— Каквото повикало, такова се обадило! — отвърна Петра, без следа да се е впечатлила дори и малко. — А, ето я, пак идва.

Козата, разбира се, беше Евелин, която с дънки, тениска и вързана на опашка коса успяваше да излъчва неповторима изисканост. Мога да кажа, че почти се зарадвах да я видя.

— Добро утро — поздравих я аз.

— Най-накрая — отговори ми тя. — Колата не запали, нали?

— Ти пък откъде знаеш?

Евелин махна с ръка.

— Всяка сутрин го прави. Или по-точно не го прави. Защо си мислиш, че толкова обичам беемвето?

Петра се покашля демонстративно и безкрайно нахално.

— А, да — казах. — Все още не съм ви запознала. Евелин, това е Петра Шмидке, нашата продавачка. Петра, Евелин Гертнер е моята етърва.

— И какво прави тя тук? — попита Петра, не особено учтиво.

— Тя, ами, тя… — заекнах аз.

Всъщност какво наистина прави тук? Да не би да възнамеряваше да се шляе по цял ден из градината?

— Отсега нататък и аз вече работя тук — каза Евелин. — Но, разбира се, не като продавачка, струва ми се под нивото ми.

— Не като продавачка? — попитах внимателно.

— Не — каза твърдо Евелин. — С Щефан сме на мнение, че мога сама да си намеря поле за действие. Вчера на чаша вино доста подробно си поговорихме за това.

Аха, точно както си мислех, че са прекарали вечерта. Изгледах Евелин остро. Но тя не показваше и най-малък признак на притеснение.

— В края на краищата и аз трябва да бъда полезна с нещо, нали така? — каза тя. — Вече имам някои планове.

— Така ли? — попитах обезпокоена.

Смятах, че Евелин вероятно е една наистина компетентна ръководителка на отдел снабдяване на дамска конфекция, но от растения разбираше почти толкова, колкото и Петра. Може би дори по-малко.

— Нямаш ли си истинска работа? — осведоми се Петра.

— Не мога да си спомня, да съм ви предлагала да ми говорите на ти — отвърна студено Евелин. Тя, за разлика от мен, определено нямаше проблеми с това да разясни набързо кой тук е шефът. При това, в случая с Петра, дори не беше такава. — И не, в момента нямам истинска работа. Намирам се в творчески отпуск.

Петра завъртя очи. Обзалагам се, че нямаше никаква представа какво е творчески отпуск и че се канеше да направи някоя злобна забележка. За щастие, точно в този момент влезе клиент, при това мъж, и Петра с широка усмивка и поклащащо се дупе се отправи към него и започна да кокетничи.

— Вече сама се огледах наоколо — каза Евелин. — Но ще се радвам, ако ти ме разведеш и ми обясниш всичко. Щефан каза, че не е особено наясно с нещата тук.

Така си беше. Щефан не беше запомнил и половината от преждевременно прекъснатото обучение по озеленяване. Той отговаряше изключително и само за финансовите въпроси на бизнеса ни.

— Петра, ние ще сме наблизо. Ще работим! — казах на Петра аз.

— Добре, добре! — отговори тя.

Енергично хванах Евелин под ръка и я изведох от магазина. Беше много мило, че проявяваше интерес към растенията ми. Но в същото време не трябваше и да забравям положението, в което се намирахме.

— Е, как беше първата ти нощ у нас? — попитах много по-приветливо, отколкото се чувствах.

— По-добре не питай — доста неучтиво ми отвърна Евелин. — Защото иначе ще трябва да отговориш на въпроса, на какво се дължи мириса на мухъл в гостната ви.

— Е, вашето канапе за гости е много удобно — отговорих с леко неудобство, защото същото не можеше да се твърди за нашия диван.

— Много добре ми е известно — каза Евелин намусено.

Реших да сменя темата и да се концентрирам върху обиколката ни. Много обичах да развеждам някого из разсадника. Не всичко беше така, както някой ден планирах да стане, но и сега бях изключително горда с моите растения.

За да бъде обиколката пълна, показах на Евелин морето от ярки цветове на бляскавите бегонии, палавите метлички и широко разцъфналите петунии в първата оранжерия.

— Благодарение на тези хубавци и през април не сме на червено. Печалбата ни е четири евро и седемдесет цента.

— От всяко цвете? — попита Евелин респектирана.

— Не, за целия месец — казах аз. — Ако зависеше от Щефан, трябваше да натъпчем всичките оранжерии с тях. Той направи някакво изчисление, четиринайсет цента печалба от растение… ако те интересува, по-добре попитай него.

— Четири евро и седемдесет. Лоша работа — измърмори Евелин и хвърли дълъг, презрителен поглед на бегониите.

В следващата оранжерия се задържахме чувствително повече. Тук се помещаваха чимширените ми издънки, а и някои по-големи екземпляри, които бях оформила като топки, кегли или спирали. Някои от тях притежавах вече от около десет години.

— Девет различни сорта — казах гордо. — Има и още, но тук са най-хубавите. Чимширът ми е любимец. Оформяла съм на топки и птичи дрян, и лаврово дърво, но нищо не може да се сравни с чимшира. Самият му аромат… — Замлъкнах, преди да съм се замечтала прекалено.

Елизабет обичаше да казва, че чимширените ми храстчета са сред десетте неща, които бих взела със себе си на безлюден остров. Или в психиатрията.

— О, има доста хубави екземпляри тука! Някои от тях сигурно струват цяло състояние! — заоглежда се любопитно Евелин.

— Да — въздъхнах аз. — Някои от тях струват по няколкостотин евро… Но знаеш ли само колко години са нужни, за да станат толкова големи? Просто не бих могла да се разделя с тях.

— Откачена работа — каза Евелин. — Ти си по-зле и от онзи художник, който предпочитал да гладува, отколкото да се раздели с някоя от творбите си. Единственото хубаво на цялата работа е, че всяко следващо листенце повишава цената им допълнително.

Имах чувството, че Евелин е впечатлена против волята си. Това ме изпълни с чувство на задоволство. Да, вярно е, че изглеждам като карфиол и ноктите ми перманентно са пълни с пръст, но пък от растения разбирах много. В тази област Евелин не можеше да ми стъпи и на малкото пръстче.

— Искаш ли да ми видиш и декоративните храстчета?

— Естествено! — отговори Евелин.

Въпреки че не бях много сигурна дали интересът й беше искрен, или не, с това тя спечели симпатията ми. Защото нищо не може да ми достави по-голямо удоволствие от това да говоря за растенията си. Както вече казах, във вените ми течеше мисионерска кръв: колкото повече хора откриеха радостта от градинарството, толкова по-добре. Евелин търпеливо се остави да я разведа из оранжерия номер три. Разказвах й подробно за всяко от любимите си растения, а тя ме изслушваше с внимание. А те никак не бяха малко.

— Храстите, които отгледах миналата година, оставих да зимуват на открито. Сега смятам, че са готови за продажба — обясних й аз. — Смятам, че не е редно да пробутвам на клиентите си разглезени оранжерийни растенийца.

— Не мога да разбера защо тогава бизнесът не върви? — възкликна Евелин, застанала пред един ред от красиви макове. — Нашир и надлъж няма никаква конкуренция.

— Като изключим „Цветя Мюлер“ — съгласих се с нея. — Но и те предлагат предимно букети, стайни цветя в саксии и едногодишни слънчогледи.

Разположението ни беше идеално. Следващата истинска градина (тази, в която се бях обучавала) беше на четирийсет километра оттук, а наблизо нямаше и училища по градинарство. Разбира се, много от големите магазини имаха секция за цветя и градински пособия. Но пък на кой му се пътува всеки път до града само за да си купи няколко растения.

— Смятам, че голямата ни конкуренция са фирмите, които доставят цветя по куриер. Заради липсата на алтернативи, хората тук започнаха да свикват с идеята да си избират цветя по каталог.

— И това е възможно? — попита Евелин, сякаш намираше идеята за доста разумна. — И ти ли получаваш твоите растения така? По цени на едро?

— Не, разбира се, че не. Боклуците на Щефан — посочих към оранжерия номер едно — ги получаваме от един голям разсадник в Холандия, при това на супер изгодна цена. Не искам и да си представя колко химия са излели върху горките цветя.

— А твоите растения откъде са?

— О-о-о, аз поръчвам семена директно от селекционери, някои направо от Англия. А розите, чимшира и повета ги засаждам от издънки, които ми дават от други градини. Но някога действам и противозаконно, като скришом си набавям някои растения от обществените паркове и градинки, градински изложения. Само да видя нещо, което да ме впечатли, и не мога да се успокоя, докато не го засадя. По-рано прескачах и оградите на хората. Слава Богу, че сега вече има интернет. Там човек може да намери всякакви видове семена и растения, които може да си представиш. Дори и забранените растения ги има там. Като сънотворния мак например, чудно хубав е, но е забранен за отглеждане от Закона за упойващите вещества.

— Наистина ли? — замислено попита Евелин.

— Да, представи си! Въпреки че никой не знае как се прави опиум от него, не е ли така?

Евелин изглеждаше изключително заинтригувана.

— Всичко това е много по-интересно, отколкото съм си представяла!

— Наистина ли? — попитах недоверчиво.