Нина Георге - Парижката книжарница

Невъзможно!

Наистина ли тя е…?

Два пъти го предаде. Беше абсолютно убеден. Върху това заключение построи живота си.

Усети гадене.

След 21 години разбра, че той я е предал, не тя него. Манон го е чакала напразно, докато е…

Не. Моля, не!

Той е виновен за всичко.

Писмото, послеписът… Сигурно е повярвала, че чувствата му не са достатъчно силни. Че Жан Пердю никога не я е обичал достатъчно, за да изпълни последното, най-силното ѝ желание.

Проумя какво е направил и се засрами дълбоко от себе си.

Видя я в часовете и дните след писмото. Седяла е и е чакала пред дома ѝ да спре кола и Жан да почука на вратата.

Лятото си е отишло, есента е заскрежила листата на дърветата, зимата ги е оголила.

Но Жан не се е появил.

Пердю закри лицето си с две ръце. Идеше му да се удари.

Вече е много късно.

Въпреки че пръстите му трепереха неудържимо, успя да сгъне писмото и да го прибере в плика. Стиснал зъби, закопча ризата си, обу обувките и подреди косата си в огледалото на нощта.

Защо не скочиш през прозореца, идиот такъв? Това е единственото добро решение.

Вдигна поглед и видя Катрин да стои в рамката на вратата.

— Тя ме е… — започна Пердю, посочи писмото. — Аз съм я… — Не намери думата. — Оказа се, че е било съвсем различно.

Коя е истинската дума?

— Обичал? — попита след минута Катрин.

Точно така. Това е думата.

— Но това е хубаво.

— Вече е твърде късно.

Всичко е изгубено. Аз съм изгубен.

— Тя ме е напуснала…

Кажи го, по дяволите!

— Напуснала ме е от любов. Точно така.

— Ще се видите ли отново? — попита Катрин.

— Не. Тя е мъртва. Отдавна е мъртва.

Затвори очи, за да не вижда Катрин. Знаеше колко ще я нарани.

— Аз също я обичах. Обичах я толкова силно, че когато тя си отиде, престанах да живея. Тя е умирала, а аз си мислех само колко подло е постъпила с мен. Държах се като глупак. Прости ми, Катрин, но и днес се държах глупаво. Не съм в състояние да говоря истински за това. Трябва да си отида, преди да ти причиня болка. Позволяваш ли?

— Разбира се, че можеш да си отидеш. Не ми причиняваш болка. Това е нашият живот. Вече не сме 14-годишни деца. Когато човек няма кого да обича, става по-особен. Във всяко ново чувство влиза част от старото и трябва да мине време, докато изчезне. Такива сме ние, хората.

Катрин говореше спокойно, едва ли не делово.

Погледна към кухненската маса. Тя бе донесла цялото нещастие.

— Иска ми се и моят мъж да ме бе напуснал от любов. Това е най-прекрасният начин да бъдеш изоставен.

Пердю направи крачка към нея, прегърна я нежно — и я почувства ужасяващо далечна.

Направи сто лицеви опори. Водата вреше. След първата глътка кафе си заповяда да направи сто клякания. Накрая целият трепереше.

Взе студен и горещ душ. Избръсна се и се поряза на няколко места. Изчака кървенето да спре, изглади бяла риза, върза си вратовръзка. Сложи няколко банкноти в джоба на панталона и наметна сакото.

На излизане не погледна към вратата на Катрин. Тялото му копнееше за прегръдката ѝ.

А после какво? Аз ще се утеша, тя ще се утеши, накрая ще сме като две използвани носни кърпички.

Извади от пощенската кутия поръчките за книги, оставени от съседите. Поздрави Тиери, който бършеше от масите нощната влага.

Погълна набързо омлета със сирене, без да усеща вкуса му. През цялото време не откъсваше очи от сутрешния вестник.

— Какво има? — попита Тиери и сложи ръка на рамото му.

Жестът беше толкова лек, толкова приятелски — но мосю Пердю трябваше да стисне зъби, за да не го отблъсне.

Как ли е умряла? От какво? Имала ли е болки, викала ли ме е? Сигурно всеки ден е гледала към вратата. Защо бях толкова горд?

Защо трябваше да стане по този начин? Какво наказание заслужавам? Дали да не се самоубия? Поне веднъж да постъпя правилно.

Пердю продължи да чете рецензиите. Четеше напрегнато, с маниакална съсредоточеност, решен да не изпусне нито една дума, нито едно мнение. Подчертаваше, драскаше коментари и забравяше прочетеното.

Прочете всичко още веднъж.

Дори не вдигна глава, когато Тиери рече:

— Вижте онази кола. Стои там от снощи. Дали пък някой не спи вътре? Сигурно пак са дошли почитатели на онзи писател.

— Мислите, че са тук заради Макс Жордан? — промълви Пердю.

Дано момчето не извърши моите глупости.

Тиери тръгна към колата, но човекът вътре даде газ и бързо се отдалечи.

Чула е смъртта и се е уплашила. Пожелала е да отида при нея и да я пазя. А аз не отидох. Седях си тук и се самосъжалявах.

Започна да му се гади.

Манон. Ръцете ù.

Писмото. Миризмата ù, почеркът. Толкова живи. Тя ми липсва.

Мразя се. Мразя я!

Защо е допуснала да умре? Сигурно е станало недоразумение. Тя е жива. Някъде там.

Стигна тичешком до тоалетната и повърна.

Неделята се оказа шумна.

Премете палубата. Подреди книгите, които през последните дни бе отказал да продаде. Напасва ги до милиметър. Сложи нова ролка в касовия апарат. Не знаеше какво да прави с ръцете си.

Ако оцелея този ден, ще живея още дълго.

Обслужи един италианец.

— Наскоро видях книга с очилат гарван на корицата. Преведена ли е вече?

Снима се с двойка туристи, прие поръчки за ислямски книги от Сирия, продаде чорапи против тромбоза на една испанка, напълни паничките на Кафка и Линдгрен. Докато котките се мотаеха из кораба, Пердю прелисти каталог, който възхваляваше не само най-известните истории от шест думи от Хемингуей до Мураками, събрани в комплект за маса, а и солници, бурканчета за пипер и подправки с главите на Шилер, Гьоте, Балзак и Вирджиния Улф. От темето на писателите се сипеше сол, пипер или захар.

Какво е това? Кич? Или нещо повече?

„Абсолютният бестселър сред помощните материали са новите читателски знаци във всяка книжарница.

Ексклузивно към тях предлагаме „Стъпалата“ на Хесе — култовата опора за книги в отдела за поезия!“

Пердю се взираше в обявата.

Знаете ли какво? Прекалихте. Вървете по дяволите с вашите солници с Гьоте и Шилер! Не искам да виждам криминалета на тоалетна хартия. Нито пък „Стъпалата“ на Хесе — „на всяко начало е присъща магия“ —като декорация за етажерка! Стига толкова!

Книжарят се загледа през прозореца към Сена. Как блещукаше водата, как небето се присвиваше.

Красиво е, наистина.

Дали Манон е била гневна, че се е наложило да ме напусне по този начин? Защото аз съм такъв, какъвто съм, и не мога да съм друг? Да говори с мен например. Просто да каже какво става с нея. Да ме помоли за помощ. Да ми каже истината.

— Сигурно не съм такъв мъж — изрече високо той. — Що за човек съм изобщо?

Жан Пердю затвори каталога, нави го на руло и го пъхна в задния джоб на сивия панталон.

Имаше чувството, че през последните 21 години се е движил точно към този ден. Към минутата, в която осъзна какво трябва да направи. Какво е трябвало да направи много отдавна, дори без писмото на Манон.

Мосю Пердю отвори грижливо подреденото сандъче за инструменти, извади електрическата отвертка, пъхна накрайника в джоба на ризата и излезе на палубата. Положи каталога върху метална пластина, коленичи върху многоцветната лакирана хартия, сложи накрайника на отвертката и започна да развива големите винтове, които държаха стълбичката за основата на кея. Един след друг. Накрая издърпа маркуча, който го свързваше с пристанищния резервоар за прясна вода, извади щепселите от разпределителното електрическо табло и развърза въжетата, които вече две десетилетия приковаваха „Литературната аптека“ към брега. Изрита силно стълбичката, за да се отдели окончателно от кея, вдигна гредата, отнесе я на палубата и затвори вратичката, през която се влизаше в кораба. След това отиде на кърмата, където беше кормилото, изпрати една мисъл към улица „Монтаняр“ — „Катрин, прости ми“ — и завъртя ключа в позиция за загряване.

Двигателят заработи без колебание.

— Мосю Пердю! Мосю Пердю! Ехо! Почакайте!

Книжарят погледна през рамо.

Жордан? Да, наистина беше Жордан! Носеше обичайните наушници и огромни слънчеви очила. „На мадам Боме са“, установи смаяно Пердю, разпознал досадната муха, отрупана с изкуствени камъни.

Жордан тичаше към книжния кораб и голямата моряшка торба на раменете му подскачаше възбудено при всяка крачка. На ръцете му висяха още няколко торби. След него тичаха мъж и жена с фотоапарати.

— Къде отивате? — извика в паника Жордан.

— Махам се оттук — изгърмя в отговор Пердю.

— Страхотно! И аз ще дойда!

Жордан замахна и хвърли багажа си на борда. В този миг „Лулу“, разтреперана от необичайните вибрации, се отмести на метър от брега. Половината торби паднаха във водата. Сред тях и онази с мобилния телефон и портмонето на писателя.

Моторът бучеше, дизелът изгаряше и бълваше черен дим. Реката се загърна в синя мъгла. Мосю Пердю чу ругатните на пристанищния надзирател и го видя да тича към кея сред изпаренията.

Натисна педала за газта.

— Пълен напред!

В този миг писателят се засили за скок.

— Не! — кресна Пердю. — Мосю Жордан, не! И дума да не става! Аз трябва да…

Макс Жордан скочи.

— Моля ви!

Макс Жордан се изправи, разтърка коляното си и проследи с поглед половината си изгубени вещи, които се повъртяха още малко на повърхността и потънаха. Усмихна се доволно и закуцука към кормилния пулт. Не свали наушниците.

— Добър ден — поздрави щастливо преследваният автор. — Значи книжният кораб можел и да се движи?

Пердю извърна очи. По-късно ще се скара яката на Макс Жордан и ще го прати да си върви вкъщи. Сега трябваше да се съсредоточи. Да прецени какво го очаква. Излетни и товарни лодки, лодки къщи, птици, мухи, водни пръски… Какъв ли беше редът? Кой имаше предимство? С каква скорост да се движи? И какво, по дяволите, означаваха жълтите ромбове по мостовете, под които минаваше?