— Не е успял да заспи. — Наблюдавах го как се навежда и дръпва завивката. Без да го осъзная, я стиснах. Деймън отново я подръпна и този път аз не се противопоставих. — Каза, че и вие сте притеснени.

Деймън се вмъкна под завивката и легна на една страна с лице към мен.

— Той не ни притеснява.

Леглото ми изглеждаше тясно за двама ни. Преди седем месеца — че дори и преди четири — щях да избухна в истеричен смях, ако някой ми беше казал, че най-готиното, най-непредвидимото момче в цялото училище ще лежи до мен в леглото ми. Много неща се бяха променили. Преди седем месеца не вярвах в извънземни.

— Знам — казах аз и също легнах на една страна.

Погледът ми се плъзна по широките му скули, плътните му устни и невероятните му искрящо зелени очи. Деймън беше красив, но и трънлив — като Коледен кактус. Бяхме изминали доста път, за да стигнем дотук — да можем да стоим в една стая, без да изпитваме непоносимото желание да се избием един друг. Деймън трябваше да докаже, че чувствата му към мен са истински. И той го доказа… най-сетне. Не беше особено любезна личност, когато се запознахме, и трябваше да ми се реваншира за това. Майка ми не е възпитала някоя слабачка.

— Каза, че му напомням на Бет — промълвих. Деймън смръщи вежди. Аз завъртях очи. — Не по начина, по който си мислиш.

— Обичам брат си, но, честно казано, не се радвам, че се размотава из спалнята ти. — Той протегна мускулестата си ръка и отметна с пръсти кичур коса от бузата ми. Аз потръпнах и той се усмихна. — Май трябва да маркирам територията си.

— Млъкни.

— Харесва ми, когато го раздаваш по-шефската. Доста е секси.

— Непоправим си!

Деймън се приближи и притисна бедрото си в моето.

— Радвам се, че снегът пречи на майка ти да се върне.

Сбръчках чело.

— Защо?

Широкото му рамо се сви.

— Не мисля, че щеше да й допадне това, което се случва в момента.

— О, определено нямаше.

Той се измести още и сега телата ни бяха на косъм разстояние. Топлината, която винаги се излъчваше от тялото му, ме заля.

— Майка ти споменавала ли е нещо за Уил?

Вътре в мен пробяга лед. Отново се намирах в реалността — опасната, непредвидима реалност, в която нищо не беше каквото изглежда. Особено господин Майкълс.

— Не повече от онова, което каза миналата седмица. Че той бил на някаква конференция извън града и гостувал на роднини. И двете знаем, че не е истина.

— Очевидно е имал изготвен план, за да не се усъмни никой в отсъствието му.

Той имаше нужда да изчезне за известно време, в случай че насилствената мутация дадеше някакви резултати.

— Мислиш ли, че ще се върне?

— Би било истинска лудост от негова страна — отвърна той, докато милваше бузите ми с кокалчетата на пръстите си.

„Не съвсем“ — помислих си и затворих очи. Деймън не беше искал да излекува Уил, но обстоятелствата го бяха принудили. Лекуването не беше извършено по начина, който би могъл да предизвика клетъчна промяна у човек. А раната на Уил не беше смъртоносна. Мутацията или щеше да има траен ефект, или щеше да избледнее. И ако избледнееше, Уил щеше да се върне. Бях сигурна в това. Макар да заговорничеше срещу министерството по свои собствени подбуди, фактът, че знаеше, че точно Деймън беше предизвикал моята мутация, беше ценна информация за хората от министерството и затова те щяха да го приемат отново. Той беше проблем, и то голям.

И затова ние чакахме… Чакахме двата удара да се стоварят върху нас наведнъж.

Отворих очи и видях, че Деймън не беше отделил поглед от мен.

— Колкото до Доусън…

— Не знам какво да направя — призна той и прокара кокалчетата на пръстите си надолу по шията ми, към гърдите ми. Дъхът ми секна. — Не иска да говори с мен и почти не обелва дума с Ди. През повечето време седи затворен в стаята си или се скита в гората. Следя го и той го знае. — Ръката на Деймън беше достигнала до бедрото ми и се беше спряла там. — Но той…

— Трябва му време, нали? — Целунах връхчето на носа му и се отдръпнах назад. — Изживял е доста неща. Деймън.

Пръстите му се стегнаха.

— Знам… Както и да е… — Деймън се измести толкова светкавично, че не осъзнах какво прави, докато не се оказах обърната по гръб. Той се беше надвесил над мен, дланите му притискаха лицето ми.

— Напоследък пренебрегвам задълженията си.

И в този момент всичко, което се случваше — всички притеснения, страхове и нерешени въпроси, — просто се изпари. Деймън имаше подобно въздействие. Взрях се в него, без да мога да си поема дъх. Не бях напълно сигурна какво има предвид с думата „задължения“, но притежавах доста живо въображение.

— Прекарвам доста време далеч от теб. — Той притисна устните си към дясното ми слепоочие, после към лявото. — Но това не означава, че не си мисля за теб.

Сърцето ми се заби в гърлото.

— Знам, че си доста зает.

— Така ли? — Устните му се понесоха по челото ми. Щом кимнах, той се отмести и прехвърли почти цялата си тежест на един лакът. Улови брадичката ми със свободната си ръка и наклони главата ми назад. Очите му търсеха моите. — И как се справяш с това?

Призовах всичкия си самоконтрол и се съсредоточих върху думите му.

— Справям се. Няма нужда да се притесняваш за мен.

Не изглеждаше убеден.

— Гласът ти…

Потрепнах и отново прочистих гърлото си.

— Подобрява се все повече.

Очите му потъмняха, докато прокарваше палец по устните ми.

— Недостатъчно. Но на мен ми харесва все повече.

Усмихнах се.

— Така ли?

Деймън кимна и сведе устни към моите. Целувката му беше сладка и мека и аз я усетих с всяка част на тялото си.

— Донякъде е секси. — Устните му отново се впиха в моите, този път по-дълбоко и за по-дълго. — Дрезгавото звучене ми харесва, но ми се ще…

— Стига. — Поставих ръце на гладките му бузи. — Добре съм. И си имаме достатъчно грижи и без да се притесняваме за гласните ми струни. Те въобще не са в началото на списъка.

Той вдигна вежда. Леле, наистина звучах свръхзряло. Подсмихнах се на изражението му, с което съсипах новооткритата ми зрялост.

— Липсваше ми — признах аз.

— Знам. Не можеш да живееш без мен.

— Е, не бих се изразила чак така.

— Просто го признай.

— И ето пак. Голямото ти его застава на пътя — закачих го аз.

Устните му откриха долната страна на брадата ми.

— На пътя на какво?

— На перфектния пакет.

Той изпуфтя.

— Позволи ми да те уверя — имам перфектния…

— Не ставай гнусен.

Но все пак потръпнах, защото докато целуваше вдлъбнатината под гърлото ми, нямаше нищо неприятно в думите му.

Никога нямаше да му го призная, но като изключим по-трънливата част от него, която се проявяваше от време на време, той беше най-съвършеният човек, когото някога бях срещала.

С подсмихване на всезнайко, което ме накара да се намръщя, той плъзна длан по ръката ми, после по талията ми, достигна до бедрото и сви краката ми около ханша си.

— Имаш толкова мръсно подсъзнание. Щях да кажа, че съм перфектен във всички наистина важни неща.

Засмях се и обгърнах ръцете си около врата му.

— Да, бе, щеше. Толкова си праведен.

— О, не твърдя, че съм толкова възвишен. — Долната част на тялото му потъна в моето и аз рязко си поех дъх. — По-скоро съм…

— Непослушен? — Притиснах лице в шията му и вдишах дълбоко. Той винаги ухаше с тази особена миризма на свежи листа и подправки. — Да, знам, но си доста мил дълбоко в себе си. Затова те обичам.

Тялото му потръпна и после се вкамени. След един удар на сърцето той се извъртя настрани и обви силно ръце около мен. Толкова силно, че трябваше да се завъртя, за да вдигна главата си.

— Деймън?

— Всичко е наред — отвърна той с плътен глас и целуна челото ми. — Добре съм. Още е… рано. Днес нямаме училище, майка ти няма да се върне и да закрещи името ти. Само за момент можем да се преструваме, че лудостта не ни причаква зад ъгъла. Можем да се излежаваме като обикновени тийнейджъри.

Като обикновени тийнейджъри.

— Харесва ми как звучи.

— И на мен.

— На мен също — прошепнах и се сгуших толкова силно в него, че просто станахме едно цяло. Чувах как сърцето му тупти в ритъм с моето. Съвършено. Ето от това имахме нужда — от спокойни моменти, в които сме обикновени хора. В които сме само Деймън и аз…

Прозорецът, гледащ към двора, беше разбит от нещо голямо и бяло. Подът се посипа със стъкла и сняг.

Ужасеният ми писък заглъхна, когато Деймън се извъртя, изправи се на крака и придоби истинската си луксианска форма. Стана човек от светлина, която блестеше толкова ярко, че можех да го погледна само за няколко безценни секунди.

„По дяволите“ разнесе се гласът на Деймън из съзнанието ми.