— И единственото, което трябва да направя, е да се пренеса да живея у вас, а ти да дойдеш тук? — попитах аз и се почувствах като рибка, която току-що е захапала примамлива стръв и в момента, в който я извадеха от водата, започваше да съжалява, че не е устояла на изкушението.

— Точно така — каза Евелин. — Фриц смята, че всичко друго ще си стане от само себе си.

— Кое друго?

— Е, знаеш кое.

— Не знам!

— Хайде стига, не се прави на по-глупава, отколкото си. Фриц иска да се разменим завинаги.

— И какво би спечелил от това?

Евелин сви рамене.

— Нали ти казах: просто иска да изпита удоволствието, че е бил прав. Да изпита чувството, че все още контролира ситуацията. От къде да знам? На нас какво ни пука? Ние просто искаме кинтите, нали?

Кимнах. Да, исках кинтите. Но исках и Щефан, а поради някаква причина смятах, че не е напълно невъзможно през тази половин година той да реши, че Евелин е по-подходяща за него, отколкото съм аз. Затова и добавих изпълнена с надежда:

— Е, щом мъжете ни не искат да участват…

— Искат, искат — каза убедено Евелин. — Дърпат се само от благоприличие, за да покажат, че имат достойнство.

— А какво да кажем тогава за нашето достойнство?

— На тази цена бих го продала с удоволствие — отвърна Евелин. — Освен това, не е чак толкова драматично. В края на краищата сменяме само мъжете си. Не сменяме работата си, не сменяме навиците си на хранене или колите си. Дори дрехите си не сменяме, защото в противен случай щях да го премисля по-обстойно.

— Изобщо нямаше да вляза в твоите — добавих аз и се усмихнах.

— В горнищата ми със сигурност — отвърна Евелин на шегата и се усмихна в отговор. — Е, как ти се вижда, участваш ли?

— Май е много по-добре, отколкото да даря бъбрек — отвърнах.

— Е, тогава се договорихме — каза Евелин и ми подаде ръка.

Стиснах ръката й, пренебрегвайки смело чувството на хваната рибка, което ме обзе.

— Ако Щефан и Оливер наистина решат да участват, съм с вас. Но не съм сигурна дали го искам, защото ако наистина ни обичат, те би трябвало по-скоро да откажат. Нали така?

— Май точно този въпрос е по-добре изобщо да не си го задаваш — отвърна Евелин и слезе от плота точно толкова елегантно, колкото се и беше настанила върху него.

Преглътнах.

— Струва ми се някак рисковано.

— Животът е една игра. Не можеш да удариш голямата печалба, ако не рискуваш да загубиш нещо. Разбира се, че ще участват, малко глупаче!

— Разбира се — отвърнах с тих глас.

Когато вече беше стигнала вратата, изведнъж ми хрумна още нещо.

— Чакай, Евелин.

— Да? — обърна се тя.

— Какво всъщност значи „реимбурсирам“?

— Нямам никаква представа — отвърна тя развеселено.

— А кой е най-големият остров в Северна Фризия? А: Нордерни, В: Ямайка, С: Боркум, D: Фемарн.

На лицето на Евелин се разля една от редките й усмивка.

— Не е Фемарн, защото е в Балтийско море — помогнах аз. — Остават Ямайка, Боркум и Нордерни.

Усмивката й ставаше все по-сияйна.

— Много скоро ще станем богати, без да се налага да отговаряме на такива тъпи въпроси.

Глава 5

Когато влязох, Щефан стоеше пред компютъра с гръб към вратата.

— Ей сега свършвам — каза той, без да се обърне.

— Не бързай, и без това не съм сготвила.

Не умеех да готвя много добре, Щефан също. Затова си бяхме разработили една обедна традиция: просто вземах от фризера два полуфабриката и ги пъхах в микровълновата печка. Вечерно време повтаряхме абсолютно същото. Не беше особено здравословно, но ако човек ядеше между храненията достатъчно зеленчуци, можеше и да доживее до стари години. Разбира се, ако имаше късмет.

Застанах зад Щефан и прокарах пръсти през русата му коса. Когато бяхме насаме, не можех да се въздържа да не го докосвам. Вече почти десет години бяхме женени, а не минаваше и ден, в който да не се учудвах от факта, че този чудно хубав, перфектен и умен мъж избра точно мен — Оливия Прзбила с големите като капак на тоалетна чиния, вечно кални ръце и коси като карфиол. Това беше чудо — моето собствено чудо. Можех ли да поема риска и да го оставя да живее с жена като Евелин в продължение на шест месеца? Нямаше ли така да прозре истината, колко несъвършена съм всъщност?

Щефан изръмжа от удоволствие.

— Е, малка ми Оли-Дундичка — каза той, докато попълваше имейл адреса към писмото, което смяташе да напише до погребална агенция „Зегебрехт“.

— Недей постоянно да го казваш — измърморих аз. — Не съм пълна.

— Добре де, но пък добре звучи — отвърна ми Щефан, докато пръстите му играеха по клавиатурата. Имаше страхотна трипръстова система. — Оли-Дундичке, има ли нещо ново?

— Нищо ново, което вече да не знаеш — казах и се реших на тактиката „от вратата за краката“. — Аз, от своя страна, нямам нищо напротив за известно време да поживея в тузарския пентхаус-апартамент на Оливер.

Ръцете на Щефан се отпуснаха върху клавиатурата. И вместо „Многоуважаеми господин Зегебрехт“ на монитора се изписа „Многоуважаеми 857гмф“.

— Мисля, че дори имат и водно легло — допълних нежно, след като той не помръдна.

— Не е задължително да спиш в едно легло с него — каза Щефан с дрезгав глас. — Това не влиза в уговорката.

— Е, за един милион евро ще се жертвам — отговорих. — Сигурна съм, че и ти няма да оставиш клетата Евелин да спи във ваната ни, нали?

Щефан най-накрая се обърна към мен.

— Оливер ли ти се обади? Старата му свиня.

— Не, не! Евелин ми разказа. Оливер не дава и дума да се изрече, също като теб.

Щефан замълча няколко секунди, след което попита.

— А Евелин какво мисли?

— Тя е полудяла… за парите.

Или поне така се надявах. Защото, ако беше луда и по Щефан, то вече виждах да се задават проблеми. При това доста големи.

— Хм — отрони Щефан. И изведнъж скептичните бръчки по челото му изчезнаха, а лицето му се разведри. Започна да се смее тихичко и ме придърпа в скута си. — Това не е ли пълна лудост от страна на стария? Най-лудото нещо, което е правил през живота си.

— Знаеш ли какво го е накарало да стигне до тази абсурдна идея?

Щефан поклати глава.

— Каза, че тъй като сами никога не бихме променили живота си, той щял да се заеме с това вместо нас.

— Но какво му е толкова лошото на живота ни? — измърморих, гушкайки се в гърдите му.

— Така е — каза Щефан. — Единственото, което му липсва, са един милион евро.

— И всичко ще си остане както преди? — попитах аз.

— Разбира се. С единствената разлика, че ще сме се отървали от проблемите си.

И аз напълно споделях мислите му.

— Но пък има и проучвания за спечелилите от тотото. Нали се сещаш, дали парите могат да те направят щастлив. Не те правят…

— В нашия случай ще ни направят — каза Щефан.

— Мислиш ли, че ще успееш да издържиш известно време с Евелин? — попитах го и разроших косата му. — Шест месеца са си доста време.

— Ако и ти успееш да издържиш брат ми толкова дълго… — Щефан галеше къдриците ми. — Има моменти, в които човек трябва да се жертва.

Мислех си за този милион и какво можеше да се направи с него. Жертвата, която трябваше да направя, не ми се струваше чак толкова голяма. Щях да издържа известно време с добрия стар карфиол. И без това го намирах за уравновесен и симпатичен. А на всичкото отгоре готвеше чудесно. Като се прибави и фактът, че щях да живея в чисто ново жилище, обзаведено изцяло по ексцентричния вкус на Евелин. Половин година без прахоляк и микровълнова.

— Смятам, че ще издържа — казах аз.

А ми се искаше и да добавя: докато се държиш настрана от Евелин. Но, естествено, това се подразбираше от само себе си. Поне се надявах да е така.

Щефан пое дълбоко въздух.

— Ами тогава бих казал… хайде да вземем милиона.

* * *

Мислех си, че на Фриц ще му дойде като гръм от ясно небе, когато чуе, че ще приемем „предложението“. Представях си как ще се отметне и ще започне да се оправдава, че всичко е било просто една шега. Една много мъничка част от моето съзнание (може би точно тази, на която изобщо не й пукаше за парите) дори тайно се надяваше Фриц да се откаже от идеята си.

Но на него дори и окото му не трепна.

— Познавам си аз чедата — каза той.

Пак беше неделя, един ден преди първи май. Дъждът се сипеше на големи капки върху стъкления покрив на зимната градина и създаваше мрачна обстановка. Иначе беше почти като миналия път. Пред нас на масата имаше чиния с нарязани колбаси, от отпадъците на месаря Зендман, децата отново ядяха филии с мармалад, а Катинка както винаги беше облечена в пастелни тонове — този път в светло синьо, което се връзваше с покривката. Еберхарт току-що беше попитал кое животно не се среща в Африка: А) тигър, В) опосум, С) жираф, D) броненосец.