Мама, естествено, се страхува, че в Париж ще ми се случи нещо. Не толкова, че някоя от бомбите, които ливанските фракции взривиха в „Галери Лафайет“ и на „Шанз Елизе“, ще ме разкъса на парчета, колкото, че ще срещна някой мъж. Или, Бог да ни пази, някоя жена. Някоя от интелектуалките по „Сен Жермен“, които имат ум в излишък, но не и чувства, и сигурно ще ме научат да харесвам живота сред разтурени хора на изкуството, където в крайна сметка жените пак не правят друго, освен да мият четките на господата художници.

Според мен мама се притеснява, че като се отдалеча от Боние и неговите кедри, лозя и розови залези, бих могла да открия нещо, което да застраши бъдещия ми живот. Миналата нощ я чух да плаче отчаяно в лятната кухня — очевидно се страхува за мен. Казват, че в Париж всеки се стреми да успее, да стане победител, а мъжете изкушават жените със студенината си. Всяка жена иска да опитоми мъжа и да превърне ледената му обвивка в страст… всяка жена. Особено тези от Юга. Така казва Дафне и според мен си измисля. Диетите предизвикват халюцинации, това е сигурно. Татко пък е винаги владеещият се провансалец. „Какво толкова биха могли да предложат онези от града на момиче като теб?“ — пита той. Обичам хуманистичните му петминутки, когато възхвалява Прованс като люлка на цялата национална култура. Произнася окситански[14]фрази и изразява възхищение от факта, че и последният селянин, който гледа маслини или домати, говори езика на художници, философи, музиканти и пламенни младежи от преди четиристотин години.

Не като парижаните, според които само образованата буржоазия може да бъде креативна и да се интересува от света.

О, татко! Платон с мотика, нетолерантен към нетолерантните.

Ще ми липсват пикантният му аромат, топлината на гърдите му. И гласът му, наподобяващ търкалянето на гръмотевиците по хоризонта.

Знам, ще ми липсват и високите върхове, синевата, мистралът, който измита и измива лозята. Нося си малко пръст и букетче билки. И още костилка от нектарина, грижливо огризана, както и бяло камъче, за да го слагам под езика си, когато — досущ като Па-ньол[15]— жадувам за изворите на родното място.

Ще ми липсва ли Люк? Винаги е бил до мен. Никога не съм усещала липсата му и сигурно ще ми хареса да копнея за него. Не познавам „тегленето“, което братовчедката „Толкова съм дебела“-Дафне описва със силни думи: „Все едно мъжът забива котвата си в гърдите ти, в корема, между краката, а когато го няма, веригите те теглят и дрънчат“. Думите ù бяха жестоки, но тя се усмихваше.

Какво ли е да желаеш някой мъж толкова силно? Дали и аз съм забила котвата си в него, или мъжът забравя по-бързо? Сигурно Дафне е прочела тези думи в някой от ужасните си романи.

Знам всичко за мъжете, но не знам нищо за мъжа. Какъв е мъжът, когато е с жена? Знае ли двайсетгодишният мъж как ще обича жената, щом стане на шейсет? Защото двайсетгодишните знаят съвсем точно как ще се развие кариерата им, как ще говорят, действат и живеят, щом станат на шейсет. Ще се върна след година и ще се омъжа за Люк. Ще направим сватба и ще произвеждаме вино и деца, година след година. Свободна съм не само за тази година, но и за бъдещето. Люк няма да ми задава въпроси защо се връщам толкова късно или защо искам да отида сама в Париж или някъде другаде. Дори след години. Това ми е подаръкът за годежа: брак в свобода. Такъв е Люк. Татко не би ни разбрал. Свобода за жената, от любов? Доброволен отказ от вярност? „Дъждът не стига за цялата земя“ — би казал татко. Любовта е дъждът, мъжът е земята. А ние, жените, какво сме ние? „Вие обработвате мъжа, той разцъфтява под ръцете ви, това е силата на жените.“

Още не знам искам ли да се възползвам от подаръка на Люк. Дарът му е твърде голям, а аз съм още малка. Дали искам да му отговоря със същото? Люк твърди, че не настоява. Че това не е условие за брака ни.

Аз съм дъщеря на голямо, силно дърво. Моето стъбло ще се превърне в кораб, но този кораб няма нито котва, нито флаг. Ще изляза в морето и ще търся сенките и светлината, ще пия вятъра и ще забравя всички пристанища. Осъдена на свобода, все едно подарена или взета насила. Ще я живея сам-сама.

Бързо да кажа още нещо, преди Жана д’Арк в мен отново да разкъса ризата и да застене стихове: запознах се с мъжа, който ме видя да плача и да пиша в дневника си. В купето. Той видя сълзите ми, а аз се опитах да ги скрия с бебешкото оправдание „Искам да се върна“, с болката, която ме връхлита винаги щом изляза от моята малка долина…

Попита ме дали изпитвам силна носталгия.

— Възможно е да страдам от любовна мъка — възразих аз.

— Носталгията е любовна мъка, но много по-силна. Доста едър за французин. Книжар. Бели зъби, дружелюбна усмивка, зелени очи като нашите билки. Почти същият цвят като кедъра пред прозореца на спалнята ми в Боние. Малиновочервена уста, косата плътна и силна като розмаринов храст.

Казва се Жан. В момента преустройва фламандско товарно корабче. Смятал да засади в него книги — така се изрази. „Хартиени корабчета за душата.“ „Възнамерявам да открия аптека, обясни ми той, литературна аптека за лечение на чувствата, за които няма лекарства.“

Например за носталгия. Според него съществуват различни видове носталгия. Копнеж по уют и закрила, желание да се върнеш при семейството си, страх от сбогуване, любовен копнеж…

— Човек копнее да обикне нещо хубаво и добро, като място, друг човек, дори легло.

Каза го така, че не прозвуча глупаво, а логично.

Жан обеща да ми даде книги, които да облекчат мъката ми по дома. Каза го, сякаш говореше за полумагична, но въпреки това официална медицина.

Приех го като бял гарван, умен и силен, стоящ над нещата. Той е като големите, горди птици, които бдят над нас от небето. Всъщност не, не се изразих точно: той не ми обеща да ми даде книги — не понасял обещанията, както каза. Просто предложи: — Мога да ви помогна. Зависи какво искате: да плачете още, да спрете или да се смеете, за да плачете по-малко. Мога да ви помогна.

Пожелах да го целуна, за да разбера дали може не само да говори и да знае, a и да чувства и да вярва.

Колко високо може да полети този бял гарван, който вижда вълненията на сърцето ми?

15.


— Гладен съм — рече Макс.

— Имаме ли достатъчно прясна вода? — попита Макс.

— Искам и аз да управлявам — поиска Макс.

— Защо нямаме въдици на борда? — оплака се Макс.

— Някак си се чувствам кастриран без телефон и кредитни карти, нима вие не го усещате? — въздъхна Макс.

— Не — отвърна Пердю. — Добре е да почистите лодката. Това е двигателна медитация.

— Да чистя? Сериозно ли говорите? Вижте, пак минават шведски платноходки! — извика писателят. — Движат се в средата на реката, сякаш те са я открили. Англичаните не са като тях. Те оставят впечатлението, че реката е само тяхна и останалите е най-добре да ги аплодират от брега и да им махат с флагчета. Сигурно заради Трафалгар. Още ги боли.

Свали далекогледа и попита:

— Няма ли да окачим националното знаме да се вее отзад?

— На кърмата, Макс! Задната част на кораба се нарича кърма.

Колкото повече напредваха нагоре по Сена, толкова повече се вълнуваше Макс — и толкова по-спокоен ставаше Пердю.

Реката се виеше меко и спокойно през гори и паркове, образуваше дълги фльонги. По бреговете се редяха просторни ферми и имения. Старинните къщи излъчваха предположения за семейно богатство и семейни тайни.

— Отворете корабния сандък. При инструментите трябва да има флаг и вимпел с трикольор — нареди Пердю. — Извадете чук и пирончета, за да закрепите флага и вимпела.

— Аха. А откъде да знам как се коват пирони?

— Ами… ще намерите указания в книга, която описва как да прекараме ваканцията си в къща лодка.

— Там пише ли как се лови риба?

— Книги за риболова ще намерите в отдела „Как гражданите оцеляват в провинцията“.

— Къде са кофите и парцалите? И те ли са в книга?

Макс се засмя доволно и намести наушниците си.

Пердю видя няколко канута и силно натисна корабната сирена, за да ги предупреди. Дълбокият, пронизващ тон влезе право в гърдите му и се спусна към стомаха, а после и по-надолу.

— О! — пошепна мосю Пердю и отново натисна бутона за сирената.

Само мъж може да измисли подобно нещо.

Звукът и ехото в тялото му извикаха в паметта му усещането за кожата на Катрин под пръстите му. Топла, мека, гладка. Закръглеността на рамото. Споменът за докосването на телата им го замая.

Докосвам жени, управлявам кораб… Офейках.

В тялото му се бяха събудили милиарди клетки. Примигваха сънено, протягаха се и викаха: „Здрасти! Ако знаеш как ни липсваше. Още от същото, моля! Натискай газта!“.

Десен борд, ляв борд, фарватер[16], ограничен от разноцветни бъчви — ръцете още помнеха как да действат и се справяха отлично. А жените са хитри — те не противопоставят чувствата и мисленето, те обичат без граници и това се усеща.

Внимание! Пред входа на шлюза се образуват водовъртежи. Внимание! Да се пазим от жените, които искат винаги да са слабите. Които не позволяват на мъжа да прояви слабост.

Последната дума обаче има шкиперът.

Или жена му.

Скоро ще се наложи да спре. А паркирането на този тромав съд беше почти толкова лесно, колкото да се отърсиш от нощните мисли.

Голяма работа. Довечера ще избере най-красивата, най-дългата, най-снизходителната стена, ще завърти внимателно страничния рул, ако го намери, и… после какво?

Май е по-добре да спре край някоя дига.

Или просто да продължа напред, до края на живота си.

В грижливо поддържана градина край брега седяха група жени. Една от тях им помаха.

От време на време срещу тях се задаваха товарни корабчета или фламандски речни съдове, далечни роднини на „Лулу“, управлявани от равнодушни капитани, небрежно вдигнали крака на парапета. Големият рул вървеше съвсем леко и се насочваше само с палец.