— Боже мой! — и хукна към вратата след Неджати. За да не го подиграват в кафенето на връщане, изправи рамене, наду се и умишлено забави крачка.

Излезе пред вратата на кафенето в студа, невиждан в Яслъхан от години, и с тракащи зъби прокле Дебелака. Но когато Неджати отвори уста и започна да обяснява, той моментално забрави и студа, и яда си. Новината беше такава новина, че даже гол от банята да го беше изкарал Неджати, идеше да е прав. Реджеп прегърна пред вратата Дебелия толкова силно, притисна го в ръцете си така здраво, че неуправляемата пасмина в заведението само поклатиха глави и казаха:

— И таз хубава!

Реджеп се сбогува с Неджати и, вместо да се върне в кафенето обратно, хукна да бяга. Бягаше толкова бързо, че когато пристигна на тяхната улица, нито дъх не беше останал в дробовете му, нито капчица сила в краката. Спря за няколко секунди посред улицата, събра сили и закрещя колкото му глас държи:

— Мехмееет! Хатиджееее! Ердогааан! Съседииии! Излизайте, хора! Всички да излязат! Излизайте навън, казвам ви, не чувате ли?

Хората наскачаха от местата, на които седяха, затиснаха уплашено устите си с ръце, а неколцина старци даже се изпуснаха от вълнение. Не спираха крясъците на Реджеп. Вратите и прозорците на част от квартал Долен Муратели се отвориха една по една и любопитни глави се подадоха навън, въпреки ледения студ. Някои от тях се изплашиха, че Реджеп е тежко ранен, други си рекоха, че планината се срутва върху града. Като се увери, че достатъчно хора го слушат, Реджеп хукна от врата на врата и викаше, съпровождайки виковете си със странни движения, прилични на танц, но определено не бяха танц. Гласът му отекваше в бедните улички, в стените и стъклата на прозорците:

— Мехмет отива във Фенер! Хей, излизайте всички! Чухте ли, синът ми отива във Фенер, моят син, храброто момче на Червенокосия Реджеп ще играе в Истанбул, казвам ви. Хей, чухте ли? Спасих се от тая дупка, спасих се от тая миша дупка! Чухте ли?

— Чухме! — отговори махалата, сякаш беше възможно да не чуеш тези викове. — Чухме! Чухме! Дано има късмет!

Единствен Мехмет не чу новината, понеже не беше вкъщи и никой не знаеше къде е. Без да знае, че в негова чест е обявен празник; че хората се прегръщат и целуват; че баща му е отворил голяма бутилка с ракия; че майка му се беше завтекла при врачката в задната улица, бе целунала ръцете и краката й и бе хвърлила пред нея златна монета, която едва ли можеше да си позволи да похарчи — той лежеше проснат в ръцете на една красавица с дълги черни коси в бардака малко извън Яслъхан.

На Ердоган му трябваше доста време, за да успокои Реджеп и да научи какво се случва. Реджеп бе увлечен в такъв водовъртеж от вълнение, че не чуваше въпросите и постоянно повтаряше едни и същи изречения:

— Синът ми отива във Фенер. Чуваш ли ме, Ердоган? Нали чу, за момчето ми? Синът ми заминава за Истанбул.

Едва когато седна на масата, която Хатидже и Юмюхан бяха наредили за угощението и обърна втората чашка, пулсът му се укроти и разумът му се върна в достатъчна степен, едва тогава беше в състояние да разкаже на Ердоган какво става. Незнайно откъде през това време на годината един от мениджърите на фенер беше пристигнал в Яслъхан. Човекът издирвал млади таланти и когато хората в Яслъхан споменали Мехмет, той настоял да го види. Истината беше, че мениджърът от Фенер не търсеше никакви млади таланти, нищо подобно, единствената причина в онези дни да дойде в село Акагач на 20 километра от Яслъхан, беше, че искаше да си купи стара гръцка къща в крайбрежното село. Служителите в агенцията за имоти му разказаха за Мехмет от Яслъхан и най-напред човекът не обърна никакво внимание. Беше чувал много такива неща. От години до гуша му беше дошло от семейства, които си мислеха, че синът им е изключително талантлив, и от футболни фенове, които си мислеха, че всеки футболист, добър над средното ниво, е Пеле. Отгоре на всичко бе изкарал повече от двайсет години на тази работа и знаеше много добре колко много си падаха анадолците по създаването на легенди. Но в края на двата дни по тези места беше чул името на момчето двайсет пъти от различни хора — сред които някои изключително разумни хора — и не можа да сдържи любопитството си, обади се в Яслъханспор, представи се и каза, че иска да види играта на Мехмет. Трябваше да остане още три дни, за да може да гледа мача през уикенда, но се успокои при мисълта, че през това време ще може да отдели повече време на купената от него къща. Жена му искаше да се прибере при децата им в Истанбул колкото може по-бързо, но той я беше убедил, като каза:

— Местните са страшно мързеливи. Не им ли висиш на главата, нищо не можеш да ги накараш да свършат.

Хората, които живееха в Яслъхан и околностите определено не бяха мързеливи.

Червенокосия Реджеп беше толкова сигурен, че човекът ще вземе веднага Мехмет в Истанбул, та Ердоган просто не можа да събере кураж и да го попита:

— Ами ако човекът не хареса Мехмет?

Мехмет, който в това време се въргаляше в прегръдките на младата проститутка във вертепа и не знаеше нищо, също нямаше да може да зададе този въпрос. Загащи се, прибра се в къщи, чу страхотната новина и най-напред се зарадва, но после му дойде наум за възможността човекът да не го вземе в Истанбул и всичката летаргия, обзела го след като пет пъти едно след друго се бе изпразвал тази вечер, се изпари мигновено. Вледеняващ страх обхвана сърцето му и притисна гърдите му. Тази нощ Ердоган не можа да мигне, въпреки че с Реджеп бяха обърнали по пет чашки; бедният човек се въртеше в леглото с виновно съзнание. Той беше вкарал приятеля си в тази каша, той го беше накарал да повярва, че синът му ще стане голям футболист и благодарение на това животът му ще стане по-хубав. Какво щеше да се случи ако този мениджър не вземе Мехмет? Реджеп щеше да бъде съсипан и нямаше да се задоволи да съсипе само себе си, щеше да съсипе и целия свят. Като начало Черната Хатидже и децата… Ердоган почувства как през тялото му премина тръпка. Дяволът го беше навестил. Дяволът не идва при един човек без причина.

Горе-долу по същото време Реджеп лежеше до Черната Хатидже в съседната на Ердоган къща и допълваше удоволствието си като си биеше чекии и мислеше за Юмюхан. Как Ердоган, когото никой не би погледнал, беше направил така, че да вземе най-хубавата жена? А за него остана чворестата Хатидже, която ставаше още по-грозна, когато спи.

Поне скоро щеше да се отърве от нея. Вече беше само въпрос на време. Реджеп се изпразни в тъмното, от което леглото се разтресе, и заспа. Часове по-късно, когато се събуди, Хатидже разтриваше с оцет и вода Мехмет, който изгаряше от треска.

Седма глава

Мобилният й телефон стоеше в далечния ъгъл на бюрото като бомба, готова да избухне. Погледна часовника си. Беше едва осем и трийсет, и макар да беше сигурна, че Фърат няма да позвъни в този час, видът на малкия бял телефон опъваше нервите й докрай. Дали не трябваше да го сложи в чантата? Канеше се да се протегне към него, когато вратата на кабинета й се отвори.

— Нарин, миличка, добро утро — засмя се шефът й в тъмносиния си костюм, който му стоеше като излят. Ерол бей беше навършил шейсет преди два месеца, но все още притежаваше енергията на четиридесет годишен човек.

— Добро утро, Ерол бей.

— Купих ти геврек, защото ги обичаш; господин Зейнел ще го донесе след малко. Надявам се, че не си закусвала.

— Не, не съм, благодаря.

— Колко елегантна е тази риза.

Нарин хвърли поглед на бялата си копринена риза. Беше поне на три години и я бе обличала най-малко петдесет пъти, но си замълча.

— Благодаря.

— Добре, лека работа!

Точно когато мъжът щеше да отвори вратата, след кратко колебание, тя скочи на крака и извика:

— Ерол бей, ако имате време, мога ли да ви попитам нещо?

Шефът й се обърна и я погледна:

— Разбира се, че можеш да попиташ.

— Знае ли се кой ще заеме мястото на Айхан?

— Не, още не. Продължаваме с интервютата. Има ли някакъв проблем?

— Всъщност аз…

Нарин тъкмо бе отворила уста да се оплаче от натоварването си в работата, когато телефонът иззвъня. Номерът на дисплея й беше непознат. Сърцето й се сви. Докато умът й трескаво прехвърляше възможностите, беше забравила, че шефът й чака на вратата.

Въпросът на Ерол бей я стресна:

— Има ли друго?

Набързо измърмори:

— Не, само полюбопитствах.

Мъжът излезе и затвори вратата, Нарин вдигна телефона до ухото си.

— Ало?

— Добър ден, Нарин. Аз съм, Фърат.

Нарин отново седна на стола.

— Добър ден.

— Удобно ли ти е в обедната почивка? Да хапнем заедно.

Гласът на Фърат беше изключително спокоен. Беше спокоен сякаш канеше на обяд приятел от четирийсет години. И действително, познаваха се доста дълго, макар и да не бяха точно четирийсет години.

— Имам делови обяд.

— А кафе следобед?

— Следобед ще ходя в другата част на града.

— Довечера?

— Ще си тръгна късно.

— Занасяш ли ме?

— Не се майтапя. Аз работя. Имам много работа и нямам време да се развличам.

Нарин казваше истината.

— В такъв случай, утре сутринта на закуска в седем часа. В осем ще те оставя в офиса ти да си поработиш до насита.