Аби Клементс - Открадни си целувка

Понеделник, 20 ноември

— Още няма седем и половина, Лори — подкачи я младият охранител. — Никога ли не се излежаваш?

— Днес е голям ден — отвърна тя, като отвори отривисто стъклената врата на офиса, стиснала здраво латето в другата ръка. — Ако извадя късмет, следващата седмица може и да поспя.

Лори прекоси празната приемна, окъпана в лъчите на зимното слънце, които струяха през стъклената фасада на офиса, и влезе в чакащия асансьор. Натисна бутона за втория етаж, след това се обърна към огледалото и приглади равния си кестеняв бретон. Когато вратите се затвориха, тя пое дълбоко дъх и издиша бавно, доволна, че беше пристигнала преди всички останали. След едва три часа сън, способността й да води любезни разговори клонеше към точката на изчерпване, така че тя искаше да се фокусира върху работата и толкова.

— Етаж първи… втори — ДЗЪН!

— Добро утро, Лори — обади се Жак иззад рецепцията на „Сиймлес“, когато Лори излезе от асансьора.

Постъпилият наскоро в луксозния моден бранд Жак, безупречно облечен французин, от няколко седмици се напъваше да идва на работа пръв, за да направи добро впечатление. Лори му кимна учтиво, минавайки покрай редовете празни бюра на път към ъгловия си кабинет. Тя се огледа. Шефът й Дани още не беше дошъл и очевидно единственият друг човек на етажа беше Джилиан, тяхната изпълнителна директорка — жена със спартанска закалка и стоманена воля. Лори я зърна да говори по телефона зад матираната стъклена стена.

Лори затвори вратата на своя офис зад себе си и обгърна с очи гледката през прозорците. Двуетажни автобуси и черни таксита пъплеха по булевард Странд, покрай бляскавите коледни витрини на магазините, а по тротоарите крачеха служители и туристи, устремени към площад Трафалгар. Но вътре, ако не броим приглушеното жужене на уличното движение, кабинетът й беше спокоен оазис.

Тя остави чантата си, седна на въртящия стол и включи компютъра. После се настани на безупречно подреденото, чисто бюро с хладна повърхност, лъхаща леко на почистващ препарат с аромат на лимон. След няколко дни в чужбина — поредния водовъртеж от летища, нови лица и анонимни хотелски стаи — й беше приятно да се завърне в Лондон.

Компютърът я посрещна в познатата джунгла от електронни бележки и погледът й пробяга по пинборда — върху него бяха закачени две мостри от тъкани, идеи за пролетната палитра на аксесоарите „Сиймлес“ и календарът й. На него се открояваше една дата: понеделник, 20 ноември: днес.

Надписът „Чанти Навахо!“, ограден в червено, беше въведен преди няколко месеца. Лори се усмихна. „Навахо“ беше ексклузивната нова линия аксесоари на „Сиймлес“, възложена не на друг, а на нея — чантата, която Лори пускаше на пазара днес, беше уникален модел, въплъщаващ семплата елегантност на цялата продуктова линия. От средата на лятото, когато бе започнала да скицира чантата, Лори живееше, дишаше и мечтаеше за този ден. Ако всичко вървеше гладко, днес тя можеше да се изкачи на върха. Медийният шум около лансирането на новата линия беше безпрецедентен — високотиражните, модни списания се надпреварваха да публикуват статии и препратки, а отделът по маркетинг на „Сиймлес“ се готвеше да разпрати безплатни мостри на грижливо подбрана група водещи знаменитости.

Лори отпи от кафето си, без да откъсва поглед от екрана с нови съобщения. След като месеци наред се беше трудила върху дизайна и проследяването на производствения процес на чантата, днес се очакваше пристигането на първата доставка от Китай. В петък тя се беше върнала от двудневна командировка във фабриката в покрайнините на Пекин, където беше проверила дори пискюлчетата на чантите, които вървяха по поточната линия. Планът за днес беше прост: щеше да прегледа набързо новодоставените чанти, да даде зелена светлина за изпращането им до магазините, готови за предколедната треска — след това щеше да обиколи Лондон, за да промотира новата модна линия „Навахо“ на специално парти. Това беше най-луксозната продуктова линия, която Лори поемаше след повишението й в шеф на отдел „Аксесоари“, и тя беше готова за своя триумф.

Беше подобаващо облечена в тясна тъмносива рокля и черни ботуши до коленете, кестенявата й, подстригана на каре коса беше старателно изправена и лъскава, а течната очна линия и опушено сивите сенки скриваха зачервените от недоспиване клепачи. Лори почти не беше мигнала предишната нощ, заета да проверява напредъка на доставката с айфона си. Техническа неизправност във фабриката вече ги беше забавила с три дни, така че сроковете ги притискаха и не оставяха никакво място за грешки.

Първата доставка от хиляда чанти трябваше да пристигне в осем часа сутринта. Лори барабанеше с нокти по бюрото и броеше минутите.

— Сигурни ли си, че долу няма нищо? — попита Лори, хванала телефонната слушалка в едната ръка и ровейки в уебсайта на куриера с другата. — Бихте ли проверили още веднъж? — Тя прехапа устни. — Трябваше да са пристигнали преди половин час.

Сърцето й препускаше. Съдейки по системата за електронно проследяване на доставката, пакетите вече трябваше да са пристигнали.

— Тук няма нищо — отговори момчето в склада. — Освен ако… работите за Дани Греъм? Не е изключено да са ги доставили директно при него.

Лори чу някакъв шум откъм общото отворено пространство, някакъв разговор на висок глас пред стените на кабинета й, последван от почукване на вратата. През матираното стъкло видя шефа си Дани. Благодари на спедитора и затвори телефона.

— Влез — извика тя.

Дани отвори вратата и надзърна вътре. С боядисаната си в черно коса, провиснали костюми и рунтави вежди, Дани за пореден път я удиви как беше успял да се промъкне през вратите на „Сиймлес“ — да не споменаваме как беше станал директор. Един от редките случаи, когато модният стил бе отстъпил пред бизнес усета в този бранш.

— Здравей, Лори.

— Здравей, Дани — отвърна тя и видя, че той държи в ръцете си един от дългоочакваните кашони.

Шефът й постави кашона върху масата между тях.

— Пристигнаха.

Лори вдигна ръка към устата си в нетърпеливо очакване, когато Дани извади една от бежовите чанти, изработени с преплетена кожа, на които бе посветила последните шест месеца. Извивките бяха изящни, кожата се отличаваше с деликатен блясък, а малкият пискюл, който висеше от едната страна, добавяше финален акорд на непостижим стил. Лори посегна да пипне чантата и не можа да сдържи усмивката си — истинско съвършенство.

— О! Красива е, нали? — промълви тя, прокарвайки пръст по малката позлатена закопчалка. — А ти твърдеше, че е недопустимо да използваме кожа от кенгуру? Погледни, Дани, каква невероятна кожа. Мека и издръжлива. Тези торбести приятели ще бъдат обезсмъртени от линията „Навахо“.

— Хмм — процеди Дани и лицето му пламна. Той някак не изглеждаше толкова спокоен или развълнуван, колкото очакваше Лори. — Не знам. — Той посочи логото на „Сиймлес“.

Или по-скоро мястото, където трябваше да бъде логото. Лори проточи врат да разгледа надписа и реалността я порази като мълния. Не. Не. Не беше възможно.

Логото на „Сиймлес“ — отличителното „S“ със смела извивка — трябваше да е щамповано върху кожата в долния ляв ъгъл, както върху всички техни аксесоари. Но не беше. Вместо това върху скъпата вносна кожа на „Навахо“ чантата бяха незаличимо жигосани думите: ЩАМПОВАЙ ЛОГОТО ТУК.

— Би ли ме осветлила, Лори? — заговори Дани, смръщил загрижено вежди.

Лори наклони настолната лампа върху бюрото си, така че да освети надписа върху чантата, и затъкна кичур коса зад ухото си. Вгледа се внимателно в щампата и си напомни да диша. По дяволите. Надписът беше прекалено голям, за да го прикрият.

— Не е възможно да е върху всичките — промълви тя със свито сърце. Остави чантата, която държеше, и бръкна в кашона. Но докато вадеше на светло всяка една от еднаквите чанти, виждаше само повторения на същата грешка, отново и отново, съкрушително очевидни.

Как се бе случило? Лори беше отишла там, беше надзиравала процеса в Китай. Тя се върна в мислите си към четиринайсетчасовите работни дни, които беше прекарала сред задушливите изпарения във фабриката, докато общуваше с всички възможни средства с персонала, уверяваше се, че се използват точните материали, крачеше нагоре-надолу покрай конвейера, проверяваше пискюлчетата на пилотните мостри, закопчаваше и откопчаваше токи напосоки, за да се увери, че няма дефектни.

И тогава й проблесна един спомен. Имейлът, който беше изпратила на собственика на китайската фабрика в последния ден от командировката, с последните указания за голямата коледна поръчка. Стомахът й се сви на топка. Неспособна да открие съответния файл със снимката, в бързината тя беше набрала на ръка инструкциите за логото.

Очите й срещнаха погледа на Дани — заля я вълна от срам, когато осъзна грешката си. Лори беше наясно, че собственикът на фабриката не знае добре английски. Тя беше допуснала много глупава грешка. Нещо по-лошо — изключително скъпоструваща грешка. Да, умората и часовата разлика не бяха за пренебрегване. Да, часове наред беше предоговаряла разходите и затова се беше откъснала от конвейера. Но Лори беше ръководила с лекота подобни задачи без никакви проблеми при предишни проекти. Пълната картина постепенно доби ясни очертания. В тази командировка имаше само една разлика. Умът й беше зает с мисли за Джей.

Беше разсеяна от момента, когато напусна летище Хийтроу. Джей, нейният приятел, нейният съсед — мъжът, за когото доскоро си мислеше, че може да е нещо много повече — беше обсебил съзнанието й. На борда на самолета, във фабриката, в хотела, умът й се беше блъскал неспирно, опитвайки се да разбере какво се беше объркало. Лори погледна неизползваемата грамада кожени чанти в кашона пред нея. Целият този проект беше нейна отговорност. Вината беше изцяло нейна.