— И аз така мислех — изрече Лори, после прехапа устни. — Но не е така. — Жилото на унижението все още лютеше. Тя беше работила в „Сиймлес“ четири години, упорито градейки репутацията си, и сега, само заради две глупави грешки, всичко се беше сринало.

— Какво се случи? — попита Андреа със загрижен поглед.

— Издъних се, много — отвърна Лори. Когато братовчедка й я прегърна през раменете, сдържаните до момента сълзи бликнаха и тя се задави в ридания.

— Всичко е наред — прошепна утешително Андреа. — Всичко ще бъде наред. — В топлината на прегръдката й Лори плака до пълно изтощение. Накрая се отдръпна.

— Искаш ли да ми разкажеш за това? — попита Андреа.

— Не зная — прошепна Лори. — Още не. Ужасно е.

Братовчедка й кимна.

— Разбира се. Както искаш. Сега си сред свои. Защо не останеш да пренощуваш у нас тази вечер?

— Благодаря — промълви Лори, поизправи се и избърса очите си. — Може да се възползвам от поканата, само този път. — Тя се помъчи да се усмихне и да разведри атмосферата. — Ами ти, какво правиш?

— Ха, какво пък, сега ще се почувстваш по-добре — възкликна през смях Андреа. — Върнах се тук, пестя за първа вноска за собствен апартамент. При мама, цял ден и цяла нощ. — Тя кимна към кухнята, където Клара приготвяше чай, и направи престорено измъчена физиономия. — Представяш ли си? Татко се измъкна да разходи кучето — за втори път тази сутрин — и не мога да му се сърдя.

Лори се усмихна, после се огледа из стаята. Навсякъде имаше снимки — Лори видя една, на която бяха двете с Андреа като деца, позираха като поп звезди. Обстановката тук беше толкова различна от нейния собствен апартамент, обзаведен в стилен минимализъм.

Клара се върна в хола с чай и бисквити, които остави на масата.

— През уикенда разговарях с майка ти — каза тя.

— О, така ли? — отвърна Лори, давайки си сметка, че не се беше чувала с майка си най-малко от две седмици. — Как е тя?

— О, Лори, с тези нейни мъже — възкликна Клара с нотка на отчаяние. — Искам да кажа, не й стига баща ти, който я напусна, без да се обърне назад. Какво преживя заради него, цяло чудо е, че не умря от мъка навремето, но сега става още по-лошо, миличка.

— Не преувеличавай, мамо — обади се Андреа, взе си една бисквита от чинията и погледна Лори. — На мен ми се стори добре, когато разговарях с нея.

— Добре? — повтори Клара. — Явно не ти е разказала цялата история, Андреа. Повярвай ми, тя изобщо не е добре. С Хавиер са скъсали и тя е много самотна.

— Хавиер? — попита Лори.

— Да, стара изгора. Двамата бяха заедно само няколко месеца. Но нали знаеш, за майка ти това е поредното любовно разочарование, което да допълни колекцията — заяви Клара, като вдигна ръце във въздуха и поклати глава. Андреа погледна Лори в очите и й прошепна: „Не й обръщай внимание“.

Поредното любовно разочарование, помисли си Лори. Цял живот се беше стремила да се отличава от майка си — да бъде по-независима, по-успяла, по-жилава. За нищо на света не би оставила щастието си в ръцете на някой мъж. Но сега, неомъжена и сама на трийсет и пет, с разбито сърце и на път да загуби работата си, Лори се запита дали двете нямаха повече общо, отколкото й се искаше да признае.

Глава 2

Вторник, 21 ноември

Рейчъл се стресна в съня си, когато входната врата на къщата хлопна. В спалнята цареше непрогледен мрак, пронизан от един тъничък лъч лунна светлина върху килима. Мобилният й телефон лежеше на възглавницата й, другата половина на леглото все още бе празна, както когато се беше унесла. Рейчъл провери дисплея за съобщения — нямаше, след това за часа — дванайсет и половина. Тя стана и наметна халата върху пижамата си, отвори вратата на спалнята и се ослуша — дочу бръмченето на хладилника на долния етаж и потракване на чинии.

Спалнята на голямата й дъщеря Мили беше до нейната. Рейчъл побутна леко вратата и надникна вътре, после с облекчение притисна ръка до сърцето си. Тийнейджърката беше в леглото си, заспала с разпиляна по възглавницата тъмночервена коса, а равномерното й дишане се чуваше ясно. Мили си беше у дома. В безопасност. Сглупих, като се разтревожих, помисли си Рейчъл.

Тя се спусна по извитите, неравни дървени стъпала на старовремската селска къща, която датираше от седемнайсети век, като се приведе под гредата най-долу. Съпругът й Ейдън беше в кухнята, с чиния в ръка, по дънки и карирана риза, както винаги, когато беше работил по някой от строителните си проекти за преустройства. Сърцето й се стопли при тази гледка.

— Хванах те — прошепна с усмивка тя.

— Събудих те с това тропане — каза той с крива усмивка и й помаха. — Опитвах се да пазя тишина. Току-що се прибрах. И се отбих в кухнята за среднощна закуска. Отново.

Ейдън остави чинията върху плота и я прегърна.

— Радвам се да те видя — добави той, като я притегли към себе си и погали тъмнорусата й коса. Рейчъл се надигна на пръсти, за да го целуне по устата, като прокара нежно длан по брадясалото му лице.

— Аз също — прошепна тя, притиснала буза до гърдите му.

Рейчъл го побутна към хола и направи място на дивана.

— Е, как беше днес? — попита тя тихо, за да не събуди Мили или малкия Зак.

— Напрегнато. Но ти знаеш как е, в момента всеки ден е натоварено — отвърна Ейдън с изопнато от умора лице. — Кой знае кога ще завършим плевнята на Уестли — обещахме да сме готови на двайсети декември, но дотогава остават само няколко седмици, а имаме още много работа. Дъждовете през есента ни забавиха, а тази седмица имахме известни проблеми с интериора… Не трябваше да поръчвам толкова много материали от чужбина, всичките ни доставки закъсняват. Но стига сме говорили за работа — каза той, като махна с ръка, а лицето му се отпусна леко. — Напоследък почти не ми остава време за теб и не искам да го пропилявам в празни приказки. Как мина денят ти, децата как са?

Рейчъл се сгуши на дивана и подпъхна крака под себе си.

— Ами, добре — промълви тя. — Майка приключи по-рано, каза, че тази година ще участва в някаква благотворителна коледна акция.

Ейдън вдигна вежди.

— Пак ли ще работи като доброволка? Мислех, че след пенсионирането си хората си почиват.

— Беа не е хората — усмихна се Рейчъл. — Тя е фурия. Но това си го знаем. Освен това прибра Зак от тренировката по футбол, докато аз приготвях вечерята. Което беше дар божи.

— А Мили?

— Тя е добре. Беше у Кейт, за да учат заедно — Рейчъл се умълча за момент.

— Какво има? — попита Ейдън.

— Нищо. Просто — когато ти се прибра преди малко, помислих, че е тя.

— След полунощ?

— Да. В единайсет все още я нямаше, а се бяхме разбрали за този час. Потърсих я два пъти, но мобилният й телефон беше изключен. Чаках я, но… Не знам как, но сигурно съм заспала.

— А сега…? — попита разтревожено Ейдън.

— О, всичко е наред — побърза да го успокои Рейчъл с усмивка. — Горе е, спи дълбоко.

— Значи няма проблем, нали? — попита Ейдън, дояждайки сандвича си.

— Да. Разбира се.

— Но…?

— Това не е типично за нея, нали? Да се прибира късно — призна Рейчъл. — И да не се обажда, когато я търся.

— Кейт живее зад ъгъла, сигурно са се улисали. Нали ги знаеш какви са, когато се съберат заедно. Пък и Мили се оплакваше, че откакто смени училището, двете почти не се виждат.

— Прав си — промълви Рейчъл, като прогони съмненията си. — Зная, че си прав.

— Сега Мили си е вкъщи. Не се тревожи — каза Ейдън, прегърна я и я целуна по бузата. — Хайде да си лягаме.



— Донесох „Книгата“ — заяви Беа на другия ден, като се настани в кухнята на Хоторн Котидж. — Помислих си, че можем да си припомним това-онова, преди да отидем в училище.

„Обратното броене на Беа до Коледа“, или накратко „Книгата на Беа“, беше знаменито четиво в дома на семейство Мъри. „Книгата“, изписана с изящния почерк на Беа, съдържаше ценни съвети за всичко — от тънкостите по изпичането на коледната пуйка до указания за отсичането на бъдника, от рецепти за мини шоколадови венци до марципанови листенца на бодлива зеленика. Тези ритуали бяха алфата и омегата на празничния сезон в дома на семейство Мъри.

— Чудесно. Нима вече наближава декември? — възкликна Рейчъл, като погледна стенния календар: 22 ноември. — Да, така е. Време е най-малкото да приготвим кейка с уиски. Хайде да я прегледаме.

Рейчъл разчисти мивката, избърса мокрите си ръце надве-натри с една домакинска кърпа и седна до Беа на масата. С раирания моряшки пуловер и късо подстригана пепеляворуса коса, днес Беа изглеждаше толкова млада, помисли си Рейчъл, посягайки към книгата.

— Всъщност аз снощи направих кейка с уиски — каза Беа. — Нямах какво да правя. Сега остава само да го напоявам през няколко дни. Снощи сръбнах една-две чашки — призна свекърва й. — Дано да не ми стане навик.

— Тайните облаги на професията — пошегува се с намигване Рейчъл.

Тя прибра един кичур коса зад ухото си и запрелиства книгата, докато не стигна до любимата си страница: медено-джинджифиловата къщичка на Беа.

Докато гледаше познатата илюстрация, тя долови уханията на коледния сладкиш — джинджифил, канела, карамфил — и си припомни първия път, когато го беше приготвила. Беше годината, когато тя и Ейдън напуснаха Бромли, където бяха израснали, за да започнат съвместния си живот в селцето в Йоркшир, което бе станало техен дом.