— Пусни го!

Дъглас усети как мозъкът в главата му започна да вибрира. Ушите му бучаха. Тя дърпаше главата му, като продължаваше да крещи право в ухото му. Тогава другата жена, малката, задърпа лудо Мелисанда и я изтласка от гърба на Дъглас. Двете жени се свлякоха на пода с усукани бели нощници и летящи кичури коса.

Тони бе все още превит и се опитваше да си поеме дъх. Дъглас имаше чувството, че е плешив. Скалпът му пулсираше от атаката на Мелисанда. Той стоеше там и преглеждаше къде е пострадал. Все още се оглеждаше, когато малкото момиче се освободи от Мелисанда, стана и се втурна към него. Лицето и беше пребледняло, очите й — разширени. Трепереше и дишаше тежко.

Той стоеше спокоен като камък, докато ръцете и преминаха по раменете, гърдите, след това по ръцете му. Той все още не помръдваше, не казваше нито дума.

— Добре ли си? Удари ли те? Моля те, кажи ми, ако те боли.

Тя плъзгаше леко върховете на пръстите си по челюстта му и за момент той рязко се дръпна.

— О, прости ми, нежно, нали? Съжалявам. Не е счупено, но той те удари много силно.

Той поклати глава, но иначе не помръдна. Дори животът му да висеше на косъм — не би помръднал за такова нещо. Нейните ръце продължаваха пътешествието по тялото му, опипваха и възбуждаха. Накрая, когато тъкмо щеше да падне на колене и да започне да опипва краката му, Дъглас сграбчи китките й и ги дръпна пред нея. Разтърси я, за да привлече вниманието и. Каза много бавно:

— Добре съм. Остави ме на мира. Иди да опипаш него — другия ти съпруг.

Той погледна над нея към Мелисанда, която стоеше до Тони; дългата и черна коса скриваше лицето й от него като чудно меко перде. Ръцете й бяха върху тялото на Тони.

Дъглас отстъпи от втората жена и погледна към отворената врата. Каза много спокойно:

— Холис, влез, моля.

Без никакво смущение Холис пристъпи в свърталището на хаоса. Каза много внимателно:

— Господарю, имате ли нещо против да дойдете с мен? Другите могат да се облекат в по-подходящи дрехи. Ще сервирам коняк в салона и те могат да се присъединят, ако желаят. Елате сега, господарю. Точно така. Елате с мен. Всичко ще се оправи.

Дъглас се остави да го отведат. Почувства странно вцепенение, като че скалпът му още пулсираше и ушите му бучаха. Мелисанда имаше силни пръсти и още по силни дробове. Чувстваше, че е някой друг, не искаше да бъде Дъглас Шербрук, защото този нещастник беше абсурд. Той беше глупак, тъпак, магаре, за малко щяха да го скалпират и загуби невестата си. Чу се да си говори с глас, който изобщо не приличаше на неговия:

— Но, Холис, това момиче скочи върху Тони. Защо трябваше да прави това? Той каза, че я е омъжил. Никога по-рано не съм я виждал. Защо тази малка глупачка тръгна да ме спасява?

— Не се безпокойте за това сега, господарю — дойде гладкият отговор на Холис. — Трябва да сте доволен, че тя се опита да ви отбранява.

— Да ме отбранява! Проклятие, тя изглеждаше готова да се бие до смърт.

— Да, господарю. Подхожда й да прави това. Тя е ваша съпруга, господарю, и ваша графиня. Всъщност тя живее тук от два дни и това много й подхожда.

Дъглас каза много настоятелно:

— Не, тя не е моя жена. Това е твърде невероятно. Казах ти, че никога не съм я виждал преди. Мелисанда е моя жена. Нея приемам. Ще убия Тони за това.

Дъглас забави крачка и погледна през рамо назад.

— Мислиш ли, че ако оставя това момиче тук, ще убие Тони вместо мен?

— Вероятно не, господарю. Нейната ярост се дължеше на това, че Тони ви нападна. Лорд Ратмор сега е победен и тя постигна целта си. Елате сега. Сутринта всичко ще изглежда по-различно.

— Не мога да спя в едно легло с непознато момиче Холис. Аз съм джентълмен. След като си й разрешил да влезе в къщата ми, предполагам, че не е някаква леконравна жена, нали? Казваш, че е тук от два дни? Не, не ми харесва и не го приемам. Дори и това, че се опита да убие Тони. Не мога да спя с нея.

— Не, господарю. Напълно ви разбирам. Вашите чувства са достойни за похвала. Нейно благородие ще оцени високо мотивите ви. Елате сега. Трябва да почивате и да позволите на умствените ви органи да се възстановят.

С тишина и кафе, не с коняк умствените органи на Дъглас отново дойдоха на място, но възстановяването им причини такава ярост у него, че се задави от гняв с кафето.

— Ще трябва да го убия, Холис.

— Може би не, господарю. Първо трябва да изслушате лорд Ратмор. Знаете, че държите на него.

— А, ето те и теб, проклет негодник!

Дъглас почти беше станал от стола, когато усети здравата ръка на Холис върху рамото си. Той утихна, но не искаше това. Искаше да си легне и да спи дванадесет часа, а когато се събуди, да намери, че всичко е така, както трябва да бъде. Не, той искаше да убие своя братовчед.

Вместо това Дъглас — вече човек с уравновесени душевни способности и вещ стратегически — каза много спокойно:

— Кажи, защо ме предаде?

Косата на Тони още беше в безпорядък от другата женска атака. Все още носеше халата си, но този път завързан точно под дясната ръка и висеше от едната страна. Той запази дистанцията.

— Ще ме изслушаш ли, без отново да се опитваш да ме убиваш?

— Ще те изслушам, а за убиването ти — смея да кажа, че ще ти се случи в някоя скорошна сутрин на зазоряване.

— Господи, Дъглас, не говори така! По дяволите, не исках това, но то се случи.

Холис се покашля и каза внимателно:

— Достатъчно обвинения, господарю. Негово височество иска факти. Всички тези емоции са изморителни и не на място.

— Влюбих се в Мелисанда в мига, когато я видях. Тя също се влюби в мен. Знам всичките й недостатъци, Дъглас, недостатъци, които ти не можеш и да започнеш да си представяш, а на мен не ми пука за това — избрах я и знам, че мога да се справям с нея. Ние си пристанахме. При нашето завръщане в Клейбърн Хол дукът и аз решихме да сгодим Александра за теб. Тя искаше, а дукът дори повече от нея. Всъщност той току-що беше разбрал, че неговият пройдоха син не само е напуснал Англия, но и е завещал купища дългове на баща си. Дукът беше обезумял и така се съгласи, защото твоят брачен договор в допълнение на моя щеше да спаси него и семейството му от позор. И ако досега не ти се струвам убедителен — просто повярвай. Има още толкова много добри причини, които ме накараха да направя това, най-малката, от които е, че Александра е чудесна, тя е лейди, не е глупава и ти няма защо да ходиш пак в Лондон и да започваш отначало да търсиш друга жена. Ти имаш една и доста подходяща при това. Тя е тук и ще трябва само да я опознаеш, за да бъде всичко наред. Може би това те вбесява, може би вярваш, че съм го направил, за да те изиграя, може би всичко, което казвам, ти изглежда лъжа, но кълна се — премислих добре, преди да направя това. Проучих добре Александра и кълна ти се — тя те заслужава. Добра е. Не е арогантна и суетна. Тя е мила, сериозна, вярна…

— Тони, накара я да изглежда като прокълнат кон или като задъхващо се куче. Тя не е Мелисанла.

— Не, за твой късмет. Хайде, видя как те защитаваше, тебе, съпруга й, едва не ме уби. Вярвай ми, Дъглас, нямаше да бъдеш доволен дълго, ако Мелисанда беше станала твоя жена.

— Хм! Ти се изкара, че си ме спасил от съдба, по-лоша и от смъртта. Искаш да повярвам, че си ме спасил от чума и си я взел за теб, че си станал мъченик заради мен. Ти открадна моята жена, Тони! Проклет да си, прекали, слушам неубедителните ти извинения и…

— Господарю — каза меко Холис, с ръка върху рамото му. — Трябва да останем за малко насаме с фактите. Емоциите обезсилват и очевидно водят до жестокост. Не мога да допусна повече жестокост в Нортклиф.

— Къде е сестра ми? Къде са Райдър и Тайсън, майка ми?

— Господарят Райдър настоя всички да напуснат Нортклиф, докато не се изяснят нещата. Той е интелигентен млад човек. Веднага след като разбра какво е станало, за два часа накара семейството да напусне. Те, ъ… в момента са в Лондон, в градската къща на Шербрукови.

Дъглас се завъртя, за да погледне Холис.

— Значи съм сам в къщата с този мръсен крадец на жени.

Дъглас потри ръце и се усмихна.

— Чудесно! Това означава, че мога да го убия, без да имам наоколо си някой умник, без Тайсън да ми проповядва от бъдещия си амвон, без Райдър да ми се присмива и майка ми и сестра ми да припадат в несвяст. Не, това не е вярно, нали, Холис? Това не е било идея на Райдър, нали? Не, ти си се уплашил да не би да има спречкване и си убедил Райдър да ги разкара. Да, нямам нищо против, наистина. Слава Богу, че си ги изпратил далеч оттук. Сега ще убия това гадно копеле — братовчед ми.

Дъглас шумно скочи на крака.

— Моля ви, недейте повече, господарю.

Дъглас спря вкаменен и се взря в същата крехка жена, която беше горе по средата на сбиването. Сега тя стоеше в отворената врата, същата жена, опитала се да го защити. Тази, която вероятно беше проклетата му жена. Побиха го тръпки от странния факт, това беше абсурд, не беше възможно, той не можеше, нямаше да го приеме.

— Поне ми кажи името си — каза той с дрезгаво глас и почти видима ярост.

— Казвам се Александра Габриеле Чеймбърс и съм най-малкото дете на дук Биърфорд, но не съм дете. На осемнадесет години съм и съм жена — спря за миг и той видя напрегнатото й лице. Едно наистина хубаво лице, със силно блестящи сиви очи, който не изглеждаха глупави. Тя отметна назад косата си и я върза с панделка на тила. Имаше хубави черти, хубава уста, приятно извити вежди и доста хубави малки уши. Това изобщо не го развълнува. Тя поигра с колана на синия си халат и вдигна глава, за да го погледне отново.

— Изобщо ли не си спомняте за мен, господарю?

— Не.

— Допускам, че малко съм се променила. Тогава бях закръглена и по-ниска. Понякога даже носех очила, когато четях, косата ми винаги беше стегната в детски плитки и, изглежда, тогава напълно сте ме отхвърлили, но сега…

— Изобщо не ме интересува дали си била пълна или плешива. Махай се. Отивай си в леглото. Можеш да бъдеш сигурна, че няма да те похитя довечера. Нямам навика да спя с непознати жени.