— Защото заеква — прошепнах възмутено.

Пенсионерът повдигна леко шапката си и се почеса по главата.

— Нямам нищо против. И с чука и три-три-триона си ме бива. С бормашина и тесла също мога да работя.

— Виждаш ли! — обърна се Евелин към мен. — Господин Какабулке е всестранно развита личност. Ще бъде жалко, ако някой от талантите му остане неизползван. Ако малко позабърза с работата си тук, още днес ще може да започне със свалянето на тапетите в моята стая.

Останах да стоя нерешително. Всъщност в цялата работа нямаше нищо нередно. Само дето после госпожа Кабулке пак щеше да се оплаче, че бедният й съпруг не бил изобщо в състояние да танцува.

— Хайде тръгвай, пигмейчетата ти те чакат — каза Евелин. — А господин Какабулке и аз ще се разберем как да действаме.

— Не пигмейчета, а невенчета и не Какабулке, а Кабулке! — казах й със следа от отчаяние в гласа, но Евелин вече ми беше обърнала гръб.

Разсаждането на цветя е дейност, по време на която чудесно може да се медитира. Човек прави стотици пъти едно и също нещо: показалите се стъбълца се повдигат леко нагоре, внимателно си разделят едно от друго и се засаждат в предварително подготвените кофички. Повдигане, разделяне и засаждане. И пак: повдигане, разделяне и засаждане — и така цял предобед. Щефан не разбираше защо отказвах да слушам радио по време на тази еднообразна дейност. Не можех да си пусна крещяща музика, защото това щеше изцяло да развали интимния характер на работата ми. Освен това при силна музика не можех така добре да си говоря с цветята. Всяка засадена кофичка ме караше да се чувствам триумфално. Стъбълцата бяха покълнали от семената на миналогодишните цветя, кофичките бях събирала в продължение на месеци, дори почвата, която използвах, беше собствена. Е, ако някой ми кажеше, че има по-евтина собствена продукция, нямаше да му повярвам, дори Щефан го признаваше. Разбира се, щеше да се впусне в неговите икономически анализи за почасови надници, разходи за вода, отопление и дъра-бъра… Но в едно нещо бях сигурна, че в крайна сметка невенчетата ми щяха да направят клиентите ми много по-щастливи, но дали бегониите можеха да направят това, силно се съмнявах.

Когато вече бях почти готова, през вратата влезе Щефан. Захвърлих всичко на земята и се метнах в прегръдките му.

— Внимавай, дрехите ми! — засмя се той. — Охо, тук май съм му липсвал на някого!

— Може да се каже — промърморих, притискайки лицето си в поло блузата му. — А аз не ти ли липсвах?

— Толкова ужасно ли беше?

Не, всъщност изобщо не беше ужасно. Ако трябва да бъда напълно откровена, дори беше много приятно. Ужасно беше само това, че не можех да бъда с Щефан. И разбира се, че днес Оливер ме видя на тоалетната чиния. Това дори беше толкова ужасно, че не смеех и да си помисля за случката.

— А при теб как мина? — отклоних темата на разговор. — Сети ли се да си облечеш нещо преди лягане? А Евелин с какво беше облечена? Нещо палаво от коприна с тънки презрамки?

И при най-добро желание не можех да си я представя облечена с нещо по-различно от това.

— Ах, Оли, Дундичката ми — каза Щефан, без да отговори на нито един от въпросите ми. — Толкова си сладка, когато ревнуваш. Но сега наистина имам други проблеми!

— Какви? — попитах.

Ако и той се притесняваше какво е спалното бельо на Оливер, можех съвсем честно да кажа, че не зная. Само под душа беше гол. И докато се бръснеше.

Но проблемите, които тормозеха Щефан, изобщо не бяха свързани с Оливер.

— Зегебрехт отхвърлиха офертата ни — отговори ми той.

— Как? Толкова бързо? Та нали им я изпратихме едва миналата седмица!

— Да, но те изобщо не се интересуват от съвместна дейност — въздъхна Щефан. — Чак сега научих, че дъщерята на Зегебрехт е омъжена за Мюлер от „Цветя Мюлер“. При това положение нищо не може да се направи. Тези бизнесмени са истинска мафия.

— И без това засаждането на гробове не беше точно това, което искахме, нали? — опитах се да го успокоя аз.

Щефан ме избута от себе си.

— Оли, ти май отказваш да разбереш. Тук става въпрос за чисто оцеляване! Ако по най-бързия възможен начин не увеличим оборота си, просто ще трябва да преустановим дейността.

Развеселих се.

— Ха-ха, ти май съвсем забрави, че скоро ще получим цял милион!

Щефан изпъшка.

— Оли, понякога виждаш нещата само през розови очила! Ако сега не разработим бизнеса, то по никакъв начин няма да ни помогне, ако инвестираме милиона си в него. От това бизнесът ни няма да тръгне по-добре, просто ще отложим банкрута си напред във времето.

Напълно се обърках.

— Да, но… — започнах аз, когато Петра провря главата си с прическа в стил „детска градина“ в оранжерията и ме зяпна крайно недружелюбно.

— Трябваше да се досетя, че пак си се заровила до ушите в кал — каза нагло. — Тук има една жена, която иска да купи хортензии или нещо такова. О-о — тук изведнъж тонът й стана много мил и прозвуча почти като музика. — Здравееейте, господин Гертнер, изобщо нямах представа, че и вие сте тук.

Розовият гланц за устни се разтегна в лъчезарна усмивка.

Щефан се усмихна в отговор. Петра заклати особено глава, докато с танцова стъпка влизаше в оранжерията, след което така застана пред Щефан, че през изрязаното деколте на потника й той можеше да види чак голия й корем с пиърсинг на пъпа.

— И какво стана с клиентката? — попитах раздразнено.

Точно сега ли трябваше да ни прекъсне, по средата на този важен разговор.

— Казах й, че нямаме хортензии. А тя ми отвърна, че искала незабавно да говори с шефката — отговори с неохота Петра.

Предполагах, че жената искаше да се оплаче от безобразното обслужване на продавачката. При това с право.

— Отивам — въздъхнах аз. — Ще продължим разговора си по-късно, нали Щефан?

— Задължително — отговори той.

С удоволствие бих го целунала, но за целта трябваше да избутам Петра настрана.

— Знаете ли колко много приличате на Кевин Костнър? — я чух да казва, докато излизах през вратата.

Щефан се засмя самоуверено.

— Може би имате предвид Брад Пит.

— А, да, точно той. На него ми приличате.

Завъртях очи. Дали изобщо подозираше, че е тъпа като галош?

Глава 8

В обедната почивка се видяхме с Елизабет, за да си направим дежурния джогинг. Разбира се, тя беше нетърпелива да разбере как е протекла първата ми вечер в новата обстановка.

— През нощта нямаше проблеми — казах с поглед, забит в пулсометъра ми. При първото повишаване на темпото, пулсът ми рязко се вдигна. Но пък причината може би се криеше в спомена за преживяното днес сутринта. Задължително трябваше да поговоря с някого за това, колкото и неудобно да ми беше.

— Но след това се случи нещо ужасно — казах с известна доза драматизъм в гласа си.

— Какво точно? — Елизабет рязко замръзна на мястото си от любопитство.

— И така, влязох в банята и седнах на тоалетната — казах аз и се изчервих до корена на косите си. Приемната ми майка постоянно ми повтаряше, че за такива неща не трябва да се говори. Дори думата „тоалетна“ трудно се изцеди през устните ми. — Изобщо не знам как точно да ти го кажа. Както си седях там и…

Елизабет ме хвана за ръката.

— О, не! Чувала съм за подобни случаи, но винаги съм си мислила, че са само вестникарски измислици. Какво беше? Плъх? Кайман? Огромна змия? — с всяко животно гласът и ставаше все по-истеричен.

Погледнах я недоумяващо.

— О, Боже, бих умряла от страх! — викаше Елизабет. Кожата по ръцете й беше настръхнала. — Бедната ти!

— Нямаше никакво животно, Елизабет! — отвърнах й, все още доста объркана.

Елизабет смръщи чело.

— Искаш да кажеш, че не е имало никакво животно в тоалетната чиния? Е, какво беше тогава?

— Ами, тъкмо правех… линг-линг — казах много тихо.

— Моля? — попита Елизабет. — Какво пък трябва да е това? Специална китайска гимнастика за таза, която се практикува само върху тоалетната чиния?

— Пиш-пиш — прошепнах аз.

— Пиш-пиш — повтори Елизабет и изсумтявайки отново се затича.

И аз се затичах след нея.

— И така, нека отново да преповторим страховитата ти история — сумтеше тя. — Значи отиваш днес сутринта до тоалетната и правиш пиш-пиш. Наистина интересна история. Честно. Много съм впечатлена. Само дето някъде ми се губи поантата.

— Но това не е всичко — казах аз. — Значи както си седя на тоалетната чиния и от душ-кабината изведнъж изскочи Оливер.

— Е, и? — Елизабет отново се закова на място. — А-а-а, сега разбирам. Животното се е било скрило в душ-кабината. Или може би убиец с брадва. Пак става.

— Никакво животно нямаше, по дяволите — казах аз, вече започвах да се нервирам. — И убиец с брадва нямаше. Оливер ме видя.

— Как си правила пинг-понг?

— Линг-линг — тихо казах аз.