Всички в стаята отново се обърнаха към Доусън. Нищо в изражението му не се беше променило. Никаква емоция. Нищо. После всички заговориха накуп.

Гласът на Деймън се издигна сред бъркотията.

— Категорично не, Доусън. В никакъв случай.

— Твърде е опасно. — Ди се изправи и събра длани. — Ще те хванат и няма да мога да го понеса. Не отново.

Лицето на Доусън остана безизразно, сякаш нищо от казаното от приятелите и семейството му нямаше значение.

— Трябва да я намеря. Съжалявам.

Ашли изглеждаше абсолютно втрещена. Сигурно и аз имах подобен вид.

— Той е побъркан — прошепна тя. — Тотално побъркан.

Доусън сви рамене.

Матю пристъпи напред.

— Доусън, съзнавам… всички съзнаваме, че Бет означава много за теб. Но няма как да я измъкнеш. Не и преди да разберем с какво си имаме работа.

В очите на Доусън проблесна чувство и те станаха гористозелени. Осъзнах, че това е гняв. Първото чувство, което забелязвах в очите на Доусън, беше гняв.

— Знам с кого си имам работа. Знам какво й причиняват.

Деймън пристъпи към брат си и спря пред него леко разкрачен и с кръстосани ръце. Беше готов за битка. Беше направо нереално да ги видя изправени един до друг. Бяха напълно идентични. С изключение на това, че Доусън беше по-слаб и косата му беше по-рошава.

— Не мога да ти позволя да го направиш — каза Деймън с толкова тих глас, че едвам го чувах. — Знам, че не това искаш да чуеш. Но няма начин.

Доусън не помръдна.

— Нямаш право да ми нареждаш. Никога не си имал.

Поне разговаряха. Това беше добре, нали? По някакъв начин това, че двамата братя се изправяха един срещу друг, беше толкова успокоително колкото и притеснително. Това беше нещо, което Деймън и Ди не вярваха, че отново ще изпитат.

С ъгълчето на окото си видях как Ди тръгва към тях, но Андрю се протегна, хвана я за ръката и я спря.

— Не се опитвам да те контролирам, Доусън. Не става дума за това. Просто ти тъкмо се върна от ада, ние току-що си те върнахме.

— Все още съм в ада — отговори Доусън. — И ако се изпречиш на пътя ми, ще те завлека с мен.

На лицето на Деймън се изписа болка.

— Доусън…

Скочих на крака и реагирах на думите на Доусън, без да го обмисля. Някакъв подтик ме накара да го направя. Предполагам, че този подтик беше всъщност любов, тъй като не можех да понеса болката на лицето му. Сега разбирах защо мама се превръщаше в майка орлица, когато смяташе, че съм разстроена или в опасност.

В хола нахлу вятър, разклати завесите и разлисти страниците на мамините списания. Усетих върху себе си погледите на момичетата, но останах съсредоточена.

— Добре, извънземният тестостерон вече ми идва в повече и не искам къщата ми да става арена на извънземен сблъсък след счупения прозорец и мъртвото тяло, което влетя през него. — Поех си дъх. — Но ако и двамата не престанете, ще ви сритам задниците.

Сега вече всички се бяха втренчили в мен.

— Какво? — попитах със зачервено лице.

Лека иронична усмивка проблесна за миг на устните на Деймън.

— Успокой се, котенце, преди да се наложи да ти търся топче прежда.

Разпали раздразнение у мен.

— Не ме закачай, тъпако.

Той се ухили и се обърна към брат си.

Стоящият до него Доусън изглеждаше, сякаш се… забавлява. Или пък страда. Едно от двете — нито се усмихваше, нито се мръщеше. Но тогава, без да каже и дума, изхвърча от стаята и тресна външната врата след себе си.

Деймън погледна към мен и аз кимнах. С дълбока въздишка той последва брат си, тъй като наистина не се знаеше какво може да направи Доусън или къде може да реши да отиде.

С това се разтури извънземната седянка. Изпратих другите до прага, без да отделям очи от Ди. Определено имахме нужда да поговорим. Първо щях да се извиня за доста неща и после щях да се опитам да й обясня. Не очаквах прошка, но трябваше поне да пробвам да поговоря с нея.

Стиснах бравата, докато кокалчетата ми побеляха.

— Ди…?

Тя спря на прага с изправен гръб. Не се обърна към мен.

— Не съм готова.

И с тези думи вратата се освободи от хватката ми и се затвори.

Трета глава

Тъй като отношения ми с майка бяха достатъчно обтегнати, реших да не й споменавам за прозореца, когато се чухме по телефона по-късно същата вечер. Надявах се и се молех пътищата да бъдат достатъчно разчистени, за да може някой да дойде и да поправи прозореца, преди да се е прибрала мама.

Но все пак ми беше неприятно да я лъжа. В последно време непрекъснато я лъжех и знаех, че би било редно да й кажа всичко, особено за мнимия й приятел Уил. Но как би могъл да протече подобен разговор? „Здрасти, мамо, съседите ни са извънземни. Един от тях случайно предизвика мутация на клетките ми, а Уил е психопат. Имаш ли въпроси?“

Това категорично нямаше да стане.

Точно преди да затворя, тя отново заобяснява как трябва да отида на доктор заради гърлото. Оправданието, че просто съм настинала, за момента вършеше работа, но какво щях да й кажа след седмица или две? Боже, наистина се надявах гърлото ми да се оправи дотогава, но донякъде се боях, че проблемът ще се окаже дълготраен. Поредното нещо, което да ми напомня за… всичко.

Трябваше да й кажа истината.

Взех пакет макарони със сирене и възнамерявах да го бутна в микровълновата, когато смръщено погледнах ръцете си. Дали и моите длани имаха микровълнови способности като тези на Ди и Деймън? Обърнах се към купата и свих рамене. Бях прекалено гладна, за да рискувам.

Топлината просто не беше моята сила. Когато Блейк ме обучаваше в използването на Изворът и се опитваше да ме научи да създавам топлина, тоест огън, аз погрешка запалих ръцете си вместо свещта.

Докато чаках макароните, надникнах през прозореца над мивката. Доусън се оказа прав. Пейзажът действително беше великолепен под слънчевите лъчи. Сняг застилаше земята и покриваше дървесните клони. Ледени висулки надничаха от брястовете. Дори и сега, след залез-слънце, светът навън беше красив и бял. Донякъде ми се искаше да изляза и да си поиграя.

Микровълновата изпиука и аз изядох нездравословната си вечеря права, тъй като прецених, че така поне ще изгоря няколко калории. Откакто Деймън ме беше превърнал в чудовищен мутантски хибрид между човек и извънземно, апетитът ми беше неземен. Вкъщи не беше останало почти нищо.

Когато приключих, взех лаптопа и се настаних на кухненската маса. През последната седмица мислите ми бяха разпилени и исках да проверя нещо, преди да забравя. Отново.

Отворих „Гугъл“, написах „Дедал“ и натиснах бутона за търсене. Първият линк беше към Уикипедия и аз кликнах на него, тъй като не очаквах да открия официалния сайт на тайната правителствена организация. Но всичко, което намерих, беше описание на старогръцки митове.

Дедал бил смятан за новатор и създал много неща, измежду които лабиринтът на минотавъра. Освен това бил бащата на Икар — хлапето, което полетяло прекалено близо до слънцето с восъчни криле, сътворени от Дедал, и после се удавило. Икар се замаял от полета из небесата и боговете — доколкото ги познавам — най-вероятно решили да му спретнат някакво пасивно наказание и това довело до загубата на крилете му. Така наказали и Дедал, защото бил въоръжил Икар с необходимите принадлежности, с които момчето придобило божествената способност да лети.

Приятен урок по история, но какъв беше смисълът? Защо министерството би кръстило организация, която надзирава човешките мутации, на някакъв си мъж?

И тогава го проумях.

Дедал създавал всякакви неща, които подобрявали обикновения човек. Цялата идея за ангел с божествени способности е наистина близка до мутиралите в резултат на луксианците хора. Беше си малко извъртане на смисъла, но нима правителството не би било достатъчно арогантно, че да си кръсти отдела на старогръцка легенда?

След като затворих лаптопа, се изправих, грабнах якето си и излязох навън. Нямах идея защо. Кой би могъл да каже дали наоколо не се криеха и други офицери? Развинтеното ми въображение оформи следната картина: снайперист, скрит между короните на дърветата, и червена точка, появяваща се на челото ми. Страхотно.

Въздъхнах, измъкнах чифт ръкавици от джобовете на якето си, нахлузих ги и прокарах пръсти по купчината сняг. Нуждаех се от някаква физическа дейност, за да не прегори мозъкът ми, и започнах да оформям снежна топка в средата на предния двор. Вече се превръщах от Кейти, свитата любителка на книги, в нещо немислимо, в момиче, което се беше променило не само на молекулярно ниво. Вече не виждах света в черно и бяло и дълбоко в себе си съзнавах, че повече нямам потребност да се съобразявам с най-общите социални норми.

Като например „не убивай“ и така нататък.

Не бях убила Браян Вон — Офицерът, който беше подкупен от Уил и ме беше предал на него вместо на Дедал, за да мога да бъда използвана като средство, с което Уил се надяваше да изнуди Деймън да предизвика мутация у него. Но щях да го убия, ако Деймън не ме беше изпреварил.