— Точен си — отбеляза с искрящ поглед тя. — Добро утро, Шоз. Как спа?

Вече се носеше пъргаво към хола, когато Шоз я последва, без да забрави да свали шапката точно навреме.

— Благодаря, много добре, госпожо — осведоми я той в гръб.

Тя се упъти към кухнята, където обядът за семейството вече се приготвяше. Мария подсушаваше съдовете от закуската, а едно друго момиче режеше пиле на порции.

— Кафе? — запита Миранда.

— Вече закусих, госпожо.

Тя му връчи купа, пълна с грахови шушулки.

— Тогава можеш да изчистиш това — каза тя и се захвана да кълца енергично моркови върху дъската за рязане.

Той премига недоумяващо. Грахови шушулки? Искаше от него да чисти грах?

— Знаеш как става, нали? — Тя го изгледа въпросително.

— Да, госпожо — отвърна той, окачи шапката си на една закачалка и се захвана за работа.

Работеха, без да разговарят, само Мария си тананикаше някаква приятна мелодия. В кухнята беше тихо, уютно и успокояващо. Миранда му напомняше за майка му, въпреки че двете бяха много различни. Кандис беше по-друга. Разликите не бяха само физически — Кандис беше по-блага и ласкава. Но това нямаше значение, защото получаваше от Миранда същото топло отношение, каквото и от майка си. Усещането беше смущаващо и едновременно успокоително.

Миранда привърши работата и излезе навън. Шоз продължаваше непохватно да бели грах. Когато чу въздишката, той вдигна очи, за да срещне изумения поглед на Люси.

Помисли си само, че беше дяволски идиотско да го сварят как бели грах.

Люси изгледа Мария и Ана, после се приближи към него, излязла извън кожата си от яд. Гласът й наподобяваше шепот.

— Какво правиш тук?

Той кимна към купата с грах.

— На какво ти прилича това?

Люси погледна през рамо към отворената врата, през която беше излязла баба й. И двете момичета ги следяха с живо любопитство.

— Ела навън с мен — нареди му с нисък глас Люси.

— Както заповядате, госпожице Браг.

Двете прислужнички не изпускаха нито дума.

Тя припряно отвори вратата на задния вход, остави я широко отворена, докато се увери, че той ще мине пръв, и когато се намериха сами на двора, го сграбчи за ръката и го завлече зад избуялите храсти.

— Умираш си да останем сами, нали? — ухили се той. — Искаш ли да продължим започнатото вчера?

— Знаеш, че си умирам да ти видя гърба — вън от Парадайз и от моя живот.

— Нима съм в твоя живот?

— Нямам предвид това, което си мислиш.

— Имаш — установи той със замъглен поглед. — Ти самата го знаеш.

— Кажи какво искаш? — изкрещя Люси. — Първо отсядаш в града, после идваш на ранчото, а сега си тук, в къщата.

— По добре овладей огнения си темперамент, принцесо — усмихна се той, — защото някой може да те чуе, а тогава ще ти се наложи да обясняваш надълго и широко.

Тя сви ръце в юмруци. Знаеше, че му доставя удоволствие да я дразни, че го прави нарочно и че не трябва да захапва стръвта му.

— Пак повтарям, какво искаш?

— Ти знаеш какво.

Тя го изгледа. Ниският му и увличащ глас вършеше своето, като я караше да настръхва, защото извикваше в паметта й ярки и горещи спомени. Тя пое въздух.

— Каза ли на дядо, че ти си ни довел с Джоана в града?

— Защо ми трябва го правя?

— Някой му е казал.

— Последвай съвета ми и се успокой, принцесо. Единственият, който ще разкрие твоята дълбоко стаена и мрачна тайна, си ти самата.

Тя го стрелна с поглед. Той бръкна в задния си джоб и извади една смачкана хартийка.

— Ето — напъха я той в дланта й, — забравила си го в апартамента на губернатора преди няколко дни.

Ужасена от възможността да го чуят, Люси се огледа наоколо с див пламък в очите. Хартийката й беше позната. Когато вдигна глава, него го нямаше. Само вратата към задния двор се затвори с трясък.

13

Леон Клакстън застана на външната платформа между два вагона, докато локомотивът пухтеше бавно при навлизането си в гарата на Парадайз, надувайки свирка.

Пристигаше по програма седмица преди обвитото в тайна празненство в чест на Дерек Браг. Ако не беше искал толкова да прекара по-голямата чест от двуседмичната си ваканция с Люси, щеше да пристигне заедно с родителите си следващата седмица с луксозния частен автомобил на Класкстънови. Но желанието му да бъде с нея беше огромно, а неговите родители щяха да дойдат подобно на повечето от останалите гости ден преди събитието.

Леон се усмихваше от сладостно очакване. Беше висок и строен, с широки рамене и изглеждаше впечатляващо в тъмния скъп костюм. Беше рус, със сини очи и повечето жени го намираха за много красив. Лицето му имаше овална форма, а чертите му бяха безупречно правилни и аристократични като на патриций. Беше наследил изключителния външен вид на майка си. Веднъж Люси му беше казала, че е „олицетворената елегантност“. Много му беше харесало. При мисълта за нея сърцето му затуптя по-бързо. Не беше виждал Люси от много дълго време. Беше много разстроен и не се стараеше да го скрие, когато тя реши да тръгне за Парадайз с придружител преди семейството си. Трудно беше за вярване, че беше предпочела този град на кравари пред неговата компания.

Всъщност любовта и лоялността, която тя изпитваше към семейството си, бяха похвални, и това беше още една причина да смята, че от нея ще излезе безукорна съпруга. Останалите добродетели бяха нейната красота и чувственост, без в сметката да влиза положението й в обществото. Леон беше твърде разумен, за да придава особено значение на последните й две качества. Съществуваха много други красиви и съблазнителни жени на този свят, равни на Люси във всяко отношение. С изключение на най-важното — нито една от тях не беше от фамилията Браг.

В него момент Леон трябваше да е до гуша в мръсната работа на втори след Рузвелт полицейски комисар на Ню Йорк, но това нямаше да продължи дълго. Изборът на службата си беше негов. Беше решил да напусне поста си в Мадрид, след като помоли да бъде пуснат в отпуск. Баща му беше уредил назначението при Рузвелт. Роджър Клакстън беше един от най-влиятелните сенатори в САЩ, а също и политически един от най-прозорливите. Той беше приятел с младия Рузвелт, но не от сантиментални причини, а защото познаваше победителите от пръв поглед.

Леон уважаваше и се възхищаваше от шефа си, въпреки че на моменти намираше Рузвелт малко идеалист. За щастие идеализмът му се смекчаваше от находчивата му практичност. Подобно на шефа си, Леон беше скочил в каруцата на победилия в изборите Маккинли срещу номинирания от Демократическата партия популист Дженингс. За целта Рузвелт беше подбрал Леон, който знаеше, че Теди очаква да захапе тлъстия кокал след избора на Маккинли. Леон също имаше аспирации към паричката в питката, но беше по-млад и не очакваше толкова висок пост в йерархията. Настоящата работа беше важен крайъгълен камък в кариерата му, която се развиваше по вода, но това не беше достатъчно. Трябваше да притури и мощта на фамилия Браг към своя арсенал и искаше бързо да увенчае с успех начинанието.

Само на двадесет и шест, Леон беше крайно нетърпелив. Това обясняваше наличието на пръстена с диамант от три карата в джоба му. Нямаше жена, особено влюбената в красиви и скъпи неща Люси, която би могла да устои на разкошния подарък. Нито пък на него. Той имаше всичко и го знаеше — външност, чар, обаяние, власт, произход, богатство. Не беше предлагал брак на никого, откакто жена му почина в Мадрид. Люси ще остане твърде поласкана. Възнамеряваше да я ухажва цяла седмица и да поиска ръката й на тръгване. Той я видя и й махна на перона. Тя му отвърна радостно.



Люси беше изтощена след поредната безсънна нощ. Сънят й убягваше все по-често. Махна на Леон, цялата грейнала в усмивка. Чувстваше се малко виновна, защото не се беше сещала за него от пристигането си в Тексас.

Усети, че това е странно. В последните няколко месеца Леон беше предпочитаният й ухажор. Забавляваха се чудесно, когато бяха заедно, ходеха по балове и соарета, конни надбягвания и регати, и всички смятаха, че са идеалната двойка. Люси беше подготвена един ден той да й направи предложение, което тя да приеме. След една година завършваше, не и се оставаше стара мома, а с положителност не би намерила по-подходяща партия от Леон. Винаги беше приемала негласното правило на родителите си, че бъдещият й съпруг трябва да притежава определени качества — обществено положение и богатство. Несъмнено тя щеше да се влюби в избраника си. За кратко беше радостно влюбена в Леон. Или почти влюбена. Намираше кариерата му за вълнуваща. Освен това той вече работеше в Ню Йорк и я беше уверил, че имаше намерение скоро да се завърне във Външното министерство. Люси без усилие си представяше, че е съпруга на посланик и живее в Париж, Лондон или даже Рим — любимите й градове. Тази любов към определени места я беше утешавала, щом се изправи с лице към факта, че един ден ще трябва да се ожени за някой като Леон, ако не за самия Леон. Тя не беше особено готова за брак, да отглежда деца и да се превърне в хайлайфна домакиня, затова предпочиташе да не мисли за отговорностите, които я очакваха след дипломирането.

Въпреки всичко не беше си спомняла за Леон нито веднъж през последните седмици. Надяваше се нещата скоро да се променят. Сега той беше в Парадайз.

Тя сподави прозявката си. Не трябваше да позволи на Леон да я види такава и да си помисли, че е отегчена, но умираше за сън. Мислите за другия я държаха будна през нощта.

Беше работил три дена в къщата, през което време тя правеше всичко възможно да го отбягва. Но знаеше къде е и какво прави във всеки един момент. Трябваше само да погледне през прозореца на гостната, за да го види как се връща от помещението за опушване на месо с някоя говежда половина, а здравите му крака изпъват до пръсване плата на джинсите. Или да потърси книга в библиотеката, за да го чуе как си подсвирква фалшиво в дневната, докато окачва тежките завеси, смъкнати от Миранда за пране. Не можеше да му се изплъзне даже и в обетованата територия на своята спалня, защото тогава той помагаше на прислужницата във външния коридор да разместят мебелите и почистят дървения под. А всеки път, когато го усетеше, Люси си го представяше — мургав и строен, горд и безочлив, с изящно очертани мускули под мократа от пот риза и тесни джинси.