потупа купчината рокли, сака, както и някой и друг костюм с панталон, които бе подредила до себе си. Атина Чеймбърс бе клиентка-мечта; надяваше се да я потърси пак. Модна прическа, красиво лице, стройно, атлетично тяло, красиви нокти и мека кожа, а освен това не спореше, не се оплакваше и не мрънкаше за цените.

А и не оспорваше преценката й. Естер бе свикнала да се разправя с примадони. Атина Чеймбърс се отнасяше с нея като с професионалист — пробваше каквото я помолеше Естер и не настояваше да облича рокли, които са неподходящи за фигурата или възрастта й. В резултат на това Естер даваше всичко от себе си. Госпожица Чеймбърс щеше да бъде облечена в убийствено елегантни дрехи. Естер бе категорична, че клиентката й няма да има нито един тоалет, който да не привлече възхитените погледи на околните.

— Откога работиш тук? — попита я Атина.

Свали тясната рокля и пое новата сиво-зелена копринена пола, която Естер й подаде. Щеше да си подхожда чудесно с кремавото памучно трико с перлени декоративни копчета и чифт ежедневни кафяви обувки от лачена кожа с дървени платформи.

— Осем години, госпожо.

— Моля те, наричай ме Атина. — Нахлузи полата и се завъртя пред огледалото, при което вълнообразният подгъв се повдигна закачливо; полата бе от страхотна материя и й стоеше фантастично. — Би ли приела друго предложение? Бих искала да те наема на работа.

Да я наеме? Естер бе обличала някои от най-богатите жени на света, съпруги на милиардери и шейхове. Много пъти й бяха предлагали работа като лична асистентка и персонален консултант по облеклото. Но Атина Чеймбърс не бе достатъчно суетна за подобно нещо. Моментално го бе преценила.

Естер примигна.

— Като личен асистент ли?

— Не. — Атина поклати глава. — Искам да ръководиш една от програмите в моя клуб.

— Вашият клуб?

— О, още не съм го купила. — Клиентката тръсна красивата си глава. — Но точно това се каня да направя. Интересува ли те?

Естер имаше малка ипотека, но пенсионният фонд на съпруга й изглеждаше доста нестабилен. Искаше й се да могат да пътешестват по света, когато се пенсионират. Беше й писнало да угажда на разглезени млади жени без никакъв усет за стил.

— Разбира се, ако ми удвоите заплатата — вдигна рамене тя.

Атина Чеймбърс се усмихна.

— Какво ще кажеш да ти намаля наполовина заплатата, но да ти предложа процент от компанията?

Естер усети дълбоко в нея да се надига непознато усещане. Тази млада жена бе забележителна. В нея просто имаше нещо особено, нещо толкова убедително, че на Естер й се прииска да наруши правилата и да рискува. Да заложи на Атина Чеймбърс.

— Слушам — отвърна тя. — Разкажете ми за клуба.

Петнадесета глава

Бей Линг протегна ръка с безукорно поддържан маникюр и се облегна на стената на тоалетната. Имаше обичайните размери за подобно помещение в самолет, но тя се чувстваше непоносимо притисната. Въпреки удобните седалки на първата класа, скъпите тоалетни принадлежности и затоплени поставки за кърпите, беше напрегната.

Нетърпелива пътничка говореше високо пред вратата и се възмущаваше колко дълго стои вътре. Бей Линг мислено наруга възрастната дама. Можеше да почака.

Една минута и четиридесет и пет секунди. Стрелката на часовника й „Таг Хойър“ се местеше влудяващо бавно… две минути…

Извърна глава и погледна малката пластмасова лента, която лежеше на мивката пред нея. Една линия. Една проклета линия…

Този път си мислеше, че може да е различно — беше й се сторило, че има съвсем леко порозовяване под основния индикатор.

Но не.

Бей Линг потрепери от ярост, като си спомни какво се бе наложило да прави, колко противен и унизителен бе сексът с Клемент, само за да има две черти, когато погледне глупавата лента…

Нямаше втора линия. Нямаше бебе.

Жената отвън заблъска по вратата.

— Излизам — мило отвърна Бей Линг, овладявайки гнева си. Сега тя бе жената на Клем, тя представляваше онзи стар, съсухрен, извратен, импотентен мръсник. — Само минутка…

Усети влага… нима бе изгубила контрол над тялото си? Или бе изпръскала с вода ужасно скъпия си костюм? Бей Линг дръпна ципа на белите си панталони „Клоуи“ и смъкна чистите памучни бикини в цвят на слонова кост, които Клем толкова харесваше.

И го видя, точно пред очите й, знака на поражението… онова грозно малко петънце кръв.

Въздъхна разочаровано, рязко отвори чантата си и бръкна вътре за тампон. По дяволите, по дяволите. Сега наистина се налагаше да се изправи срещу онези кучки братовчедките Чеймбърс. Ако си мислеха, че могат да я уплашат, скоро щяха да получат добър урок.

Не знаеха с кого си имат работа. Бей Линг не бе в настроение за игрички.