Дженнифер Арментраут - Опал

Извих се настрани и ритнах със здравия си крак, уцелвайки арумианеца в лицето. Последва удовлетворяващо хрущене и кракът ми беше свободен. Отново се надигнах, стиснах зъби от болка и се насочих към Деймън. Той се беше обърнал и се връщаше за мен, когато тихо бръмчене затътна из сградата. Усилваше се все повече и повече и накрая не можехме да чуем друго. Всички спряхме. Светлина обля другата част на тунела, автоматичните ключалки изщракаха. Тъмп-тъмп-тъмп — звуците се усилиха неимоверно.

— Не! — каза Матю, очите му бяха приковани към мястото, откъдето бяхме дошли. — Не.

Деймън стрелна поглед зад мен. Обърнах се и видях как в тунела заблестя проблясък, пропука се и оформи стена от трептяща синя светлина. Това се повтори на всеки десет крачки, отново и отново…

Синята светлина падна върху един от арумианците, не много далеч зад мен. Улови го и светлината проблесна. Прозвуча силно пукане.

— Божичко — прошепнах.

Арумианецът изчезна — просто изчезна.

„Не се приближавай до синята светлина“, беше казал Блейк. „Това са лазери. Ще те разкъсат на парчета“.

Деймън се наклони напред ръцете му се протягаха към мен, но вече беше твърде късно. Преди да успее да ме достигне, на по-малко от крачка от лицето ми се появи синя светлина и от нея избухна топлина, която отметна косите ми назад. Деймън се провикна ужасено и аз залитнах назад.

Не можех да повярвам. Не беше възможно. Отказвах да го повярвам. Деймън беше от другата страна на светлината, по-близо до изхода, а аз… аз бях от ответната страна, погрешната страна.

Погледът на Деймън срещна моя, ужасът в невероятно зелените му очи разби сърцето ми на милиони парченца. Той разбираше — о, боже, той разбираше какво се случваше. Аз бях уловена с останалия арумианец.

Прозвуча изстрел. Обувки и ботуши затропаха по пода. Сякаш идваха отвсякъде. Пред нас, зад нас, от всички ъгли. Но аз не можех да се обърна, не можех да погледна зад себе си, не можех да откъсна очи от Деймън.

— Кити — прошепна умоляващо той.

Сирените избухнаха остро.

Деймън реагира мигновено, но за първи път в живота си не беше достатъчно бърз. Нямаше как да бъде.

Аварийните врати се отвориха от тавана и от пода, а Деймън се изстреля настрани и притисна ръка към контролното табло. Нищо не работеше. Вратите продължаваха да се отварят. Синята светлина беше като порой от разруха, който ни заобикаляше. Деймън се изви към мен. Той скочи към синия щит и аз извиках ужасено. Щеше да бъде унищожен, ако удареше лазерите!

Измъкнах от Извора колкото можех, протегнах ръце, пренебрегнах горещината и насочих към Деймън последната си сила и воля и задържах тялото му далеч от сините светлини, докато Матю не изскочи отзад, грабна Деймън и го дръпна далеч от светлината, успявайки да го събори на колене.

Беше твърде късно.

— Не! Моля те! Не! — изрева той, гласът му се тресеше по начин, който никога преди не бях чувала. — Кити!

Гласовете и звуците от ботуши се приближаваха, както и смразяващата костите студенина на арумианеца. Почувствах ги по гърба си, но не можех да отделя поглед от Деймън.

Очите ни се срещнаха и никога, никога няма да забравя ужаса в неговия поглед, вида на сурова безнадеждност.

За мен всичко беше сюрреалистично, сякаш не бях тук. Опитах се да се усмихна заради него, но не съм сигурна, че успях.

— Ще се справя — прошепнах, докато очите ми се пълнеха със сълзи. Вратите на тавана и на пода се отваряха. — Всичко ще бъде наред.

Очите на Деймън имаха стъклен блясък. Ръцете му се протегнаха с разперени пръсти. Така и не достигнаха лазера или вратите.

— Обичам те, Кейти. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам — каза той, гласът му беше дебел и дрезгав от ужас. — Ще се върна за теб. Ще…

Аварийните врати се затвориха с тихо „туп“.

— Обичам те — казах аз, но Деймън… Деймън го нямаше.

Той беше от другата страна на вратите, а аз бях пленена — с арумианците и Дедал. За момент не можех да мисля, не можех да дишам. Отворих уста, за да извикам, но ужасът се просмука в мен и спря звука.

Обърнах се бавно и вдигнах глава, а самотна сълза се плъзна по бузата ми. Арумианец стоеше там с извита настрани глава. Не можех да видя очите му зад очилата и бях доволна от това.

Той коленичи и отвъд него и другите арумианци видях мъже в черни униформи. Арумианецът се протегна, прокара леден пръст по бузата ми, проследи сълзата ми, а аз се отдръпнах и се свих срещу аварийните врати.

— Това ще боли — каза арумианецът.

Той се наведе, лицето му беше на милиметри от моето и аз усещах студенината на дъха му.

— Боже — прошепнах.

Във всяка клетка на тялото ми изригна болка и въздухът излетя от дробовете ми. Просната там, не можех да помръдна. Ръцете ми не действаха. Някой ме беше стиснал отстрани, но кожата ми беше безчувствена. Сякаш пищях, но не се чуваше звук.

Нямаше го Деймън.