Дженнифер Арментраут - Опал

Не разбрах какво ме събуди. Виещият вятър през първата за годината разтърсваща снежна буря беше затихнал снощи. И стаята ми беше тиха. Спокойна. Завъртях се в леглото и примигнах.

Очи с цвета на оросени листа се взираха в моите. Твърде познати очи, лишени от блясъка на онези, които обичах.

Доусън.

Притиснах завивката към гърдите си, бавно седнах в леглото и отметнах сплъстената си коса. Може би все още сънувах, тъй като нямах представа защо Доусън, братът близнак на момчето, в което бях искрено, дълбоко и най-вероятно безумно влюбена, би се разположил на ръба на леглото ми.

— Всичко… всичко ли е наред? — прочистих гърлото си, но гласът ми прозвуча дрезгаво, сякаш се опитвах да звуча секси и се провалях гръмовно.

Бурните крясъци, които се изтръгнаха от мен, когато господин Майкълс — побърканото гадже на майка ми — ме беше заключил в клетката на един склад, все още даваха своето отражение върху гласа ми, дори и седмица по-късно.

Доусън сведе поглед. Плътните черни мигли пернаха ръбчетата на ъгловатите му бузи, които бяха по-бледи, отколкото беше редно. Вече бях разбрала, че Доусън носи скрита болка.

Погледнах към часовника. Беше почти шест сутринта.

— Как влезе тук?

— Отворих си сам. Майка ти не е тук.

Ако го беше казал някой друг, щях да настръхна от ужас. Но не се плашех от Доусън.

— Снегът е затрупал пътищата и тя е блокирана в Уинчестър — обясних аз.

Той кимна.

— Не успях да заспя. Изобщо не заспах — каза той.

— Въобще?

— Нито за миг. На Ди и Деймън също им се отразява.

Той се взря в мен, сякаш се надяваше да разбера това, което не можеше да изрече с думи.

Тризнаците — че и всички — се бяха свили на кълбо в очакване на Министерството на отбраната, откакто Доусън избяга от онзи затвор за луксианци. Ди още не можеше да възприеме мисълта, че любимият й Адам е мъртъв, а скъпият й брат е отново при нея. Деймън се опитваше да помогне на брат си и да ги наглежда. И макар по домовете ни все още да не бяха нахлули войници, никой от нас не се чувстваше спокойно.

Всичко беше твърде лесно, а това обикновено не вещаеше нищо добро.

— Какво правеше? — попитах го.

— Разхождах се — отвърна той и погледна през прозореца. — Никога не съм вярвал, че ще се върна тук.

Нещата, през които беше преминал Доусън и които го бяха принудили да извърши, бяха потресаващо зловещи. Скръб и болка изпълниха гърдите ми. Опитвах се да не мисля за това, защото в противен случай си представях, че и Деймън преминава през същото, а тази мисъл беше непоносима.

Но Доусън се нуждаеше от подкрепа. Вдигнах ръка и обвих с пръст колието от обсидиан.

— Искаш ли да поговорим за това?

Той поклати глава, а разрошените му кичури закриваха донякъде очите му. Косата му беше по-дълга и по-къдрава от тази на Деймън и най-вероятно имаше нужда от подрязване. Доусън и Деймън бяха напълно идентични, но в момента изглеждаха съвсем различно, и то не само заради косата.

— Напомняш ми за нея. За Бет.

Нямах представа какво да отвърна. Ако той я обичаше дори и наполовина толкова силно, колкото аз обичах Деймън…

— Знаеш, че е жива. Виждала съм я.

Очите на Доусън се срещнаха с моите. В дълбините им се криеха тайни и безмерна мъка.

— Знам, но тя не е същата. — Той замълча и наведе глава. Кичурът коса, който винаги падаше върху челото на Деймън, сега се спускаше по това на Доусън. — Ти… обичаш ли брат ми?

Сърцето ме заболя от неутешимостта в гласа му, сякаш той не смяташе, че някога е възможно да се влюби отново, и вече въобще не вярваше в любовта.

— Да.

— Съжалявам.

Отдръпнах се назад, завивката се изплъзна между пръстите ми и се свлече надолу.

— За какво се извиняваш?

Доусън вдигна глава и изпусна тежка въздишка. С бързина, на която не подозирах, че е способен, той прокара пръсти по бледите розови белези на китките ми, получени в резултат на борбата с белезниците.

Ненавиждах тези поражения по кожата си и всеки ден се молех да избледнеят напълно. Всеки път, когато ги погледнех, си спомнях болката, която ми беше причинил допирът на оникса. Трудно бях намерила извинение, с което да обясня пред мама съсипаното си гърло, да не говорим за внезапната поява на Доусън. Изражението на лицето й, когато видя Доусън и Деймън заедно преди бурята, беше донякъде забавно, макар да изглеждаше щастлива, че „блудният брат“ се е завърнал вкъщи. Но белезите трябваше да крия под дълги ръкави. Това не беше проблем през по-студените месеци, но нямах идея какво щях да правя, когато дойдеше лято.

— Бет имаше подобни белези, когато я виждах — промълви тихо Доусън и отдръпна ръката си. — Тя винаги успяваше да им се измъкне, но те винаги я хващаха отново, затова белезите й никога не избледняваха. Но обикновено бяха около врата й.

Повдигаше ми се и преглътнах. Около врата? Не бих могла…

— Ти… често ли виждаше Бет?

Знаех, че са им позволили поне едно свиждане, докато са били заключени в затворите на министерството.

— Не знам. Времето се размиваше. В началото отброявах дните чрез хората, които ми водеха. Аз ги лекувах и ако те… оцелееха, можех да преброя дните, преди всичко да се съсипе необратимо. Четири дни. — Той отново се загледа през прозореца. Макар завесите да бяха дръпнати, единственото, което виждах от нощното небе, бяха заснежени клони. — Ядосваха се, когато всичко се съсипеше.

Можех да си представя. Министерството, или Дедал — предполагаема група в министерството — се опитваше да използва луксианци, за да създаде нов вид хора. Понякога се получаваше. Понякога не.

Наблюдавах Доусън и се опитвах да си спомня това, което Деймън и Ди ми бяха разказвали за него. Доусън винаги е бил добрият брат — вежлив, забавен и чаровен, мъжки еквивалент на Ди и съвсем различен от брат си.

Но Доусън, който седеше пред мен, беше друг — сдържан и мрачен. Освен че не говореше с брат си, изобщо не беше казал на никого и дума за това, което му бяха причинили. Матю, неофициалният им настойник, беше решил, че е най-добре да не го притискат.

Доусън не беше казал на никого дори как е успял да избяга. Предполагах, че доктор Майкълс — този лъжлив плъх — ни е пратил уж по следите на Доусън само за да успее да се измъкне и че едва после е „освободил“ Доусън. Единствено това звучеше смислено.

Другото ми предположение беше много, много по-мрачно и по-нерадостно.

Доусън погледна ръцете си.

— Деймън… и той те обича?

Това ме върна към настоящия момент и аз примигнах.

— Да. Така мисля.

— Казвал ли ти го е?

Не с тези думи.

— Не го е казвал буквално. Но мисля, че ме обича.

— Трябва да ти казва всеки ден. — Доусън отпусна глава назад и затвори очи. — От толкова дълго не съм виждал сняг — промълви с копнеж той.

Погледнах през прозореца, докато се прозявах. Североизточните бури, които метеоролозите предсказаха, бяха достигнали до това малко късче от света и сега окръг Грант беше под тяхно владичество. Училището беше затворено от понеделник, а снощи по новините казаха, че до края на седмицата ще разкопават снега. Снежната буря не би могла да дойде в по-добър момент. Сега имахме цяла седмица да решим какво да правим с Доусън.

Той не можеше просто да изникне наново в училище.

— Никога преди не съм виждала такъв сняг — казах аз.

Бях израснала в северната част на Флорида и бях виждала няколко зловещи ледени бури, но не и такъв пухкав бял сняг.

На устните му се появи плаха и тъжна усмивка.

— Ще бъде много красиво, когато изгрее слънцето. Ще видиш.

Без съмнение. Всичко щеше да е потънало в белота.

Доусън внезапно подскочи и се озова на другия край на стаята. След миг усетих топло пощипване около врата си и пулсът ми се ускори. Той погледна навън.

— Брат ми идва.

След не повече от десет секунди Деймън стоеше на прага на спалнята ми. Косата му беше разрошена от съня, долнището на пижамата му беше смачкано. Нямаше тениска. Навън беше натрупал близо метър сняг, а той продължаваше да ходи полугол.

Щях да завъртя очи, но просто не можех да откъсна поглед от гърдите му… и корема му. Наистина трябваше да носи тениски по-често.

Погледът на Деймън се премести от брат му на мен, после обратно към брат му.

— Да няма пижамено парти? Защо не съм поканен?

Брат му се промъкна мълчаливо край него и изчезна надолу по коридора. След няколко секунди чух как външната врата се затваря.

— Добре — въздъхна Деймън. — Ето такъв е животът ми през последните няколко дни.

Сърцето ми се сви от мъка.

— Съжалявам.

Той запристъпва из стаята с извита настрани глава.

— Искам ли въобще да знам защо брат ми беше в спалнята ти?