ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Снегът скърцаше по калдъръма във вътрешния двор на крепостта Стоунринг. От спокойно чакащите коне се вдигаше бял дим. Близо до портата бяха легнали високите слаби хрътки на Ерик И очакваха сигнала за тръгване. Воини разговаряха на висок глас помежду си, ядейки студено месо, като всеки бърбореше за онова, което би се случило, ако кръстоса оръжие с рицаря-изменник.

Мирисът на торф, пушек от дърва и печен хляб се смесваше със земните ухания на полето и конюшните. Малчугани се гонеха около животните и караха конярчетата да ги хващат. Пискливите им гласчета се издигаха нагоре и се смесваха със сребристия дъх на конете, чийто дисаги бяха натежали от даровете от господаря на крепостта Стоунринг за Саймън и съпругата му.

Подковани копита изгърмяха като чукове върху паветата, когато бойният кон на Саймън се разлудува. Мускулест, силен, блеснал от бронята, стоманеносивият боен жребец изглеждаше страховито. До него един оръженосец държеше здраво юздата и му говореше тихо. Ноздрите на жребеца жадно се разтваряха, сякаш душеха за евентуална опасност. Като не откри такава, бойният кон изпръхтя и тръсна глава, като едва не събори оръженосеца.

Един коняр изведе от конюшните елегантен, дългокрак кон с цвят на узрели кестени. Животното, което Саймън обикновено използваше за лов, бе екипирано днес с малко седло, покрито с пищна златиста материя. Копитата му звъняха така ясно върху паветата, както и копитата на всеки боен кон, тъй като Саймън лично бе надзиравал подковаването на коня за лейди Ариана.

Никога повече дамата на Саймън нямаше да бъде в опасност поради това, че конят й не е достатъчно бърз.

Хората във вътрешния двор се размърдаха, когато по стълбите от предната сграда слязоха трима души. Силният поривист вятър вдигна краищата на ярките им мантии и отвя забрадката на лейди Ариана.

Алената мантия на Ерик се разтвори и откри богато избродираната подплата. Под мантията проблесна ризница. Дългата му до раменете коса гореше с цвета на есенното слънце, когато отметна назад глава, за да повика своя сокол. От устните му към небето се разнесе ясен и причудлив сигнал.

От порива на вятъра роклята на Ариана се развя и заблестя като аметистова вода и също като вода се залепи за металната ризница на Саймън. Коженото облекло, което той носеше под бронята, беше синьо като нощта — цвят, който бе толкова тъмен, че изглеждаше почти черен освен на най-ярка светлина.

Дори през стоманената броня Саймън усети как прилепва към него странната материя. Той махна ръкавицата си и събра плата така нежно, както би хванал малко котенце. Преди да пусне роклята, той я погали с краищата на пръстите си. Чудният плат също го погали.

Пръстите на Саймън се разтвориха и позволиха на плата да падне. За миг той остана прилепен към ръката му. Сетне се изплъзна с нежелание от пръстите му и се настани обратно около краката на Ариана.

Когато Саймън вдигна очи, Ариана го наблюдаваше странно съсредоточено. Устните й бяха разтворени, клепачите — спуснати, а дишането й — неравномерно. Изглеждаше като жена, току-що получила потайна милувка.

Или като жена, която би искала да я получи.

Саймън бе обзет от желание. През седемте дни, откакто се бе събудила Ариана, внимаваше да не я докосва по никакъв друг начин, освен съвсем небрежно. Наблюдаваше какво яде, но не и бе давал лекарство от устните си. Нито бе прекарвал деня при нея, за да я къпе.

Не бе прекарвал с нея и нощите. Дори когато тя събра смелост и го покани в спалнята си предишната вечер.

Спести си стиснатите зъби и издръжливостта за пътуването, жено. Ще се нуждаеш от тях. А аз няма да имам нужда.

Саймън знаеше, че яростта към студенината на Ариана не е разумна. Но тя съществуваше. Неуверен в силата на волята си, той бе решил да докосва Ариана само доколкото изискваха любезността и традицията.

Докато Ариана бе прекарвала времето в спалнята си и бе събирала сили, Саймън и Ерик — често придружавани от Амбър и Дънкан — попълниха запасите на Стоунринг с дивеч и птици. Когато не преследваха елени или водни птици, Саймън, Ерик и Дънкан ловуваха далеч по-опасен дивеч.

Не бяха открили обаче никакви рицари изменници. Всички следи бяха изтрити от леденостудените есенни дъждове.

А и Ерик не позволяваше да търсят в областта, известна като Силвърфелс. Тъй като мистериозните склонове се намираха по-скоро в неговите земи, наричани Ошкоум, отколкото в тези на Стоунринг, Саймън нямаше друг избор, освен да се съгласява с Ерик.

Сякаш разбрал притеснението му, Ерик бе предложил себе си като партньор в ежедневната бойна практика, която Доминик — а сега и Дънкан — изискваха от своите мъже. Когато двамата жилести, русокоси и изумително яки рицари започваха да се бият със саби и щитове, другите воини заставаха наоколо и ги гледаха с нещо подобно на страх, като си шепнеха за дуела между Аркейнджъл и Сорсърър — и двамата ярки като слънцето и с бързи като светкавици саби.

И въпреки това буйният лов и още по-напрегнатите тренировки с Ерик не дадоха на Саймън душевния мир, които търсеше нощем. Той все още мечтаеше за благоуханния мехлем и знойната, податлива плът. Събуждаше се скован от желание.

Това, което бе задържало Саймън надалеч от леглото на Ариана, бе гордостта му… и страхът, че желанието му ще е прекалено силно, за да може да го контролира, че ще приеме каквато и да е пародия на страст, която Ариана би предложила… А сетне ще се мрази заради слабостта си.

Отново.

Няма значение. Ариана не е достатъчно добре, за да я подлагам на проверка.

А дали е така?

Въпреки протестите й Саймън не разбираше как може да е добре. Той никога не бе виждал дори и най-силният рицар да се възстанови така бързо от толкова дълбока рана.

Тя със сигурност не е излекувана Не напълно. Сигурно все още дълбоко в нея има нещо ранено, нещо, за което е прекалено горда и безразсъдно не иска да признае.

Мисълта да причини на Ариана още рани смразяваше Саймън.

Също и мисълта, че може да го отблъсне въпреки обещанието си.

Наистина ли си излекувана, славейче? Ако дойда в леглото ти, ще ме приемеш ли без отвращение?

Помниш ли знойното действие на балсама, когато се повдигаше към мен, за да те докосвам?

Нощ след нощ тези въпроси ехтяха в съзнанието на Саймън с честотата на пулса му. Не знаеше какво би направил, ако съблазнителното тяло на Ариана му се предложи, а после тя се отдръпне във върховния момент, когато отвращението й надделее над обещанието, дадено към него.

Ще изтърпя брачната прегръдка. Заради теб.

Саймън не искаше от Ариана просто да го изтърпи. Искаше страстта на изящното й тяло. Искаше да се наведе над нея и да вкуси желанието, което я изгаря. Искаше да преживее съня, който го будеше всяка нощ изпотен и разтреперан от потребността още веднъж да се потопи във влагата й.

Ще ти дам всичко, което имам.

В целебния унес Ариана беше олицетворение на страстта. Но унесът бе свършил. Сега Саймън се страхуваше, че ще успее да извика у Ариана само студенината на дълга и още по-студеното отвращение.

Не беше сигурен какво би направил, ако това се случи.

Острият писък на сокол се стрелна надолу и извади Саймън от мрачните му мисли. Миг по-късно Уинтър се спусна от сапфиреното небе към опънатата ръка на Ерик. Ноктите на хищната птица потънаха в кожената ръкавица. Широките криле с цвят на стомана трепнаха и легнаха по тялото на птицата. Соколът и жълтоокият магьосник си подсвирнаха един на друг.

— Не е открил следи от въоръжени мъже оттук до каменния кръг — каза Ерик.

Ариана, спотаила несъзнателно дъх, пое рязко въздух. Саймън изръмжа и не каза нищо.

Едва ли Ерик бе първият рицар, който твърдеше, че чете мислите на своя сокол, но бе трезвият познат на Саймън, който сякаш наистина го правеше. Макар Саймън да не разбираше как общуват соколът и човекът, бе достатъчно практичен, за да разбира, че това става — и че бе помогнало в деня, когато ги нападнаха изменниците.

— Слава Богу — рече Ариана.

Саймън не каза нищо.

— Не изглеждаш убеден — рече Ерик направо на Саймън. — Искаш ли сам да разпиташ Уинтър?

— Аз не съм учен.

— Така казваш.

— Така знам — поправи го Саймън.

— Ти си един доста любопитен неучен човек — промърмори Ерик.

— Как така?

Ерик се загледа в краката на Саймън.

Саймън погледна надолу и видя, че роклята на Ариана отново се е омотала около краката му.

— Господи — промърмори Саймън. — Това прилепва повече и от котешка кожа.

— Само към теб — каза Ерик.

Саймън вдигна остър поглед към Ерик. Ариана също, като дискретно и напразно придърпваше роклята си, като се опитваше да я освободи, без да скъса прекрасната материя.

— Какво искаш да кажеш? — попита Саймън.

Ерик премести сокола на рамото си, махна едната си ръкавица и посегна към роклята.

Някакъв лек полъх на вятъра премести материята точно толкова, та да не може да я достигне. Крайчецът на устните му се повдигна.

— Видя ли? — каза той. — Убягва ми.

— Убягва ти вятърът — тросна се Саймън, като дръпна роклята. Щом Саймън пусна една част от плата, друга част отново се прилепи към бронята му. Ерик наблюдаваше, прикрил с ръка усмивката си.

Ариана се наведе, за да помогне на съпруга си. Когато голите й пръсти се докоснаха до ръката на Саймън, из тялото й се разнесе прилив на удоволствие от допира до кожата му. Удоволствието бе толкова остро и разтърсващо, че сърцето й потрепери. Тя отдръпна пръстите си, сякаш бе докоснала огън, а не плът.

Саймън присви устни при новото доказателство, че съпругата му не харесва дори и най-случайния физически контакт с него. Но не се издаде. Пръстите му останаха спокойни, докато се оправяха с красивата, упорита материя.

— Съжалявам — каза Ариана. — Сигурно есенният вятър кара плата така да прилепва. Ще си облека друга рокля.