После, изведнъж, цивилизацията изчезна. След Мелун[17]се потопиха в лятна зеленина.

А как миришеше само! Чисто, свежо, замайващо.

Имаше и още нещо, напълно различно от Париж.

Нещо липсваше. Нещо, с което Пердю дотолкова бе свикнал, че отсъствието му причиняваше леко замайване и бръмчене в ушите.

Като разбра какво е, го обзе невероятно облекчение.

Липсваха бученето на колите, скърцането на метровлаковете, бръмченето на климатиците. Дрънченето и стърженето на безброй машини и механизми, на асансьори и ескалатори. Липсваха шумовете на паркиращи камиони и влакови спирачки, липсваше тропането на токчета по паважа. Нямаше я басовата музика на хлапака от съседната къща, не се чуваше трясък на скейтбордове, нито боботене на мотори.

За първи път Пердю бе усетил тази неделна тишина, когато майка му и баща му го отведоха на гости при роднини в Бретан. Там, между Понт Авен и Кердрук, той възприе тишината като истинския живот, скрил се от гражданите във Финистер, на края на света. Париж му се струваше като непрестанно бръмчаща гигантска машина, която произвежда илюзии за обитателите си. Тя приспиваше хората с лабораторни аромати, имитиращи природата, омайваше ги със звуци, изкуствени светлини и фалшив кислород. Като при Форстър[18], когото обичаше като момче.

Един ден литературната „машина“ спира и хората, които дотогава са разговаряли чрез компютърните екрани, започват да умират от внезапната тишина, топлото слънце и интензивността на собствените си, нефилтрирани сетивни възприятия. Умират от наличието на живот.

Точно така се чувстваше Жан Пердю в момента: прегазен от свръхсилни усещания, никога неизпитани в града.

Вдишваше дълбоко и усещаше болки в дробовете. Непознатата свобода на покоя гърмеше в ушите му. Очите му виждаха истински живи форми и си почиваха.

Миризмата на реката, коприненият въздух, възвишението отсреща… За последен път се бе наслаждавал на простор и спокойствие, когато двамата с Манон препускаха през Камарг в онова късно, пастелносиньо лято. Дните бяха светли и горещи, нощем обаче поляните и дърветата около заблатените езера се покриваха с роса. Миришеше на есен и на солници. Миришеше и на огън: скрити сред пасища, колонии фламинго и стари, забравени овощни плантации, рома и мануш[19]бяха устроили своите летни лагери.

Жан и Манон яздеха две стройни, издръжливи бели кончета. Препускаха на воля през самотни плажове, по острите завои на междуселски пътища, повечето от които свършваха в гората. Единствено конете, родени в Камарг, умееха да ядат с муцуна под водата и успяваха да се справят в тези сурови условия, да намерят пътя в безкрайната, осеяна с вода пустиня.

Простор без хора. Покой далеч от хората.

— Помниш ли, Жан? Ти и аз, Адам и Ева в края на света?

Как звънеше от смях гласът на Манон. Топящ се от смях шоколад.

Да, двамата бяха открили друг свят в края на своя собствен. Свят, останал непипнат през последните две хиляди години. Недокоснат от човека и манията му да превръща природата в градове, пътища и супермаркети.

Никъде не се виждаше високо дърво, хълм или къща. Само небето и под него техните две глави. Срещаха стада диви коне. Рибари и диви гъски ловяха риба, змии преследваха смарагдови гущери. Усещаха молитвите на хилядите пътешественици, които Рона беше довлякла от извора си под глетчера до тази могъща делта и които сега се разгръщаха свободно между цъфтящи храсти, върби и няколко ниски дръвчета.

Утрините бяха толкова свежи и невинни, че го оставяха безмълвен и го изпълваха с благодарност, че се е родил и е дошъл тук. Всеки ден плуваше в морето под светлината на изгряващото слънце, чисто гол, ликуващ. Тичаше до края на плажа, стъпвайки леко в ситния пясък, и се връщаше. Чувстваше се част от самотата на природата и изпълнен със сила.

Манон го наблюдаваше с искрена възхита, докато ловеше риба с голи ръце. Двамата започнаха да се отърсват от цивилизацията. Жан си остави брада, Манон криеше гърдите си с косата и яздеше гола своята добродушна, умна кобила с малки уши. Станаха кафяви като кестени. Вечер се любеха върху все още топлия пясък край догарящия огън от донесени от водата дърва и Жан се наслаждаваше на тръпчивия вкус на кожата ѝ. Вкусваше солта на морето, солта на потта ѝ, солта на поляните по делтата, където реката и морето се сливаха като влюбени.

Когато наближаваше тайното място между бедрата ѝ, той усещаше хипнотичната миризма на женственост и живот. Манон миришеше на кобилата, която яздеше с голямо умение. Миришеше и на свобода. Ухаеше на невероятно съчетание от ориенталски подправки и беше сладка като цветя и мед. Миришеше на жена.

Тя непрестанно шепнеше името му, въздишаше, увиваше буквите в сладостните си стонове.

— Жан! Жан!

През тези нощи той беше повече мъж, отколкото когато и да било преди. Тя се отваряше цялата за него, стремеше се към него, посрещаше го с устни и ръце, с тяло и сърце. Очите ѝ оставаха отворени през цялото време, улавяха погледа му и го задържаха, в зениците светеше отражението на луната. Първо сърп, после полумесец, накрая пълно, кръгло лице.

Прекараха в Камарг половин лунно пътуване. Превърнаха се в диваци. Адам и Ева в тръстиковата колиба. Чувстваха се бегълци и откриватели. Жан никога не попита кого е трябвало да излъже Манон и какво е обяснявала, за да може да отиде с него на края на света и двамата да сънуват заедно с биковете, фламингата и конете.

Нощем дъхът ѝ напояваше абсолютната тишина под звездното небе. Сладкото, спокойно, дълбоко дишане на Манон.

Тя беше дъхът на света.

Едва когато образът на спящата, дишаща Манон под звездното небе на Юга бавно се разсея, Пердю забеляза, че през цялото време се е взирал пред себе си с широко отворени очи. За първи път си спомняше своята любима, без да загуби самообладание.

16.


— Свалете най-после тези смешни наушници, Жордан. Чуйте колко спокойно е тук.

— Шт! Не викайте! Не ме наричайте Жордан! По-добре да си измисля псевдоним.

— Аха. Какъв например?

— Ще се казвам Жан. Жан Пердю.

— Позволете, но аз съм Жан Пердю.

— Да, гениално, нали? Да си говорим ли на ти?

— Не, няма да минем на ти.

Жордан свали наушниците и се озърна. Подуши и се намръщи.

— Тук мирише на хайвер.

— Да не подушвате с ушите?

— Какво ще стане, ако падна в хайвера и току-що излюпилите се попови лъжички ме изгризкат?

— Мосю Жордан, повечето хора падат през борда само ако са много пияни и се опитат да се облекчат през релинга. Използвайте тоалетната и ще оцелеете. Освен това поповите лъжички не ядат хора.

— Така ли? Къде го пише? В коя книга? Нима не знаете, че онова, което хората пишат в книгите, е само онази истина, която виждат от бюрото си. Не помните ли, някога са приемали, че земята е плоска и виси някъде във вселената като забравена тепсия!

Макс Жордан се протегна и коремът му изкъркори шумно и обвинително.

— Не е зле да си набавим нещо за ядене.

— В хладилника ще намерите…

— …главно котешка храна. Не си падам по сърцата и пилешките фенери.

— Не забравяйте консервата бял боб.

Спешно трябваше да напазаруват. Само че с какво? В касата на Пердю имаше съвсем малко пари, а кредитните карти на Жордан се къпеха в Сена. Слава Богу, водата в резервоарите щеше да им стигне за известно време. Засега можеха да ползват тоалетната, да вземат душ и да мият съдовете. Имаха и две кашончета минерална вода, но те нямаше да им стигнат за дългия път на юг.

Мосю Пердю въздъхна. До преди малко се чувстваше като пират, но сега осъзна, че е начинаещ.

— Аз търся и намирам! — възкликна Жордан половин час по-късно, когато изпълзя от трюма на „Лулу“ и донесе на мостика десетина книги и голям картонен цилиндър. — Вижте какво имаме тук: книга за изпита по навигация с всички пътни знаци, измислени от скучаещите европейски чиновници. — Тресна дебелия том върху дъските. — Ето и още нещо: книга за възлите. Тя е за мен. Погледнете и това: вимпел за задника, пардон, за кърмата, както и — внимание, господа! — флаг!

Вдигна гордо картонения цилиндър и извади навито на руло знаме. Черно-златна птица с разперени крила. При по-внимателно вглеждане се различаваше стилизирана книга — гръбчето ѝ беше тялото на птицата, корицата и страните бяха крилата. Хартиената птица имаше глава на орел, едното око бе закрито от черна превръзка. Птица пират, избродирана върху кървавочервена основа.

— Е? Това ли е нашият флаг, или не?

Жан Пердю усети силно пробождане в гърдите и се сгърчи от внезапната болка.

— Какво ви стана? — разтревожи се Макс Жордан. — Да не получихте инфаркт? Ако е така, само не ми казвайте в коя книга да погледна как се слага катетър!

Колкото и да му беше зле, Пердю избухна в смях.

— Нищо ми няма — изпъшка той. — Малко ми стана зле… от изненадата. Дайте ми минутка.

Преглътна няколко пъти с надеждата болката да премине. Помилва филигранната бродерия, плата, човката на птицата пират. Плъзна пръст по бдителното око.

Манон бе избродирала флага за откриването на книжния кораб — по същото време, когато работеше върху своята провансалска брачна завивка. Нейните пръсти, нейните очи са се плъзгали по материята. Това знаме…

Единственото, което ми остана от теб, Манон.

— Защо всъщност се омъжваш за него? За онзи лозар?

— Името му е Люк. Той е най-добрият ми приятел.

— Моят най-добър приятел се казва Виджая, но аз не искам да се оженя за него.

— Аз обичам Люк. Хубаво ще е да съм омъжена за него. Той ме оставя да бъда каквато съм, във всичко. Без условия.

— Би могла да се омъжиш за мен. Също ще е хубаво.

Манон остави бродерията. Тъкмо запълваше окото на птицата.

— Аз съм вписана в плановете за живота на Люк много преди ти да знаеш, че ще се качим в един и същи влак.

— И не искаш да го накараш да прави нови планове. Разбирам.

— Не е така, Жан. Не си прав. Не искам да причиня зло на себе си. Люк ще ми липсва. Ще ми липсва неговата безусловност. Искам го. Искам и теб. Искам Севера и Юга. Искам да живея с всичко, което е живот. Взех решение срещу „или“ в полза на „и“. Люк ми позволява всяко „и“. Ти ще го правиш ли, ако станем мъж и жена? Ако се появи някой друг — втори Жан, втори Люк, или двама, може би дори трима…