Андрю имаше късмет, тъй като страхът пропъди бурята от тялото ми.

— Защо ме мразиш? — попитах.

Андрю изви глава настрани.

— Ситуацията е същата като с Бет. Всичко беше наред, преди тя да се появи. Изгубихме Доусън и ти знаеш дяволски добре, че все още не сме си го върнали, не напълно. И сега същото се случва с Деймън, но този път изгубихме и Адам в цялата неразбория. Той е мъртъв.

За първи път открих в очите му нещо различно от самодоволно презрение. Болка. Страдание от онзи тип, който ми беше ужасно познат. Същият разбит, безнадежден вид, който бях имала самата аз, след като татко почина от рак.

— Той няма да е единственият, когото ще загубим — продължи Андрю с пресипнал глас. — И ти го съзнаваш. Но пука ли ти? Не. В крайна сметка, хората са най-себичната форма на живот. Не се преструвай, че си различна. Ако беше, щеше да стоиш далеч от Ди още от самото начало. Нямаше да те нападнат и нямаше да се наложи Деймън да те лекува. Нищо от станалото нямаше да се случи. Вината е твоя. Всичко е заради теб.

* * *

Остатъкът от деня премина зле. Чудех се какво ли толкова е направил Доусън, та се е наложило Деймън да тръгне след него, и се боях, че от министерството скоро ще арестуват всички ни. Освен това се питах какво ни крои Уил. А след разговора с Андрю просто чувствах нужда да се свия под одеялото.

И в продължение на час правех точно това. Но самосъжалението ми винаги беше ограничено във времето, тъй като рано или късно започвах да се дразня на себе си.

Проясних мислите си, отворих си лаптопа и започнах да пиша ревюта. Тъй като бях вързана вкъщи заради снега, а Деймън беше зает с Доусън, бях успяла да прочета четири книги. Не беше най-доброто ми постижение, но все пак си беше похвално, като се има предвид, че напоследък доста кръшках от ревютата.

Винаги ми е било приятно да пиша ревю на книга, която ми е допаднала. Затова се отдадох на заниманието и намерих странни картинки, с които да илюстрирам възхитата си. Най-много обичах тези с котки и лами. И Дин Уинчестър. Когато натиснах „Публикувай поста“, се усмихнах.

Приключих с първото, оставаха още три.

През остатъка от деня бълвах ревюта, след което реших да разгледам страниците на някои от любимите си блогъри. Един от блоговете имаше великолепна заглавна картинка, за която бих извършила ужасни неща. Никога не съм била особено надарена по отношение на уеб дизайна и може би затова фоновото изображение на блога ми далеч не беше звездно.

След едно отскачане до магазина с майка ми и вечеря бях готова да започна своя лов за Деймън, когато усетих топло жегване в задната част на шията си.

Изстрелях се от кухнята и едва не прегазих изненаданата си майка. Рязко дръпнах вратата в секундата, в която Деймън почука, и буквално се хвърлих в не съвсем разтворените му обятия.

Неподготвен за атаката ми, той се отдръпна с крачка назад. Но след това се засмя над главата ми и обви ръце около мен. Аз го задържах и сграбчих раменете му дяволски здраво. Бяхме притиснати толкова силно един в друг, че усетих как пулсът на сърцето му се ускори и настигна моя.

— Котенце — измъмри той, — знаеш колко много обичам да ме поздравяваш по този начин.

Главата му потъна между врата и раменете, които носеха аромата на мъж и подправки, и аз смотолевих нещо неразбираемо.

Деймън ме подръпна, за да се изправя.

— Притесняваше се, нали?

— Аха.

Тогава си спомних, че се бях притеснявала през целия скапан ден. Измъкнах се от прегръдката му и го ударих по гърдите. Много, много силно.

— Ох! — ухили се той, сякаш бях потупала рамото му. — Това пък за какво беше?

Скръстих ръце и се опитах да говоря тихо:

— Чувал ли си някога за мобилни телефони?

Повдигна вежда.

— О, да, това е един малък предмет, който има всякакви готини екстри…

— Тогава защо не взе своя днес? — прекъснах го аз.

Той се наведе, а докато говореше, устните му галеха бузите ми, от което настръхнах. Не беше честно.

— Когато по цял ден преминавам от една форма в друга, унищожавам цялата електроника наоколо.

Ох. Е. добре, не се бях замисляла за това.

— Все пак трябваше да се свържеш с мен. Помислих си…

— Какво си помисли?

Изгледах го с очи, които казваха: „Наистина ли трябва да обяснявам“.

Блясъкът в погледа му угасна. Той докосна бузите ми с длани, доближи устните си към моите и ме целуна нежно. Когато заговори, гласът му беше тих.

— Котенце, нищо няма да ми се случи. Аз съм последният човек, за когото трябва да се безпокоиш.

Затворих очи и вдишах топлината му.

— Ето това е най-глупавото нещо, което някога си казвал.

— Сериозно? Аз съм казвал доста глупости.

— Знам. Така че се замисли над думите ми. — Поех си дъх. — Не искам да съм от онези обсебени гаджета, но просто… ситуацията при нас е по-специална.

Настъпи тишина, после устните му се разтегнаха в усмивка.

— Права си.

Адът замръзна. Свинете полетяха.

— Я пак?

— Права си. Трябваше да ти се обадя по някое време. Съжалявам.

Светът беше плосък. Не знаех какво да кажа. Според Деймън той беше прав в 99% от случаите. Еха.

— Безмълвна си — подсмихна се той. — Харесва ми. Също така харесвам, като раздаваш юмруци. Ще ме удариш ли пак?

Засмях се.

— Ти си…

Вратата зад мен се отвори. Мама прочисти гърлото си и каза:

— Не знам защо толкова обичате да стоите на верандата, но влезте, моля ви. Навън е кучи студ.

Бузите ми станаха сатанински червени и нямаше как да спра Деймън. Той ме пусна, примъкна се вътре и веднага започна да омайва майка ми, докато тя не се превърна в лигав пудел още в средата на фоайето.

Обожавал новата й прическа. Подстригвала ли се е? Май косата й наистина изглеждаше различно. Сякаш я беше измила или нещо такова. Деймън похвали диамантените й обици. Килимчето пред стълбището било много хубаво. И тази остатъчна миризма от мистериозната вечеря — тъй като така и не бях разбрала с какво ме беше нахранила — ухаела божествено. Той се възхищавал от работата на медицинските сестри по света… В този момент вече нямаше как да не въртя очи през минута.

Деймън беше смехотворен.

Сграбчих ръката му и го задърпах към стълбите:

— Добре, това беше приятно, но…

Мама скръсти ръце.

— Кейти, какво ти казах относно спалнята?

А тъкмо си бях помислила, че лицето ми не може да стане по-червено.

— Мамо…

Подръпнах ръката на Деймън. Той не помръдна.

Нейното изражение остана същото.

Въздъхнах.

— Мамо, нали не мислиш, че ще правим секс, докато си вкъщи?

— Е, скъпа, хубаво е да знам, че правите секс само като ме няма.

Деймън се изкашля, за да скрие усмивката си.

— Не можем да останем…

Стрелнах го с убийствен поглед и успях да го накарам да се качи с едно стъпало.

— Мамооо…

Последва мрънкане.

Тя най-сетне омекна.

— Оставете вратата отворена.

Засиях.

— Мерси!

После се завъртях и замъкнах Деймън в стаята си, преди майка ми да е станала най-голямата му фенка. Като го дръпнах настрани, извърнах глава към него:

— Ужасен си.

— А ти си непослушна — отвърна с усмивка той. — Тя не каза ли да оставим вратата отворена?

— Отворена е. — Посочих с жест зад мен. — Леко е открехната. Отворена е.

— Подробности — каза той, седна на леглото и протегна ръка, погалвайки ме с пръсти.

Лукавият блясък подсили зеления оттенък в очите му.

— Хайде, коте, приближи се…

Не поддадох.

— Не те доведох тук, за да поощрявам в пускането в животински страсти.

— Язък.

Той отпусна ръка в скута си.

Насилих се да не се засмивам, защото това само би го поощрило, и преминах направо към проблема.

— Трябва да поговорим. — Доближих се до леглото и продължих с тих глас. — Уил е говорил с мама.

Той присви очи.

— Детайли.

Седнах до него и притиснах крака към гърдите си. Докато му разказвах наученото от мама, мускулите в долната част на лицето му затуптяха като сърце. Новината не беше хубава и нямаше начин да разберем дали мутацията се е оказала трайна, нито какви са бъдещите планове на Уил, без да го попитаме лично. Да бе.

— Не може да се върне — казах аз, докато разтривах слепоочията си, които изглежда туптяха в синхрон с челюстта на Деймън. — Ако мутацията се е оказала нетрайна, той би трябвало да осъзнава, че ти ще го убиеш. А ако е трайна…

— Той ще има преимущество — довърши Деймън.

Отпуснах се по гръб.

— Божичко, това е истинска каша. Каша с епични размери. — Каквото и да направехме, бяхме обречени. — Ако се върне, не мога да позволя да се доближи до мама. Ще трябва да й кажа истината.