Нина Георге - Парижката книжарница

Как можа да се случи? Защо позволих да ме убедят?

Двете дами, които командваха дом № 27 — собственицата мадам Бернар и портиерката мадам Розалет (мосю Пердю ги наричаше „генералшите“), го издебнаха и го приклещиха между двете си партерни жилища.

— Този Льо П. се е отнесъл позорно към жена си.

— Ужасяващо. Като молец към булчински воал.

— Е, някои мъже си имат извинение. Достатъчно е само да погледнеш съпругите им, за да ги разбереш. Машини за лед в костюми на Шанел. Но и мъжете са чудовища.

— Мили дами, не разбирам какво…

— Вие не сте от тях, мосю Пердю. Естествено. Вие сте кашмир. Най-добрата материя, от която е изтъкан един мъж.

— Във всеки случай ще имаме нова наемателка. На четвъртия, а това е вашият етаж, мосю.

— Горката мадам си няма нищичко. Съвсем нищо, ясно ли ви е, само разбити илюзии. Нужно ѝ е всичко, буквално всичко.

— Време е да се включите в играта, мосю. Дайте каквото можете. Всяко дарение е добре дошло.

— Разбира се. Може би някоя добра книга…

— О, не, ние имаме предвид по-скоро нещо практично. Маса например. Мадам си няма дори маса!

— Да, да, разбрах…

Всъщност книжарят не разбираше какво би могло да бъде по-практично от книга. Въпреки това обеща да дари маса за новата наемателка. Защото имаше една излишна.

Мосю Пердю пъхна вратовръзката си между горните копчета на бялата, грижливо изгладена риза и внимателно нави ръкавите — по-точно ги надипли — чак до лактите. През цялото време гледаше като хипнотизиран етажерката с книги в коридора. Зад нея се намираше стая, в която не беше влизал от двайсет и една години.

Двайсет и една години. Двайсет и едно лета. Двайсет и една новогодишни утрини.

Обаче масата беше точно в тази стая.

Мосю Пердю въздъхна, посегна наслуки към книгите и извади от етажерката Оруел. „1984“. Книгата не се разпадна. Даже не го ухапа по ръката като обидена котка.

Книжарят извади следващия роман. После два едновременно. Накрая бръкна с две ръце в етажерката и заработи с голяма бързина. Вадеше по няколко книги едновременно и ги трупаше на пода.

Купчината се превърна в дърво. В кула. В омагьосана планина. Пердю погледна последната книга в ръката си — „Среднощната градина на Том“. Приказка за пътуване във времето.

Ако вярваше в магии, щеше да го приеме като знак от небето.

Заудря с юмруци по дъските, за да ги отдели от скобите. После отстъпи крачка назад.

Ето я. Вече я виждаше. Зад стената от думи. Вратата към стаята, където…

Защо просто не купих нова маса?

Мосю Пердю плъзна пръсти по устните си. Да, защо не? Ще изтупа праха от книгите, ще ги подреди отново в етажерката и ще забрави за вратата. Ще купи маса и ще продължи да живее както през последните две десетилетия. След двайсет години ще навърши седемдесет, а от там нататък вече никой не знае какво го очаква. Може пък да умре рано.

Страхливец!

Треперещата му ръка се сключи около топката на бравата. Отвори вратата много бавно. Блъсна я лекичко навътре, присви очи и… Само лунна светлина и сух въздух. Вдиша го през носа и затърси нещо, но не го намери.

Миризмата на***е изчезнала.

За двайсет и едно лета мосю Пердю бе овладял до съвършенство изкуството да заобикаля мислите за ***. Правеше го инстинктивно, както заобикаляше отворените канавки по улиците.

Обикновено си представяше името ѝ като ***. Като мълчание във върволицата на движещите се мисли. Като бяла стая сред картините от миналото. Като мрак сред чувствата. Научи се да измисля всякакви видове дупки.

Мосю Пердю се огледа. Колко тиха изглеждаше стаята. Бледа въпреки лавандуловосините тапети. Годините зад заключената врата бяха изстискали цвета от стените.

Светлината от коридора откри съвсем малко неща, които да хвърлят сянка. Стол от бистро. Кухненска маса. Ваза с лавандула, открадната от равнината край Валенсол преди повече от двайсет години. И един петдесетгодишен мъж, който седна на стола и се обгърна с две ръце.

Ей там имаше завеси. По-нататък картини, цветя и книги. На дивана спеше котка на име Грегор. Имаше свещници и шепот, музика и чаши, пълни с червено вино. Танцуващи сенки по стената, едната голяма, другата чудно красива. В тази стая имаше любов.

А сега тук съм само аз.

Мъжът стисна ръце в юмруци и ги притисна върху парещите си очи.

Преглътна. Преглътна още веднъж, за да пребори сълзите. Гърлото му беше твърде тясно за дишане, а гърбът му пламтеше от горещина и болка.

Когато отново започна да преглъща без болка, мосю Пердю стана и отвори двете крила на прозореца. От задния двор нахлуха разни миризми.

Билките в градинката на Голденберг ухаеха. Розмарин, мащерка… Към тях се добавяха масажните масла на Че, слепия подолог[1], който лекуваше като шепнеше на стъпалата.

Примеси се миризма на палачинки, съчетана с печените африкански ястия на Кофи, люти и месести. А над всички тези миризми се носеше юнският мирис на Париж, ухаещ на цъфнали липи и очакване.

Ала мосю Пердю не позволи на ароматите да го затрогнат. Вложи всички сили, за да се противопостави на магията им. Отдавна се бе научил да пренебрегва всичко, което би могло по някакъв начин да събуди в сърцето му копнеж. Изключваше от живота си миризми, мелодии… цялата красота на нещата.

Донесе от килерчето зад оскъдно обзаведената кухня вода и зелен сапун и започна да почиства дървената маса.

През цялото време се бореше срещу размитата картина, натрапваща се в съзнанието му — как някога седеше край масата; и то не сам, а с ***.

Бършеше, търкаше, миеше и гонеше мъчителния въпрос какво ще прави оттук нататък, след като бе отворил вратата към стаята, в която бе погребал цялата си любов, мечтите, миналото.

Спомените са като вълци. Не можеш да ги сложиш зад решетки и да се надяваш, че няма да ти досаждат.

Мосю Пердю отнесе тясната маса до вратата, избута я през етажерката и покрай омагьосаната книжна планина, извлече я навън и спря пред отсрещното жилище.

Понечи да почука и в този миг чу познат звук. Задавено хълцане, прикрито от възглавница.

Някой плачеше зад зелената врата на жилището. Жена. Плачеше така, сякаш много държеше никой, ама наистина никой да не я чуе.

— Жената на онзи Льо П., нали го знаете. Всъщност бившата му жена.

Не, не знаеше. Мосю Пердю не четеше клюкарските страници на вестниците. Късно вечерта в четвъртък мадам Катрин льо П. се прибрала вкъщи, след като цял ден водила кореспонденцията на своя известен съпруг, виден съвременен творец, в агенцията му. Опитала се да отвори, но ключът не влязъл в ключалката. На стълбището я чакал куфар, върху него лежали документите за развод. Мъжът ѝ бил заминал незнайно закъде. Взел със себе си стари мебели и нова жена.

Катрин, вече бивша съпруга на господин мръсника, не притежавала нищо освен дрехите си. И прозрението, че е повече от глупаво да вярва в любовта, която съпругът ѝ някога изпитвал към нея. Защото тази любов, първо, не ѝ осигурила човешко отношение при раздялата и второ, не ѝ попречила да опознае съпруга си достатъчно добре, за да не се изненада от поведението му.

— Широко разпространена заблуда — изкоментира мадам Бернар, собственицата на къщата, между две дръпвания от лулата. — Жената разбира какъв е бил мъжът ѝ едва когато той я напусне.

Мосю Пердю все още не бе видял жената, изхвърлена така безмилостно от собствения ѝ живот.

Сега стоеше и се вслушваше в самотния ѝ плач, въпреки че тя отчаяно се стараеше да го заглуши, може би с ръце или с кухненска кърпа. Дали да почука и да я постави в неудобно положение? Реши първо да донесе вазата и стола.

Тихо измина пътя между своето и нейното жилище. Много добре знаеше какъв издайник е тази горда стара къща. Познаваше всяка скърцаща дъска, всяка допълнителна тънка стена и всяка скрита шахта, която се изявяваше като високоговорител.

Щом влезеше в празната дневна и се наведеше над своя пъзел от 18 000 части, за да попълни още някоя страна на географската карта, къщата започваше да му докладва за живота на другите.

Голденбергови се караха (Той: „Не можеш ли да…? Защо си…? Не ти ли казах…?“. Тя: „Всеки път ли трябва…? Никога не правиш… Искам ти да…“). Познаваше ги още от времето, когато бяха младоженци. Тогава често се смееха. После дойдоха децата и родителите се раздалечиха като континентите.

Чуваше как електрическият инвалиден стол на Клара Виолет минава през ръбовете на килимите, търкаля се по паркета и преодолява праговете. Помнеше как младата някога пианистка танцуваше и се смееше.

Чуваше как Че и младият Кофи готвят. Че непрекъснато разбъркваше яденето. Открай време си беше сляп, но твърдеше, че вижда света като следи от миризми и ехото, което оставяли човешките чувства и мисли. Че винаги усещаше дали в стаята, в която влиза, са правили любов, или са се карали.

В неделя Пердю чуваше как мадам Боме и приятелките ѝ вдовици се кискат над мръсните книжки, които лично той им бе набавил зад гърба на добронравните им роднини.