— Искам да подпишеш тези документи. Така ще мога да взема заем, гарантиран от половината пари от продажбата на къщата. Те са в попечителски фонд. — Юнона се изчерви силно. — В случай че решиш да ме съдиш.

Думите й го накараха да се оживи.

— Какво?

— В случай че ме съдиш за издръжка.

Лицето му потъмня.

— Мили боже, жено. Арогантността ти няма край, нали? Мислиш ли, че бих те съдил за пари? Господи, наистина бях забравил колко велики и надменни са наследничките на Чеймбърс.

Юнона намираше, че той изглежда адски привлекателен; копнежът по него се надигна в гърдите й и тя не можеше дори да го погледне в лицето.

— Не — успя да отвърне. — Никога не съм го мислила. Зная, че си прекалено горд. По-скоро би умрял от глад.

— Адски си права. — Още беше бесен. — Тогава за какво е попечителският фонд?

— Адвокатите ми настояха.

— Дай ми проклетите документи. — Джак направо ги дръпна от ръцете й и ги подписа с платинената писалка, която държеше в джоба на сакото си. — Ето, готово. Кажи на адвоката си, че моят ще му изпрати документ, който ти гарантира, че няма да имам никакви претенции към теб в бъдеще. Истината е, че някак си успявам да изкарам прехраната си.

— Ти постигна много. — Почувства се неловко. — Поздравления.

— Да, така е. — Джак я погледна с каменно изражение. — Ресторантът в Банф е плътно резервиран още от първата седмица след откриването си. Намерих финансиране и за друг. Лично обучавам всичките си готвачи. Недостатъчно платени хлапета от най-добрите хотели. Всички получават акции в компанията. Вече имам капитал за над милион, а едва съм започнал.

— Къде живееш? — попита тя, докато сгъваше документите и ги прибираше в чантата си.

— Имам къща в провинцията в Банфшиър, недалеч от първия ресторант, както и апартамент в града. — Усмихна се леко. — Защо се интересуваш?

— Просто от любопитство.

— Празните приказки никога не са били силната ти страна, Юнона. Поне не и с мен. — Очите му се плъзнаха по строгата й, елегантна рокля. — Сгодена ли си вече?

Тя се дръпна рязко назад, шокирана.

— Не, естествено, ние тъкмо се разделихме. Живея в една къща с другите момичета.

— Колко мило — подигравателно отбеляза той. — Мислех, че досега ще си намерила поне някой милионер.

— Работя — сопна се тя. — Затова съм тук. Заради фирмата си.

— Е, късмет в начинанието. — Дори не я попита с какво се занимава. — Трябва да се връщам в двореца. Приготвям десерт от захарни мишки — кухи захарни мишки с червени боровинки. Много деликатна изработка. Нямам вяра на помощник-готвача.

Изправи се. Юнона се помъчи да преглътне следващия въпрос, но не успя. Изгаряше от любопитство и думите сами се изплъзнаха от устата й:

— Ами ти, Джак? Виждаш ли се с някого?

Той се обърна сякаш на забавен каданс и я погледна с непроницаемо изражение на лицето.

— О, да — отвърна той. — Имаше няколко момичета. Но сега съм с една жена и нещата са малко по-сериозни. Казва се Мона Макалън. Мисля, че би я харесала, Юнона, ще ви запозная някой ден.

— О. — Не можа да измисли подходящ остроумен отговор; гърлото й отново бе пресъхнало. — Много мило — успя да прошепне тя. Потупа чантата си, от която се подаваха подписаните документи. — Благодаря ти за това — каза тя. — И аз трябва да тръгвам, преди да са затворили банките.

— Довиждане — отвърна само той, погледна разтревожено към стенния часовник във фоайето и излезе бързо през въртящите се врати, без да се обърне назад.

Искаше й се да остане и да погледа след него, но успя да си наложи да тръгне. Думите му я бяха наранили дълбоко. Болката бе непоносима, но, слава богу, й оставаха само няколко часа преди полета. Трябваше да се качи в стаята си, да изпрати документите по факса на Ричард, после да говори с личния си банкер. Адвокатите на Емили чакаха на телефона. Както и Клодет — в офиса си в Ню Йорк.

Докато се прибере у дома, вече бе единайсет часът и тя бе изтощена. Атина седеше в кухнята по нощница, бъркаше чаша какао и си бъбреше с Диана.

— Къде е Венера? — попита Юнона, докато сваляше палтото си.

— Още я няма. Мисля, че има нощни снимки.

Юнона примигна.

— Тя наистина ли снима филм?

— Започнаха днес — обясни Диана. — Ти къде беше?

Тя отвори чантата си и извади комплект ключове.

— Купих апартамент. С договор за наем за петнайсет години.

— Ти си луда — притесни се Атина. — За какво ти е?

— За да го давам под наем. — Беше прекалено уморена, за да обяснява. — Вече дори е отдаден под наем. Трябва да намеря и други. — Помъчи се да потисне напиращата прозявка. — Ще замина за Рим за няколко дни.

Диана се усмихна многозначително на братовчедка си.

— Ще те закарам до летището. Трябва да летя до Париж.

— Виж ти, виж ти — възкликна Атина. — Каква стана тя. Всички сме работещи жени.

— Какъв срам — съгласи се Юнона, но не го мислеше. Всъщност изпитваше някакво вътрешно задоволство. Имаше нещо, за което да се хване, когато се замислеше за Джак и за разбитото си сърце.

Двадесета глава

Клемент Чеймбърс крачеше пред огромните прозорци на просторния си личен кабинет. Хората от персонала забързано минаваха покрай стаята, от страх да не привлекат вниманието му, докато е в такова настроение. Имаше нещо нередно и това не му харесваше. Никак.

Една чайка се стрелна нагоре и се зарея в небето, точно над скалите. Обикновено обичаше да гледа полета на тези птици; те бяха страшно коварни хищници. Клемент се идентифицираше с животните, безмилостни оцеляващи — също като него. Не и с хората, освен ако не му бяха полезни. Или забавни.

Не му се нравеше какво става в Лондон, защото събитията не следваха сценария.

Естествено имаше и напълно предсказуеми моменти. Момичетата се мъчеха да го откъснат от Бей Линг. Нейните оплаквания от партито, от неподходящите рокли му бяха доставили огромно удоволствие. Неговата малка хитра Юнона беше решила да отвърне на удара по своя безкрайно нелеп начин — като устрои парти. А малката хитра Бей Линг се бе измъкнала ловко от капана, като маймунка, която прескача дебнещия крокодил. Харесваше му каква съобразителност притежава това момиче. Обичаше битката между жените. Именно това бе очаквал и сега се забавляваше. Брат му никак не би одобрил подобно нещо. А това значеше много. Нека всички се измъчват едни други. Толкова много благочестиви славословия бе изслушал на тема светостта на семейните връзки и всичко бяха само празни приказки, когато ставаше дума за пари.

Но не всичко му харесваше. Като например, че адвокатите и познатите му го бяха информирали, че очевидно племенничките му работеха. И то напълно сериозно. По-малки проекти, но бележеха успехи. Най-много се дразнеше, че бяха продали жилищата си и живееха заедно в една къща. Този ход от тяхна страна противоречеше на всичко, което знаеше за племенниците си: че са егоистични, разглезени, дразнещи се една от друга, че всяка гледа само своя интерес.

Би могъл да тълкува поведението им като знак за отчаяние. Че като се мъчат да се понасят една друга, те му показват, че не могат да живеят без парите му.

Но не му докладваха за никакви кавги. А и четирите работеха. Не бяха се свързвали с него нито да го молят за пари, нито да се оплакват.

Мразеше това. Искаше да контролира и четирите. Бяха важни за психическото му равновесие; момичетата бяха негови наследнички.

Посредством тях триумфираше над братята си. Щеше да се наложи отново да обмисли всичко.



— По-добре да се придържаме към бежовото — каза Атина, докато прелистваше мострите.

— Значи нищо ярко, така ли? — попита Серена Мак.

— Не. — Атина махна към цветния каталог, за да покаже на останалите момичета какво има предвид. — Искам всичко да прелива от тон в тон, никакви цветя, никакво розово. Много нюанси на шоколадовото и махагона близо до пода, после карамел, чак до светлобежово; стилни цветове от кафявата гама, дори и малко сиво за контраст, отделни елементи в бяло и кремаво.

— Разбирам. — Серена кимна. — Звучи страхотно. Ще ти харесат моите декоратори, макар че не всички са жени.

Тя се ухили.

Атина сви рамене.

— Никой не е съвършен. Стига да работят бързо.

— Хей — отвърна Серена, — когато се налага да работиш с толкова много холивудски примадони, като мен, бързо се научаваш да работиш със светкавична скорост. И евтино.

Атина се усмихна. Макар да дишаше през маска заради праха и да викаше, за да се чуе с хората, работата по това място бе вълнуваща. Старото кино бе потънало в мръсотия и безпорядък, чуваше се стъргане и звук от бормашини, работниците викаха. Но тя можеше да си представи крайния резултат, трябваше да може.

Работеха тук само от месец, но вече всички седалки бяха махнати, разпокъсаните тапети бяха смъкнати от стените, прожекционната стаичка бе демонтирана. Сега поставяха кабели за интернет връзка, имаше инспектори на общината, а Атина ръководеше проекта. Със Серена се познаваха отдавна; тя не приличаше на типичния интериорен дизайнер с вкус към най-скъпите стоки и хонорар, който представляваше процент от цената на проекта. Някога Серена и Атина бяха работили заедно по една поредица на „Би Би Си“. Атина бе исторически консултант, а Серена — дизайнер на снимачната площадка. Имаше страхотно усещане за цветовете и необходимата атмосфера, а и с нейната работа, която изискваше непрекъснато да отговаря на високите изисквания на режисьорите, отлично знаеше как да свърши нещо за рекордно кратко време.

— Кога ще започнеш да набираш членове? — попита тя сега.

— Скоро — отвърна й Атина. — Това е поредната задача, с която трябва да се справя. Ще бъдем готови след месец, но аз не разполагам с толкова време. Имаме нужда от пари.

Не без раздразнение си помисли за Бей Линг. Проклета натрапница! Само ако можеха да я разкарат, тогава Атина би получила каквото си поиска от банките. Но вместо това предната вечер, когато Венера се бе прибрала, бе намерила писмо в коридора — донесено лично от куриер и написано върху ароматизирана хартия.