Дом № 27 на улица „Монтаняр“ представляваше море от свидетелства за живот, разбиващи се като вълни в мълчаливия остров на Пердю.

Слушаше ги от двайсет години. Познаваше съседите си толкова добре, че понякога се учудваше защо те знаят толкова малко за него — въпреки че в действителност искаше точно това. Те изобщо не подозираха, че той не притежава почти никакви мебели освен легло, стол и закачалка за дрехи, че няма телевизор и стереоуредба, картини и албуми със снимки, диван и кресла, че съдовете и приборите му са само за един човек. Нямаха представа, че доброволно е избрал да живее така скромно. Двете стаи, които все още обитаваше, бяха толкова празни, че всяко изкашляне отекваше като гръм. На пода в дневната бе разпрострян огромният географски пъзел. В спалнята му имаше матрак, дъска за гладене, лампа за четене и подвижна закачалка с три абсолютно еднакви комплекта дрехи: сив панталон, бяла риза, кафяв пуловер с остро деколте. В кухнята нямаше нищо друго освен котлон, кутия с кафе и етажерка с хранителни продукти, подредени по азбучен ред. Никой от съседите му не знаеше как живее той. Въпреки това мосю Пердю хранеше топли чувства към обитателите на дом № 27. Не можеше да си обясни защо, но се чувстваше по-добре, като знаеше, че всичко им е наред. Опитваше се да дава своя принос към подобряването на живота им, без да вдига излишен шум около себе си. Книгите му помагаха много. Стараеше се да остава на заден план. Понякога се сравняваше с грунда на една картина, докато истинският живот се разиграва навън.

Само Максимилиан Жордан, новият наемател от третия етаж, не оставяше мосю Пердю на мира. Жордан носеше изработени по мярка тапи за уши, върху тях наушници, а при студено време и вълнена шапка. Млад писател, чието първо произведение буквално го бе изстреляло на върха на славата, той отчаяно се опитваше да избяга от феновете си, които горяха от желание да се нанесат при него. Незнайно защо, Жордан силно се интересуваше от живота на мосю Пердю.

Докато Пердю подреждаше стола, кухненската маса и вазата върху нея пред вратата на отсрещното жилище, плачът вътре престана.

Вместо това се чу скърцане на дъска. Някой стъпваше по нея много внимателно, за да не вдига шум, но не успяваше.

Мосю Пердю погледна през малкото прозорче с млечно стъкло и почука тихо два пъти.

Приближи се лице. Размит светъл овал.

— Да? — попита шепнешком овалът.

— Нося ви стол и маса.

Овалът не отговори.

Трябва да ù говоря мило. Плакала е дълго и сега сигурно се чувства пресъхнала. Ако викам, ще се разпадне.

— И ваза за цветя. Примерно червени цветя. Ще изглеждат много красиво върху бялата маса.

Мосю Пердю почти притисна буза върху млечнобялото стъкло.

— Мога да ви дам и книга, ако искате — пошепна едва чуто.

Светлината на стълбището угасна.

— Каква книга? — пошепна овалът.

— Книга, която утешава.

— Но аз трябва да плача още, иначе ще се удавя. Разбирате ли?

— Разбирам. Понякога човек плува в неизплакани сълзи и ако продължи да ги пази в себе си, може да потъне в тях.

Аз съм на дъното на едно такова море.

— Тогава ще ви донеса книга за плач.

— Кога?

— Утре. Обещайте ми дотогава да ядете и пиете. После ще продължите да плачете.

Учуди се как си позволява да говори така. Сигурно заради вратата, която ги разделяше.

Дъхът ѝ замъгли стъклото на прозорчето.

— Да — отговори тя. — Да.

Някой запали лампите на стълбището и овалът се отдръпна уплашено.

Мосю Пердю сложи ръка върху стъклото. На мястото, където преди секунди беше лицето ѝ.

Ако тя се нуждае от още нещо, например от скрин или белачка за картофи, ще ги купя и ще кажа, че са от мен.

Той се върна в празното си жилище и спусна резето. Вратата към стаята зад планината от книги все още стоеше отворена. Колкото по-дълго се взираше вътре, толкова по-ясно виждаше как от пода се издига и се завръща лятото на 1992 г. Котката с кадифени бели лапички скочи от дивана и се протегна. Слънцето докосна нечий гол гръб. Гърбът се обърна към него и се превърна в ***. Тя се усмихна на мосю Пердю, надигна се и се запъти към него. Съвсем гола, с книга в ръка.

— Готов ли си най-сетне? — попита ***.

Мосю Пердю затръшна вратата.

Не.

3.


— Не — каза мосю Пердю на следващата сутрин. — Предпочитам да не ви продам тази книга.

Внимателно взе „Нощта“ от ръката на клиентката. Сред многото романи в неговия книжен кораб с име „Литературна аптека“ тя бе избрала точно скандалния бестселър на Максимилиан или Макс Жордан. На младия писател с наушници, който живееше на третия етаж на улица „Монтаняр“.

Клиентката го погледна смаяно.

— Но как така?

— Макс Жордан не ви подхожда.

— Макс Жордан не ми подхожда?

— Точно така. Той не е вашият тип.

— Моят тип? Аха. Простете, скъпи господине, но се налага да ви припомня, че съм дошла на вашия книжен кораб да си избера книга, а не съпруг.

— Позволете да ви отговоря: в дългосрочен план онова, което четете, е много по-важно за живота ви от мъжа, с когото ще се обвържете, скъпа госпожо.

Дамата го огледа с присвити очи.

— Дайте ми книгата, приберете си парите и двамата ще се направим, че денят е хубав.

— Денят наистина е хубав. Доколкото знам, утре започва лятото, но вие няма да купите тази книга. Не и от мен. Ще позволите ли да ви предложа няколко други?

— Така значи! Искате да ми натрапите някой дърт класик, защото ви мързи да го хвърлите през борда, та да трови рибите!

Отначало дамата говореше тихо, но сега почти викаше.

— Книгите не са яйца. Само защото една книга е на повече години, още не означава, че е лошокачествена. — И мосю Пердю заговори с остър тон. — Какво всъщност означава да си стар? Старостта не е болест. Всички остаряваме, книгите също. Нима вие, или който и да било друг, струвате по-малко или сте по-малко важна само защото сте се появили на света по-отдавна от други?

— Смешно е как извъртате нещата. Признайте, че просто не искате да ми продадете тъпата „Нощ“. Това е, нали?

Клиентката — или по-скоро не-клиентката — пусна портмонето си в скъпата кожена чанта и дръпна ципа, но той заяде.

Пердю усети как в гърдите му се надига гняв. Чувството беше безумно, необуздано, напрягаше го — но главното беше, че нямаше нищо общо с тази жена. Въпреки това не успя да се удържи. Тръгна след дамата, която ядно тропаше на високите си токчета през трюма на книжния кораб, и извика между дългите редици етажерки в полумрака:

— Имате избор, мадам! Можете да си отидете и да плюете на мнението ми. Другата възможност е да си спестите хиляди часове на бъдещи мъчения, точно от този миг нататък.

— Благодаря, вече започнах да си ги спестявам.

— По-добре влезте в съкровищницата на книгите, вместо да завързвате безполезни връзки с мъже, които един ден със сигурност ще ви изоставят, или пък да се поддадете на лудостта на диетите, защото един мъж ви намира за недостатъчно тънка, а друг — за недостатъчно глупава.

Дамата спря пред дългата редица от прозорчета към Сена, обърна се и го прониза с гневен поглед.

— Какво си позволявате?

— Книгите предпазват от глупостта. От фалшивите надежди и неподходящите мъже. Те дават любов, сила, знание. Те вдъхват живот отвътре. Изберете. Книга или…

Преди да довърши изречението, се появи едно от излетните параходчета. Зад парапета стояха десетина китайки под чадъри. Като видяха известната плаваща литературна аптека на Париж, моментално защракаха с фотоапаратите.

Параходът раздели водите на Сена. Към книжния кораб се понесе висока водна вълна и го разклати силно.

Клиентката, нестабилна върху високите токчета, загуби равновесие. Вместо да ѝ подаде ръка, Пердю протегна към нея „Елегантността на таралежа“[2].

Дамата инстинктивно посегна към романа и се залови за него.

Пердю не се отказа. Заговори ѝ успокоително, тихо и нежно:

— Трябва да имате стая само за себе си. Не твърде светла, с млада котка, която да ви прави компания. И тази книга. Моля ви да я четете бавно. От време на време си почивайте. Ще размишлявате много и вероятно ще плачете. За себе си. За годините. После обаче ще се почувствате по-добре. Ще проумеете, че няма да умрете сега, макар да се чувствате ужасно, защото онзи тип е бил непочтен с вас. Вече няма да смятате, че сте грозна и наивна, и отново ще започнете да се харесвате.

Едва след тези обяснения книжарят пусна книгата. Клиентката го гледаше ужасено и Пердю веднага разбра, че е улучил в десятката. След миг жената захвърли романа.

— Вие сте тотално луд — пошепна задъхано тя, обърна му гръб и затрака на високите си токчета към кея. Главата ѝ все повече се свеждаше.

Мосю Пердю вдигна „Таралежа“. При падането гръбчето на книгата се бе разкъсало. Май ще се наложи да продаде романа на Мюриъл Бърбъри за едно-две евро на някого от букинистите, които обикаляха кейовете със сандъци стари книги.

Проследи клиентката с поглед. Как си пробиваше път през навалицата зяпачи. Как раменете ѝ под скъпия костюм се тресяха.

Тя плачеше. Плачеше като човек, който знае, че няма да рухне, естествено, заради една малка драма. Ала е дълбоко наранен от несправедливостта, която го е сполетяла — точно него, точно сега. Тя беше наранена, брутално и дълбоко. Нима това не беше достатъчно, та се бе появил и този жесток търговец на книги?

Мосю Пердю предположи, че дамата незабавно ще впише тъпата му литературна аптека на едно от първите места в своя списък с идиоти.

Той беше съгласен с нея. Избухването му, нечувствителното му деспотично поведение вероятно се дължеше на случилото се миналата нощ в онази стая. Иначе беше много по-търпелив.

По принцип не се тревожеше от желанията, ругатните и странностите на клиентите си. Подреждаше ги в три категории. В първата влизаха онези, за които книгите бяха единствената глътка свеж въздух в задушното всекидневие? Любимите му клиенти. Те му вярваха, очакваха да им каже от какво се нуждаят. Доверяваха му болките си, например казваха: „Моля, не ми давайте романи, в които има високи планини, асансьори или простори, защото ме е страх от височината“. Някои му пееха детски песнички, по-скоро тананикаха или ръмжаха: „Тра-ра-ра, там-там-там… Това го знаете, нали?“. Надяваха се книжарят да си ги спомни вместо тях и да им даде книга, в която мелодиите от детството им играят главна роля. В повечето случаи мосю Пердю знаеше песничките. Имаше време, когато беше пял много. Към втората категория принадлежаха хората, които идваха на неговия „Лулу“, книжния кораб на кея „Шанз Елизе“, привлечени от името на книжарницата: La pharmacie litteraire — Литературна аптека.