Тогава го видях. Беше седнал няколко маси встрани, приковал в мен напрегнатия си поглед, също както първия път. Беше момчето с черната коса. Сцената на реката, когато скочи от моста, за да спаси живота на момичето, приличаше на сюрреалистичен сън. Ето го сега, посред бял ден, докато пиеше кафе с един от приятелите си.

„Защо?“ — едва се въздържах да не изрека на висок глас. Защо трябваше да цивря над някаква книга, докато този суперготин французин не откъсваше очи от мен.

Затворих книгата и оставих пари на масата. Тъкмо тръгвах към изхода, когато възрастната дама на съседната маса се изправи и започна да подрежда огромна купчина пликове с покупки. Пристъпвах от крак на крак, почувствах се неловко, докато едната най-сетне се усети.

— Извинявай, миличка, няма да се бавим. Просто ни заобиколи. — Тя буквално ме избута към масата на момчетата.

Тъкмо бях подминала масата им, когато чух глас.

— Не забрави ли нещо? — попита някой на френски.

Обърнах се и забелязах, че момчето е застанало съвсем близо до мен. Беше дори по-красив отколкото изглеждаше отдалече, въпреки че у него имаше някаква студенина, която забелязах още първия път. Потиснах нервната тръпка в гърдите си.

— Чантата — уточни той и ми подаде чантата, в която бях пъхнала книгата.

— Ъъъ — измучах аз, напълно объркана от близостта му. Щом забелязах кривата му усмивка, се стегнах. Сигурно е решил, че съм пълна глупачка, след като си зарязвам така нещата. — Много благодаря — отвърнах нервно и посегнах към чантата в отчаян опит да спася остатъците от самообладанието си.

Той отдръпна ръка и аз улових въздуха.

— Какво? — попита развеселено. — Да не би да ми се сърдиш? Не съм я свил.

— Не, разбира се — отвърнах и зачаках.

— Значи… — подкани ме той.

— Значи… ако нямаш нищо против, ще си взема чантата — заявих аз, протегнах ръка и успях да хвана дръжките. Той обаче не ги пускаше.

— Какво ще кажеш да се спазарим? — предложи момчето и на устните му затрепка усмивка. — Връщам ти чантата, а ти ми казваш името си.

Зяпнах го, неспособна да повярвам, след това дръпнах силно чантата тъкмо когато той я пусна. Съдържанието й се изсипа на тротоара. Поклатих глава, неспособна да повярвам.

— Браво! Много ти благодаря!

Грациозно, поне доколкото можех, се отпуснах на колене и започнах да тъпча червило, спирала, портфейл, телефон и поне един милион химикалки и хвърчащи листчета в чантата си. Обърнах се и забелязах, че разглежда книгата.

— „Да убиеш присмехулник“. En anglais!3 — отбеляза той, а в гласа му прозвуча нескрита изненада. След това заговори на английски с лек акцент: — Страхотна книга. Гледала ли си филма, Кейт?

Ахнах.

— Ама… Откъде знаеш името ми? — избъбрих.

Той вдиша другата си ръка и ми показа шофьорската книжка, на която снимката ми беше наистина кошмарна. Унижението ми беше пълно и аз не намерих сили да го погледна в очите, въпреки че неговите ме прогаряха.

— Извинявай — наведе се към мене той. — Много се извинявам. Не ти изпуснах нарочно чантата.

— Венсан, престани да упражняваш езиковите си умения и помогни на момичето да стане, а след това го остави намира — рече някой на френски. Обърнах се към приятеля на мъчителя си — момчето с къдравата коса, което ми подаваше четката за коса. Чертите на необръснатото му лице бяха смекчени от лека усмивка.

Не обърнах никакво внимание на ръката, която Венсан протегна, за да ми помогне, изправих се неуверено и си изтупах дрехите.

— Заповядай — подаде ми той книгата.

Взех я и кимнах смутено.

— Благодаря — отвърнах и едва се сдържах да не хукна по улицата. Докато чаках на светофара, допуснах грубата грешка да се обърна. И двете момчета гледаха след мен. Приятелят на Венсан му каза нещо и поклати глава. „Нямам никаква представа какво говорят за мен“ — помислих си аз и изпъшках. Почервенях също като червения светофар и пресякох улицата, без да погледна назад.



През следващите няколко дни виждах Венсан навсякъде. В бакалията на ъгъла, излизаше от метрото, седеше във всяко кафене, покрай което минавах. Отблизо обаче разбирах, че това не е той. Дразнех се, защото не спирах да мисля за него, а още повече се дразнех, защото се разкъсвах между несигурност, която беше като защита, и неовладяно увлечение.

Честно казано, нямах нищо против, че се е появило нещо, което да ме поразсее. Поне сега мислите ми не се въртяха около ужасната катастрофа и въпросът какво ще правя през остатъка от живота си. Преди нещастието си въобразявах, че съм измислила всичко, но сега вече бъдещето ми беше като въпросителен знак, дълъг цял километър и половина. Хрумна ми, че увлечението ми по „тайнственото момче“ е просто начин умът ми да избяга от объркването и мъката. Най-сетне реших, че нямам нищо против.

* * *

Измина почти цяла седмица от срещата ми с Венсан в кафене „Сан Луси“ и макар всеки ден да ходех там, за да чета, от него и приятелите му нямаше и следа. Бях се настанила на моята маса и дочитах поредния роман на Уортън от списъка (очевидно бъдещата ми учителка по английски беше голяма почитателка на Едит Уортън), когато забелязах двама тийнейджъри, седнали на терасата срещу мен. Момичето беше с късо подстригана руса коса и срамежлив смях, а от начина, по който се навеждаше към момчето, реших, че са двойка. Когато насочих вниманието си към него, забелязах, че си приличат, въпреки че неговата коса беше златисточервена. Вероятно бяха брат и сестра. В мига, в който ми хрумна тази мисъл, разбрах, че съм права.

Момичето неочаквано вдигна ръка, за да накара брат си да замълчи, и заоглежда терасата, сякаш търсеше някого. Спря очи на мен. За момент се поколеба, след това ми помаха настойчиво. Погледнах я въпросително. Тя кимна и ме повика.

Питах се какво ли иска, станах и бавно се отправих към тяхната маса. Тя стана уплашено и ми даде знак да побързам.

Тъкмо се бях отдръпнала от закътаното си убежище до стената и заобиколих масата, когато зад мен се разнесе трясък, който ме събори на земята. Усетих болка в коляното, вдигнах глава и видях кръвта по земята под лицето ми.

— Mon Dieu!4 — извика един от сервитьорите и се втурна покрай преобърнатите маси и столове, за да ми помогне да се изправя. Очите ми се напълниха със сълзи от шок и болка.

Дръпна кърпата, подпъхната под престилката на кръста, и попи лицето ми.

— Имате малка рана на веждата. Не се тревожете. — Насочих поглед към пламналото от болка коляно и забелязах, че дънките ми са скъсани, а коляното — обелено.

Докато се оглеждах за други наранявания, усетих, че на терасата цари тишина. Вместо да обърнат внимание на мен, потресените клиенти бяха насочили очи зад мен.

Сервитьорът престана да попива веждата ми, също погледна през рамо и се ококори от уплаха. Проследих погледа му и видях, че масата ми е смазана от огромно парче мазилка с орнаменти, откъртила се от фасадата на сградата. Чантата ми беше отхвръкнала на една страна, а „Къщата на радостта“ се подаваше изпод огромния камък, паднал точно там, където седях допреди малко.

„Ако не бях станала, щях да съм мъртва“ — помислих си аз и сърцето ми заблъска с такава сила, че усетих болка в гърдите. Обърнах се към масата, където седяха братът и сестрата. Освен бутилка „Перие“ и две пълни чаши, между които бяха изсипани монети, масата беше празна. Спасителите ми си бяха отишли.

5.

Бях толкова потресена, че известно време не можах да помръдна. Най-сетне, след като оставих персонала на кафенето да използва аптечката си за първа помощ, настоях да се прибера сама и закуцуках към къщи. Имах чувството, че краката ми са гумени. Мами тъкмо излизаше, когато пристигнах.

— Миличката ми Катя! — изписка тя, след като й обясних какво се беше случило, пусна любимата си чанта от „Ермес“ на земята и ме притисна до себе си. След това взе нещата ни и ме поведе към къщи, настани ме в леглото, зави ме и настоя да се отнася към мен като към напълно парализиран инвалид вместо към посмачканата си внучка.

— Наистина ли ти е удобно, Катя? Ако кажеш, ще ти донеса още възглавници.

— Мами, добре съм, честна дума.

— Коляното още ли те боли? С какво друго да го намажа? Дали не трябва да е нависоко?

— Мами, в кафенето ме намазаха с всичко, което имаха в аптечката. Коляното ми е само ожулено, наистина.

— Милото ми детенце. Като си помисля какво можеше да се случи. — Тя притисна главата ми към гърдите си и започна да ме гали по косата, докато нещо в мен не се пречупи и аз се разплаках.

Мами ме утешаваше и прегръщаше, докато аз хлипах.

— Плача, защото съм уплашена — опитах се да обясня през сълзи, но истината бе, че тя се отнасяше към мен по същия начин като мама.

Джорджия се върна и мами й разказа как съм избегнала смъртта „на косъм“. Минута по-късно сестра ми отвори вратата и се втурна в стаята бледа като призрак. Приседна мълчаливо на крайчеца на леглото и ме погледна разтревожено.

— Всичко е наред, Джорджия, просто съм малко понатъртена и ожулена.

— Господи, Кейти Дребосъчеста, ако нещо ти се беше случило… Нямам си друг освен теб. Не го забравяй.

— Добре съм. Нищо няма да ми се случи. От сега нататък ще стоя настрани от разпадащи се сгради. Обещавам.