— Ожени се точно преди да получим писмото на Самюъл Грейсън.

— Е, ако това е единствената причина да се ожени, аз бих казала „горкичката“ за жена му. Да развъждаш наследници!

— Александра не е за съжаляване — бавно отвърна Райдър. — Трябва обаче да си призная, че съм бил любопитен какво се е случило между тях. Но това са други неща. Ще отида в Монтегю Бей да поговоря с Оливър Сасън. Ще му кажа, че състезанието е загубено, така да се каже. Ще го ангажирам за сегашния случай и ако се справи добре, е… няма да го пребивам. Ще му простя.

Тя бе тиха. Прекалено тиха. Той смръщи вежди и я погледна.

— Слушай, Софи, ще стане точно това, което ти казах, така че свиквай отсега. Емил е инструктиран да ти се качи на раменете, ако отново се опиташ да напуснеш Кимбърли Хол.

— Защо правиш това? Разбираш ли изобщо какво правиш? Доброволно поемаш отговорността за едно деветгодишно момченце, както и за деветнадесет годишната му сестра — курва. За какво ти е притрябвало такова бреме?

— Не знам — отвърна Райдър. Той се опита да пропъди мислите си с едно свиване на рамене, но не успя. — Аз съм на двадесет и пет — бавно каза той. — Не съм първороден син. Благородник съм, но не лорд. През целия си живот съм правил каквото си искам. През целия си живот съм се смял, любил съм, забавлявал съм се. Целият ми живот е бил като на игра. Когато татко почина, Дъглас бе човекът, който трябваше да поеме всички грижи, в края на краищата, той бе новият граф. Той бе човекът с отговорностите. А аз продължих както си знаех. Нямаше никаква причина да се променям. Никой не очакваше нещо друго от мен. Колкото до останалото, за него никой нищо не знае, пък и то си е лично моя работа. А освен това изобщо не е кой знае какво.

— Останалото?

Той поклати глава. Изглеждаше раздразнен от себе си.

Софи си замълча. Райдър сви рамене.

— Е — каза той, — сега и двамата с Джеръми сте моя грижа. Ще зависите от мен, от никого другиго. Единствено от мен. Не, Софи, затвори си устата и кажи „здрасти“ на новия си настойник.

Райдър не бе очаквал, че Софи ще направи нещо друго, освен да продължи да мънка. Тя протегна ръка и той я пое. Софи го погледна втренчено и каза в измъчения си глас:

— Наистина ти вярвам за Джеръми. Честно.

— Трябва да се научиш да ми вярваш и когато става въпрос за теб.

— О, не.

— Как са краката ти?

— Краката ми? О, забравих за тях. Добре са, вече почти се оправиха.

— Да, обзалагам се, че е така — Райдър дръпна чаршафа. Краката й бяха превързани леко. Белите превръзки бяха пропити с кръв.

— Защо на превръзките ти има кръв?

„Защото слязох по стълбите, а после отново ги изкачих, този път тичешком.“

— Не знам. — Наистина не бе усетила нищо. Странна работа.

— Софи, няма никакво съмнение, че си ставала от леглото. Какво си правила?

— Трябваше да се облекча.

— Естествено, звучи съвсем правдоподобно. И докато стигнеш до нощното гърне — цели шест фута са това — превръзките ти се окървавиха. Къде си ходила, Софи?

Тя сведе очи към ръцете си. Под ноктите й още имаше мръсотия. Не продума.

— Ти имаш по-голяма нужда от настойник от Джеръми.

Тя погледна краката си и се зачуди как така можа да забрави за тях. Дори от тичането нагоре-надолу по стълбите не я бе заболяло. Но сега, като видя окървавените превръзки, тя усети пристъп на пулсираща болка.

— Аз ще се погрижа. Няма нужда да оставаш, Райдър.

Той изпсува, много отчетливо и гръмко.

Десет минути по-късно той бе свалил превръзките й и миеше ходилата й със сапун и топла вода. Тя полагаше усилия да не се разкрещи. Той забеляза пребледнялото й лице и продължи по внимателно. Наричаше я глупава мърморана и почистваше раните й. Внимателно потърка един дълбок срез, който изглеждаше ужасно и все още кървеше.

Когато Райдър поля краката й с алкохол тя едва не изхвръкна от леглото. Толкова силно болеше. Но Райдър я сграбчи за раменете и я притисна обратно към постелята.

— Зная, че сигурно щипе като самия сатана, но си го заслужаваш. Не мърдай, проклетнице. Не зная къде си ходила, но ще разбера, въобще не се съмнявай. Сега ще повторим операцията, за всеки случай. Само да си мръднала. Ще те вържа. Викай, ако искаш.

Когато той отново потопи ходилата й в алкохола, тя изкрещя. Райдър държеше краката й потопени и тя задавено преглътна болката и сълзите си.

Джеръми се втурна в стаята. Бе вдигнал юмруци, а лицето му бе почервеняло от гняв и решителност.

Райдър го спря само с поглед и простичкото: „За нейно добро е. Ела и дръж ръката й.“

Джеръми стисна ръката на Софи. Най-сетне, Райдър реши, че е направил всичко, което е било по силите му. Бе доволен. Извади ходилата й от алкохолната баня и ги постави обратно на леглото.

— Така, засега няма да правим нищо друго, просто ги дръж на тази чиста хавлия. Никакви разходки повече или, казвам ти, ще те нашамаря и, сигурен съм, Джеръми ще ми помогне.

— Да, Софи, не мърдай. Как можа? Снощи Коко се погрижи за краката ти. Какво направи пак?

— Аз съм ти сестра — каза тя с толкова пресипнал и дрезгав глас, че думите й едва се разбираха. Джеръми не проумяваше за какво говори Софи, но не и Райдър, който й съчувстваше. Той се наведе над Софи и я потупа по бузата.

— Джеръми ще остане с теб известно време. Наглеждай я, момчето ми, и не й позволявай да се движи. Разчитам на теб, Джеръми. Не ме разочаровай.

— О, няма, сър.

Райдър я поздрави с нехайно вдигане на ръка, намигна на Джеръми и излезе от стаята.

9.

Той не преставаше да клати глава озадачено. Не можеше да се сети къде бе ходила тя. Бе очевидно, че не си е била в леглото. Разбира се, бе ходила по-надалече от нощното гърне, и то съвсем скоро, защото кръвта току-що бе избила на превръзките й.

Но, разбира се. Видяла е или е чула пристигането на Шърман Коул и се е уплашила. Слязла е долу и без съмнение е подслушвала зад вратата.

Мускулите на челюстта му се стегнаха, когато си спомни какво бе казал на Коул за нея. Бе още по-зле, защото тя бе започнала да му вярва, поне по отношение на Джеръми. Бе й нанесъл неочакван и извънредно жесток удар. Райдър се усети, че стои насред фоайето. Просто стърчеше там, когато Джеймс каза:

— Сър, има нужда от нещо?

— Не, Джеймс. Мис Статън-Гревил беше ли долу преди малко?

— Да, сър, била. В стара нощница на мистър Грейсън, косата рошава, а таз стара нощница виси около нейни беднички превързани крака.

— Благодаря, Джеймс.

— Да сър. А, сър, тоз Томас, получи ли въжето?

— Надявам се, много се надявам.

Райдър излезе на верандата. Видя Емил, който се приближаваше на коня си, и му помаха с ръка.

— Всичко в Кемъл Хол е наред. В момента не би могло да бъде по-добре — каза Емил и слезе от коня си. — Миризмата в къщата все още е отвратителна, но робите чистят саждите и мръсотията. Работят яко. Оставих един от нашите счетоводители, Клейтън, да се срещне със счетоводителите на Кемъл Хол и с коларите. Той е умен мъж и е добър организатор. Ще държи всички заети. Следобед ще отида пак да видя какво са свършили.

— И никаква следа от Томас?

— Ни вест, ни кост. Заровихме Бърджис. Гадна работа. Просто били пропуснали тялото му. Можеш ли да повярваш на това? Исусе, Райдър, отвратително нещо. Поне приключихме веднъж завинаги. Как са Джеръми и Софи?

— Добре са. Внимавай, Емил.

— Разбира се. Къде отиваш?

— В Кемъл Хол. Софи и Джеръми имат нужда от дрехи.

Емил смръщено го проследи с очи.



Клейтън бе енергично, жилаво човече, което сякаш се движеше непрестанно. Той посрещна Райдър на вратата, заговори и не спря.

Райдър внимателно слушаше и изучаваше голямата къща, като си отбелязваше наум какво трябва да се свърши, после освободи Клейтън и се качи на втория етаж. Едно младо момиче го заведе до стаята на Софи. Косата му бе увита в някакъв шарен шал и то не преставаше да се киска. Името й, както устатото същество го информира с един засукан поглед, било Дорси. Спалнята на Софи бе свързана с тази на вуйчо й. Райдър погледна вратата между стаите и си представи как тя се отваря и в рамката й се появява Тео с камшик в ръка.

Райдър отвори вратите на гардероба и видя поне половин дузина от най-ослепителните рокли на света. Само коприна и сатен в твърде ярки разцветки. Всички рокли бяха прекалено крещящи за нея, всичките сякаш надаваха вой, че тя е жена, която добре познава мъжете и няма тайни за нея, когато реши да ги накара да крещят от удоволствие. В гардероба нямаше окачено нищо друго, само тези, определено отблъскващи рокли.

В долните чекмеджета обаче Райдър откри дрехи, които напълно й отиваха — лек муселин в меки пастелни цветове. Там бе и бельото й — без изключение добре ушито и с красиви бродерии, но не такова, каквото би носила една мръсница. Всичко бе само от тънък лен и памук, нямаше нищо направено от сатен или коприна. Той извади една нощница и я вдигна. Беше бяла, батистена и изглеждаше момичешка.

Райдър струпа дрехите, които щеше да вземе в Кимбърли Хол на купчина. Направи същото и в стаята на Джеръми.

Всички дрехи щяха да бъдат доставени в ранния следобед.

Когато се върна в Кимбърли, Райдър, потен, сгорещен и със залепнала на гърба му риза, не можа да повярва на очите си — Шърман Коул и с него още четирима мъже — всичките въоръжени. Коул крещеше на Самюъл да доведе курвата. Тя била убийца и той бил тук, за да я отведе със себе си в Монтегю Бей.

Райдър профуча с жребеца си през мъжете и спря чак на първото стъпало на верандата.

— Ти! — извъртя се Коул. — Няма значение, сър, ще я отведа, хората с мен ще го направят.

Райдър нехайно махна с ръка на четиримата, които до един изглеждаха като в небрано лозе, а лицата им бяха зачервени от жегата.

— Защо не влезете, мистър Коул? Сигурен съм, че има вкусни кифлички, които можете да оцените по достойнство, докато изгладим това недоразумение.