Ида видя, че Пердю се мъчи да запази самообладание, и остави Жордан.

— Ела — каза меко на Жан.

Прекрасно беше да не е сам при новата среща с тази музика, непрекъснато раждаща спомени. Защото все още не можеше да повярва, че Манон я няма, а песните, книгите и животът продължават да съществуват.

Как е възможно?

Как е възможно животът да продължава?

Тогава изпитваше див страх от смъртта. И от живота. От всички дни без Манон, които му предстояха.

При всяка песен виждаше Манон да върви, да лежи и да чете, да танцува за себе си, да танцува за него. Виждаше я да спи и да сънува, да грабва от чинията му последното парченце сирене.

„Затова ли реши да прекараш остатъка от живота си без музика? О, Жан, ти толкова обичаш музиката. Пееше ми, когато се страхувах да заспя и да пропилея няколко часа от времето с теб. Измисляше песни за пръстите на ръцете и краката ми, за носа ми. Ти целият си музика, Жан. Защо се убиваш?“

Права е. Но вече свикнах.

Пердю усещаше милувката на вятъра, чуваше смеха на жените, чувстваше се леко замаян от виното — и изпитваше дълбока благодарност към Ида, която го държеше здраво.

Манон ме обичаше. А звездите там горе знаеха, че сме заедно.

20.


Сънуваше, че е буден.

Намираше се на своя книжен кораб, но той постоянно се повреждаше. Рулят се счупи, по стъклата на прозорците течеше влага, греблата отказваха. Въздухът му тежеше, имаше чувството, че върви през пудинг. Влезе в лабиринт от водни тунели и се обърка. Лодката скърцаше и се разпадаше.

Манон беше до него.

— Нали си мъртва? — простена той.

— Наистина ли съм умряла? — попита тя. — Колко жалко.

Корабът се разпадна окончателно и той се хвърли във водата.

— Манон! — изкрещя.

Тя го следеше с поглед, докато се бореше с водовъртежа и неумолимо се приближаваше към фунията, образувала се в черната вода. Гледаше го, но не му подаде ръка. Стоеше и чакаше той да се удави.

Пердю пропадаше.

Не се събуди.

Примирено вдишна и издишна, вдишна и издишна.

Мога да дишам под водата!

Стигна до дъното.

Тогава се събуди. Лежеше на една страна и виждаше как по козината на Линдгрен танцуват светли кръгчета. Котката се бе свряла между стъпалата му. Сега се надигна, протегна се, замърка и мина пред лицето му, за да го погъделичка с мустаците си. „Е? — попита погледът ѝ. — Какво ти казах?“ Мъркаше нежно като далечен шепот на корабен мотор.

Пердю си спомни, че и друг път се е будил с подобно страхливо учудване. Като момче, когато за първи път полетя насън. Скочи от покрива и плавно, с разперени ръце се спусна във вътрешния двор на разкошен дворец. Тогава разбра, че за да се научи да лети, трябва да скочи.

Излезе на палубата. Над реката се носеха паяжиннотънки мъгли, от близките поляни се вдигаше пара. Светлината бе още съвсем млада, денят тепърва настъпваше. Прекрасно беше да вижда толкова много небе. И толкова много цветове наоколо. Бяла мъгла. Сиви точки в мъглата. Нежно розово. Млечно оранжево.

Корабите, хвърлили котва в пристанището, спяха спокойно. И отсреща, на тясната английска лодка, цареше тишина.

Пердю отиде да види как е Макс. Момъкът бе решил да нощува сред книгите, на един от диваните за четене в отдела, наречен от книжаря „Как да стана човек“. Там се намираше и книгата на Софи Марселин, специалистка по терапия на разводите, колежка на неговия петъчен клиент Ерик Лансон, известния терапевт. Софи съветваше страдащите от любовна мъка да тъгуват поне по един месец за всяка прекарана с любимия човек година. При приятелство, завършило с раздяла, да тъгуваме по два месеца за година. А за мъртвите, които си отиват окончателно, „отделете целия си живот. Защото мъртвите, които сме обичали някога, обичаме завинаги. Липсата им ни придружава до последния ни ден“.

До заспалия с нацупена уста Макс и свит на кълбо като хлапак, вдигнал колене към гърдите, лежеше книгата на Санари „Южни светлини“.

Пердю вдигна лекото томче. Макс бе подчертал няколко изречения и бе написал въпроси по полето. Бе прочел книгата, както тя иска да бъде прочетена.

Четенето е пътуване без край. Дълго, дори вечно пътуване, през което човек става кротък, любвеобилен, човечен.

Макс бе започнал това пътуване. С всяка книга ще носи в себе си повече от света, нещата и хората.

Пердю запрелиства книжката. Ето го мястото, което харесваше най-много.

„Любовта е жилище. Всичко в жилището трябва да бъде използвано, нищо не бива да бъде покривано или щадено. Живее само онзи, който обитава любовта цялостно и не се плаши от никоя стая и врата. Да се караме и да се докосваме нежно — и двете са еднакво важни, както е важно да се държим един за друг и да се отблъскваме. Екзистенциално важно е да използваме всяка стая на любовта. В противен случай духовете и миризмите в различните стаи ще заживеят самостоятелно. Занемарените помещения и къщи стават коварни и вонят…“

Дали любовта ми се е разсърдила, защото отказвах да отключа вратата към стаята ù, за да намеря там… Какво? Какво да правя? Да построя олтар на Манон? Да кажа сбогом? Какво да правя там?

Жан Пердю остави книгата до спящия Макс. Погледа го и отмахна косата от челото му.

След това се зае да избира книги. Знаеше колко са ценни и не му беше лесно да ги използва като пари. Книжарите никога не забравят, че книгите са едно от новите средства за изразяване, за промяна на света и борба срещу тираните.

Мосю Пердю виждаше в книгите не само истории, нетна цена и храна за душата, по-добра от всяко лекарство. За него книгите бяха свобода с крила от хартия.

Взе назаем едно от холандските колела на Анке, Ида и Корина и потегли към съседното село. Караше по пусти, тесни пътища, минаваше покрай ниви, кошари и пасища.

В пекарната на църковния площад червенобузата, весела дъщеря на пекаря тъкмо вадеше от пещта кроасани и багети. Изглеждаше доволна от живота си. Явно ѝ харесваше да работи в малката пекарна, през лятото посещавана от пътуващи по реката туристи, а през зимата от фермери, лозари, занаятчии, месари и хора, избягали от големите градове. Те идваха тук от Бургундия, Ардените и Шампан. От време на време организираха танци в мелницата и конкурси за най-хубав сладкиш, отбелязваха деня на жътвата, имаха си и сдружение за опазване на родния край. От време на време поработваше в домовете на художниците, установили се в околността, преустроили стари плевни и обори. Живот сред тишина и зеленина, под звездите и червената луна.

Достатъчно ли беше това, за да се наситиш на живота?

Пердю влезе в старомодното дюкянче и въздъхна дълбоко. Нямаше друг избор, трябваше да отправи необичайното си предложение.

— Добро утро, мадмоазел, извинете, обичате ли да четете?

След кратък разговор момичето му „продаде“ вестник, марки, картички с изглед от пристанището на Сен Маме, багети и кроасани — срещу една-единствена книга: „Омагьосаният април“, разказ за четири английски дами, избягали в италианския рай.

— Това покрива разходите ми изцяло — увери го чистосърдечно момичето, отвори книгата, поднесе я към лицето си и помириса страниците. Бузите ѝ пламнаха от радост. — Мирише на палачинки… — Внимателно прибра книгата в джоба на престилката си. — Баща ми казва, че четенето ме прави нахална. — И се усмихна извинително.

Пердю излезе от пекарната, приседна на перваза на църковния фонтан и разчупи един кроасан. О, как ухаеше златната, мека вътрешност, от която се вдигаше пара. Изяде кроасана бавно, загледан в разбуждащото се село.

Четенето ни прави нахални. О, да, непознати татко, напълно сте прав.

Пердю написа няколко реда на Катрин. Знаейки, че мадам Розалет ще прочете картичката, реши да включи и нея и останалите.

Скъпа Катрин, скъпа мадам Розалет (Нова коса? Прекрасно! Мока?), уважаема мадам Боме и всички от № 27,

През следващите дни и седмици моля да вземате книги от колегата Волтер и събратята му. Не съм ви напуснал, нито съм ви забравил. Има няколко недовършени глави, които се налага да прочета — и да довърша. Да укротя призраците.

Жан Пердю

Как звучеше посланието му? Дали не беше твърде кратко, твърде сухо?

Мислите му се понесоха през полята и реката към Париж. Катрин се усмихваше и плачеше… В сърцето му изведнъж се отвори много място за чувства. Не бе съвсем сигурен на кого принадлежи този внезапно връхлетял копнеж за нежност, за топло и голо тяло под общата завивка. Връхлетя го копнеж за приятелство, за родина, за място, където може да остане и да се насити. За Манон ли копнееше, или за Катрин? Засрами се, защото и двете го вълнуваха еднакво силно. Не отрече обаче, че се чувства добре, след като е бил с Катрин. Не можеше да си го забрани, дори да се чувстваше виновен.

Аз, страхливецът, бях решил никога вече да не изпитвам нужда от друг човек…

Мосю Пердю възседна колелото и забърза обратно към пристанището, придружен от големи и малки птици, реещи се високо в небето, за да не се излагат на поривите на вятъра над нивите с пшеница. Утринният хлад свободно проникваше през ризата му.

Имаше чувството, че на кораба се връща друг човек, не онзи, който бе потеглил към селото преди час.

Окачи на взетото назаем колело торбичката с пресни кроасани, букетче полски макове и три екземпляра от „Нощта“, които Макс грижливо бе надписал преди лягане, и слезе в кухнята. Направи кафе, нахрани котките, провери влажността на въздуха в книжарницата (добра), нивото на маслото (малко съмнително) и подготви „Лулу“ за тръгване.

Когато книжният кораб се плъзна по пустите води на реката, Пердю видя Ида да излиза на кърмата. Вдигна ръка за поздрав и остана така до следващия завой. От сърце желаеше на Ида много скоро да срещне голяма си любов, която да я компенсира за загубата на малката.

Корабът му плаваше спокойно сред настъпващото утро. Хладът отстъпи място на копринено топъл летен въздух.