Ханде Алтайлъ - Неверни кафяви очи

— Викали сте ме — рече плахо, когато влезе.

— Затвори вратата, моето момиче!

Когато Нарин изпълни нареждането му, тревогата й се превърна в паника. Дали нямаше да я уволни?

— Ако ти давам отпуска по време на изпитната сесия, не ти я давам, за да скиташ по улиците с момчета под ръка — каза строго Мурат бей. — Един приятел те видял завчера. Вървяла си по Истиклял с някакво момче. Аз мисля, че учиш вкъщи, а ти се развличаш.

— Съжалявам — каза Нарин с изчервено лице. — Онзи ден беше последната ми заверка. Бях готова за изпита и за няколко часа се поразходих по Истиклял, преди да се явя. Не го правя обикновено, всъщност никога не го правя. Просто така се случи…

— Не го приемам. Съзнаваш ли в какво положение ме поставяш пред останалия персонал?

— Съжалявам, Мурат бей, не помислих.

— Смятам те за чиста млада жена, която се тревожи за хляба си, бори се с живота, подкрепям те. А ти…

— Няма да се повтори, Мурат бей — каза Нарин. Ситуацията, в която беше — застанала пред шефа си с наведена глава като ученичка от началното училище, която предстои да накажат и която мъмрят — нарани силно чувствата й. Беше само въпрос на време да се разплаче ако остане по-дълго в тази стая.

— Внимавай с кого излизаш! Това е Истанбул, не прилича на градчето, от което си дошла. Тук използват хората, после ги захвърлят. Дори няма да разбереш какво ти се е случило. Чу ли ме?

— Да, чух — рече Нарин и първата капка бавно се търкулна по бузата към устната й. — Мога ли да си тръгна?

— Тръгни си! — каза мъжът.

Нарин изскочи от стаята и се втурна в тоалетната на персонала. Изми си лицето и изчака цветът му да се върне към нормалния. В такива моменти се мразеше се, че не може да е като Дениз. Дениз изобщо не забелязваше такива неща, подминаваше ги с усмивка. Защо тя не можеше да се усмихне и да отмине? Какво ако я хванат с приятел? Не забелязваше ли Мурат бей как тя се бъхти ежедневно, тича наоколо да върши работа, която дори не е нейно задължение и не пести усилията си? Винаги ли борбата за съществуване е страдание? Трябваше ли да изживее младостта си, без да хване любимия си за ръка и да се разходи поне за един ден? Чувството за вина олекна и червенината около очите й се отдръпна. Какво ли щеше да си помисли Мурат бей, който я съди, че миткосва по улиците, ако знаеше, че нощем с Дениз скитат от бар на бар? Все още беше далеч от усвояване на темпото на Дениз, но от известно време беше започнала да излиза с нея по две или три вечери в месеца — обикновено в събота вечер — прилепваше се към нея и заедно се прибираха вкъщи с първите лъчи на утрото. Харесваше нощния живот, ако имаше пари и време би излизала по-често. Имаше право на всичко, след като работеше толкова много. Излезе от тоалетната и се върна на работа, направи се, че не забелязва любопитните погледи след нея.

От три седмици имаше приятел, казваше се Тунч. Беше симпатичен младеж с червена, къдрава коса. Учеше право в четвърти курс на Юридическия факултет и от доста отдавна се навърташе около Нарин. Докарваше й се и благодарение на своята приветливост и инициативност бе успял да привлече вниманието на Нарин. Дениз беше толкова доволна от тази новина, че веднага организира парти, за да се запознае с Тунч. Според приятелите на Дениз новото гадже на Нарин беше доста обикновена личност, но все пак успя да се впише в кръга им. Дениз хареса Тунч. Тя толкова много искаше Нарин да си има гадже, че който и да й доведеше, беше готова да го прегърне.

Нарин приключи работа към полунощ. Както винаги изминаха безлюдната част от пътя, с други думи, разстоянието до Истиклял, заедно с майстор Байрам. От там беше лесно да върви до Мачка, само когато минаваше през Елмадаа клиентите, които се пазаряха с травестити, малко я притесняваха, но и с това беше свикнала. Вдигаше си качулката на главата и вървеше с бързи стъпки, без да повдига глава. Някои от травеститите бяха свикнали с нея, защото я виждаха по пет нощи в седмицата и дори бяха започнали да я поздравяват.

Когато се прибра, Дениз и Ърмак седяха в дневната. Сестрата на Дениз учеше в Швейцария и си идваше в Турция само за лятната и зимната ваканция — през лятото оставаше по-дълго, а през зимата само няколко седмици. Дениз ходеше в Швейцария по два-три пъти в годината, за да види сестра си. Изглеждаха привързани една към друга, но Нарин можеше да усети дистанцията помежду им. Периодите, когато Ърмак беше в Турция, бяха трудни за Нарин. Знаеше, че Ърмак не я харесва, полагаше усилие да не се мотае наоколо и се отбиваше в къщи колкото може по-малко. Но все пак усещаше, че при всяка тяхна среща спокойствието на Ърмак се нарушава. Може би се дразнеше, че сестра й е близка с някого толкова, колкото с нея или заради това, че чужд човек се е настанил в къщата им. Кой знае, може би разглеждаше Нарин като паразит, който се възползва от дадените му възможности. Каквато и да беше причината, резултатът беше еднакъв: Нарин се притесняваше, че е в тази къща, когато Ърмак беше там.

— Добре дошла — подвикна Дениз към Нарин, когато тя влезе.

— Здрасти! Как сте?

— Добре сме. Пием и клюкарстваме. Ела и ти се присъедини към нас. След като ти минаха заверките, нямаш да учиш уроци.

— Не, няма — отговори Нарин и след като взе една празна бутилка от вино и я занесе в кухнята, седна на фотьойла срещу тях. Не искаше да изглежда, че отбягва Ърмак.

— Потисната ли си? — попита Дениз, наливайки чаша с вино за Нарин.

— Малко. Днес шефът ме смъмри.

— Мурат ли?

— Да. Видели ме да се разхождам с Тунч онзи ден, когато си взех отпуск да уча. Кой ли ме е издал?

— Какво лошо има в това? — попита Дениз и подаде чашата на Нарин. — Трябва ли да учиш двайсет и четири часа, защото си взела отпуск?

— Извинявай, но човекът е прав — намеси се Ърмак.

Нарин й хвърли лош поглед и каза:

— Не съм казала, че няма право.

— Човекът те съжалява и ти дава работа…

— Винаги съм работила много. Като ме е съжалил и ми е дал работа, не съм лентяйствала.

— Не се сърди, скъпа… Помислил си е, че си от онези, които бързо прекрачват границата на приличието, след като прекарат известно време в Истанбул.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали знаеш, идват в Истанбул малки селянки, а после започват да вирят нос…

Нарин почервеня. Дениз стана и прекъсна Ърмак:

— Какво общо има това с цялата работа?

— Не беше ли Нарин такава, когато дойде в тази къща, спомни си! Дори не можеше да говори с хората. Дрехите й, говорът й, всичко се е променило.

— Не съм прекрачила границата на приличието — рязко отвърна Нарин.

— Не излизаш от нощните клубове, обличаш се като Дениз, сприятеляваш се с нейните приятелки. Не, изобщо не си се разхайтила. Такава си дойде от село!

— Мисля, че си пила много, щом можеш да говориш такива глупости! И какво лошо има в това? Какво лошо, че е добила увереност? — Гласът на Дениз ставаше все по-висок. Нарин разбра, че скоро щеше да се разбеснее, протегна се и я докосна по ръката, сякаш да каже: Успокой се.

— Това е нещо повече от добиване на увереност — каза Ърмак провлачвайки леко. Нямаше намерение да отстъпва. — Освен това изобщо не е редно да живеете заедно. Караш я да свикне с един начин на живот, който не е за нея. В бъдеще тя няма да може да има същите неща! Нима ще се разхожда навсякъде с твоята чанта за хиляда долара на рамото?

— Аз… — започна Нарин, но не успя да продължи.

— Майната ти, Ърмак! — извика Дениз.

— Това е моят дом. Не можеш да ме изхвърлиш от собствения ми дом заради нея. Тя да се маха и да си ходи. Писна ми да виждам твоята храненица всеки път, когато идвам тук.

— Добре, тръгвам си — каза Нарин, но Дениз я хвана за ръката и я спря.

— Ти няма да ходиш никъде. Госпожа Ърмак ще си тръгне, защото тук вече не е нейният дом.

Дениз направи крачка към Ърмак, без да изпуска ръката на Нарин.

— Разделихме си наследството, скъпа. Ти каза, че не искаш тази къща и аз ти платих за нея.

— Но ти каза, че това не означава нищо, и че това е мой дом за цял живот — скочи Ърмак.

— Да, но сега промених решението си. Изчезвай!