Преди появата му тя намираше Леон за извънредно обаятелен, с чар и красота, която го правеше почти съвършен.

Беше наистина бясна от сравнението между двамата. Леон имаше всичко, и то в изобилие. Шоз нямаше нищо. Леон беше страхотен, докато другият — недодялан. Но въпреки това, когато ги поставяше редом един до друг, безупречната външност на Леон изглеждаше лишена от характер и воля пред мрачните черти на Шоз, които бяха застрашителни и неустоимо мъжествени.

— Люси — продължи Леон, — нима мислиш, че беше лесно да накарам Джоана да се преструва на болна, и да не дойде? Какво ти става? Ела тук!

Преди Люси щеше да бъде поласкана от усилията му да остане насаме с нея, но не и в този миг. Беше много ядосана.

— Мисля, че е най-добре да се връщаме, Леон.

След тази случка Люси реши за себе си, че няма да остава самичка с него. Канеше Джоана с тях навсякъде и държеше на всяка цена на присъствието й. Ако Леон имаше тълкувание на нейните постъпки, той не даваше то да се разбере. Люси беше сигурна, че той е наясно по въпроса, но спазваше благоприличие, защото независимо от кроежите за пикника Леон си оставаше роден джентълмен.

Най-накрая настъпи денят, в който пристигаха родителите й и останалите членове на фамилията за честването на осемдесетата годишнина на Дерек.

Люси беше пренапрегната от възбуда и тревога. Ако истината щеше някога да излезе наяве, това щеше да стане този път.



Люси се бе събудила с изгрева на слънцето, но остана в стаята си, защото в противен случай само би събудила подозренията на дядо си. Цялата се тресеше от вълнение. Страхът от разкриване на тайната й беше отстъпил място на радостта от предстоящата семейна среща. В осем часа по план отговорникът на работниците в ранчото беше дошъл в къщата и прекъснал закуската на Дерек. Оградата на северното пасбище беше паднала и всички чистокръвни кобили и жребчета бяха излезли. Дерек веднага се отправи към мястото. В действителност животните бяха предварително преместени на друго място рано същата сутрин, но дядо й и останалите каубои щяха да изкарат следващите пет-шест часа в опити да издирят животните, и когато се върнеха по пладне всичко щеше да бъде готово за започване на веселбата.

Люси изтича долу, за да изчака пристигането на родителите, братята, чичовците, лелите, и най-вече братовчедите си. Каруците с провизии и украса за празненството вече трополяха към ранчото. Мъжете копаеха траповете за барбекюто и редяха една след друга редици от маси. Люси скоро се улиса с последните кухненски приготовления.

Беше затънала до върха на лактите в лимонов сок, когато познат глас я извика по име от прага на вратата.

— Госпожице Браг!

Люси изпищя от радост и се извърна.

— Лейди Шелтън!

Двете братовчедки се затичаха една към друга с разперени ръце.

— Толкова се радвам, че съм тук! — извика Никол.

— Толкова се радвам, че си тук! — не остана по-назад Люси. Никол беше най-голямата дъщеря на чичо Ник, умопомрачителна екзотична хубавица, одрала кожата на баща си — висока, с тъмна коса и сиви очи, белолика и с много, много високи скули, току-що навършила двадесет и две.

— С какво си се захванала? — разсмя се Никол при вида на размъкнатата си братовчедка. — Това Люси ли е или някоя самозвана двойничка?

— Знам, че съм пълна катастрофа — усмихна се Люси.

Никол остана невъзмутимо спокойна. Въпреки че външният й вид беше изряден, той беше в ярък контраст с поведението й, което се случваше рядко. Тя беше една от любимките на Люси на този свят и те биваха съучастнички в белите по-често, отколкото можеше да се предполага.

— Никога преди не съм те виждала с навити ръкави — продължи да се задява Никол. — Махни тази ужасна премяна и си сложи нещо за пред хората.

Двете девойки изтичаха от кухнята, без да престават да дърдорят нито за секунда. Люси изписка радостно, когато се намери в преддверието на къщата, защото мястото беше изпълнено докрай от цялото й семейство. Всеки се смееше, прегръщаше, викаше и разговаряше. Хаосът беше пълен.

Баща й Рейд прегръщаше по-голямата си сестра, нейната леля Сторм. Тя беше висока, хубава, забележителна жена, умееща да се чувства еднакво добре както в най-загубения пущинак, така и в своето аристократично имение в Ноб Хил. Навремето като малка Люси си падаше по съпруга й Брет Д’Аршан. Той беше висок и мургав и изглеждаше така опасен и елегантен в ушития по мярка тъмен костюм. В момента се ръкуваше енергично с чичо Ник. Последният беше лорд, граф Драгмор, и беше прегърнал през рамената със свободната си ръка своята страхотна, невероятно красива руса съпруга, прочутата актриса Джейн Баркли, която се мъчеше да се освободи от него, за да поздрави майката на Люси. Преди много години в Ню Йорк двете бяха станали най-добри приятелки или поне така казваха.

Най-накрая идваха братовчедите. Синовете на Брет — Стивън и Линкълн — и техните съпруги бяха обградили Миранда, която плачеше. Техните шест невръстни деца се правеха на индианци, като търчаха из стаята и крещяха, влачейки след себе си за каишката едно мъниче овчарска порода.

Най-малкият брат на Люси — Колин, който беше на осем, — се надпрепускаше с тях и издаваше най-силните крясъци. Останалите братя, Брайън, Грег и Хю, се мъчеха да хванат и усмирят по-малките. Отсъствието на Марк беше подозрително. Но на нея не й остана време да мисли за това, защото братята на Никол, Чат и Ед, и най-малката им сестра Реджина се спуснаха да я задушат в огромните си мечешки прегръдки.

Люси успя да зърне студения поглед на баща си над рамото на Реджина. Той знае, помисли си тя, и паниката я прободе с острия си нож. Той знаеше за Шоз.

Тя побеля като платно, когато срещна строгото и неодобрително изражение, а коленете й почти се подкосиха. Реджина отстъпи мястото си на Стивън. Когато го прегърна, тя почувства облекчение. Баща й беше ядосан само защото бе разбрал, че е отпътувала за Тексас без госпожа Сеймур.

Нещата започнаха да се уталожват. Не съвсем, но донякъде. Люси поздрави всички, старателно отбягвайки родителите си. Майка й също я беше удостоила с лют „после ще поговорим“ поглед.

— Къде е брат ти Марк? — запита Никол.

Тъкмо щеше да й отговори, че няма представа, когато той се появи на прага на препълненото фоайе. Носеше нещо в ръцете си, нещо пухкаво, нещо врещящо. Когато го пусна, палето започна да джафка и се впусна към котката, която изсъска и побягна. Хаосът се възцари отново.



Гостите не успяха да се скрият в къщата така, че да изненадат наистина Дерек. Към обяд всички кръжаха навън, разговаряха и подновяваха или осъществяваха нови запознанства. Над хиляда човека от единия до другия бряг бяха уважили рождения ден на Дерек и в него момент заемаха по-голямата част от задния двор на къщата.

Огромните трапове за барбекюто вече бяха запалени и димяха. Оркестрантите настройваха инструментите си. Гигантски казани с чили вряха на слаб огън, а барманите сервираха всичко, от мартини до крем сода. Облечени в син дочен плат каубои се бяха смесили с дами в коприна и с чадърчета. Съпрузите им носеха бели или морскосини широки сака и ленени панталони. Децата играеха шумно на сляпа баба, а техните дядовци пушеха лули и наблюдаваха суматохата, докато бабите се бяха отдали на храната и клюките. Малко след един Дерек Браг пристигна на кон.

Върху украсена с флаговете на Съединените щати и Тексас платформа Ник, Рейд и Сторм се усмихваха щастливо. Ник подкани тълпата с вдигната ръка да изреве: „Честит рожден ден, Дерек!“.

Дерек се доближи до платформата с разширени от изумление, невярващи очи. Застанала встрани, Люси хапеше устни.

— Какво, по дяволите, става тука? — избоботи Дерек.

— Изненада! — отговори му хор от хиляди гърла.

Ръката на стареца се премести върху сърцето, което накара Люси тревожно да извика.

Но още в следващия миг разбра, че дядо й преиграва. Той слезе от седлото и беше буквално завлечен от синовете си върху платформата. Противеше се, широко ухилен.

— Все още не знам какво става тук — каза той в мегафона.

Всички се разсмяха, а Ник си присвои говорителя.

— Татко — каза той, — щастлив съм да те осветля по въпроса. — Той се ухили. — Ти ми подсказа идеалното начало за словото. Всички тези хора са пристигнали бог знае откъде, за да те уважат по случай твоя осемдесети рожден ден. Пропътували са толкова мили, водени не само от чисто приятелство, а от уважение. Никой друг мъж не символизира по-добре значението на тази страна и на този щат.

Роден си в колиба някъде горе в планините, а днес си се превърнал в един от най-могъщите хора на щата и на Америка. Всичко, което виждаме тук — Ник обхвана околността с жест, — е било създадено от твоите собствени две ръце, и напоено с твоята собствена пот и кръв. Ти си доказателство за успеха на американския пионер с твоя кураж, честност и постоянство срещу най-тежките условия, срещу превъзхождащи чужди сили като Мексико, с които си се сражавал за свободата на тази страна, срещу команчите и най-вече срещу самата неплодородна и безжалостна земя. Твоят успех принадлежи на всички. Величието на Тексас и Америка би било немислимо без амбицията, храбростта и себеотдаването на мъже като теб!

Люси се присъедини към виковете и приветствията на всички останали, без да се срамува от потеклите по страните й сълзи. Застанала до майка й и леля Джейн, Сторм подкрепяше Миранда, която се смееше и плачеше едновременно, вперила поглед на обожание в съпруга си. Лицето на Дерек беше малко почервеняло, когато взе мегафона от ръката на Ник.

— Благодаря, синко. — Той се покашля. — Мисля, че засега се каза достатъчно. Искам само да добавя своите благодарности към всички присъстващи, а също и към онези, които са искали, но не са могли да дойдат. Искам да благодаря на семейството си, на моите деца и внуци, на жена си. За тях съм направил всичко това, не за друг.

Той се усмихна и се приведе напред.